Подготвям се за поредното интервю. Почти им изгубих бройката. Умната джвъчка ме подсеща – 800 изпратени CV-та в европейски формат и на български. За всеки случай. Все пак не всички работодатели знаят английски и четат латиница. Някои и с кирилицата се затрудняват, но това е друга тема.
Какво да облека? По-сложно е, отколкото изглежда. Всяко интервю за работа е като среща с непознат. Няма втори шанс за първо впечатление. Преобличам се шест пъти, а в главата си съм навъртяла още 50-ина комбинации. Кандидатствам за неопределена длъжност в някакъв кол-център. Спирам се на бяла рокля с големи ярки цветя до коляното. Кукленската й кройка ме подмладява. Дано кандидат-шефът не погледне рождената ми дата.
38 години са твърде много за старт в кариерата
и твърде малко за пенсионни блянове.
Разбира се, сградата на фирмата е в индустриална зона на края на света. Сменям три превозни средства, питам всеки изпречил се на пътя ми за посоката. В резултат на доброжелателни, но неточни напътствия, се озовавам отвъд края на света и установявам, че трябва да се връщам само няколко километра назад. Вървя по магистралата с походка на магистрална труженичка в резултат на лош избор на сандали. Според клаксоните на профучаващите автомобили и неприличните възгласи, мога да разчитам все още на някаква
допълнителна дейност за изкарване на пари.
Добирам се със сетни сили до триетажна модерна сграда, но надеждите ми да прекрача прага на климатизираното фоайе и да се спася от слънчев удар току преди да припадна, са задържани от строг униформен пазач, който преди да ме пусне в обетованата земя, започва строг и подробен разпит за целите, намеренията ми, връзките ми с терористични организации и някои биографични данни. Не ме одобрява. Заключва пред носа ми и отива да доразпита за мен. Не бърза. След десетина минути, в които аз като безпомощно котенце драскам по стъклената врата, той се завръща. Пуска ме да вляза и ме повежда като арестант до горния етаж. Когато ме предава на началството, си отдъхва и бавно и достолепно се завръща на поста си.
Началството е една значително по-млада от мен госпожица.
Излъчва жизнерадост и непукизъм.
Идеалната работничка, на която битовите проблеми се свеждат до това кой нощен клуб в петък вечер да избере и колко лайка във фейсбук ще събере от снимките в тях. „Да кажа или да не кажа”, е моят въпрос. Не че се срамувам, че имам малко дете, но колкото и да убеждавам потенциалните си работодатели, че има кой да ми помага в отглеждането му, никой не ми вярва. Сигурно, защото откровено лъжа. Няма кой да ми помага и на кого да разчитам, но се надявам на евентуална заплата, с която да подсигуря необходимата подкрепа. Мацката след един кратък поздрав на български минава на английски. Не поглежда снопчето дипломи, което съм приготвила. И по дяволите, и пет пари не дава, че кандидатствам за работа със сърбо-хърватски език. Инглиш ис а маст, нали се сещате.
Говорим си малко на английски, впечатлява се най-много от това, че имам публикувани статии в „Жената днес”.
0 Коментара