Ще ме попитате колко години са ми били необходими, за да осъзная, че всъщност искам да бъда майка, че искам това дете, че правя ужасна грешка. Не бяха години, а минути. В момента, в който излязох от онази болница, всичките тези мисли и чувства ме заляха като вълна. Исках да мога да се обърна, да се затичам обратно и да си взема детето. Но реалният живот не е филм. Детето вече не беше мое. Бях сложила подписа си под най-ужасяващия документ – съгласие за осиновяване.
Бях се подписала под собствената си присъда. Следващите месеци, дори години, бяха истинска агония. Всяка нощ сънувах кошмари, всеки ден обаче трябваше да се правя на безгрижно момиче, притесняващо се за изпити и оценки. Не можеше да бъда тъжна, никой в семейството ми не го позволяваше, нито да страдам и най-вече не биваше да споменавам детето – детето, което вече нямаше как да нарека свое. То не съществуваше. Бях майка без син, бях загубила детето си, но дори нямах право на сълзи или скръб, на съчувствие. Всъщност не бях майка. Бях някаква репродуктивна система без душа…
бях лошата, изоставящата, тази без сърце, без съвест.
Знаете ли коя според мен е най-глупавата фраза „Времето лекува всичко“. Не знам кой я е измислил, а и не ме интересува, но съм сигурна, че е някой мъж, който никога не е имал деца. Години по-късно приятелка, с която намерих сили да споделя всичко, ме пита дали не ме е страх от възмездие и наказание, от ада. Отвърнах ѝ: „Как може човек да го е страх от нещо, което е всекидневие за него. Аз отдавна съм в ада!“
Обсебеността ми от чуждите деца се променяше с всяка година. Бебетата в колички ме побъркваха в началото, постепенно започнах да забелязвам тези, които прохождаха, след това по-големите… всеки път изтръпвах при срещата с дете, което беше на възрастта, на която трябваше да е моят син. При вида на всяко дете с подобни на моите черти, се стрясках,
мислех дали е моето,
опитвах се да го следвам по улицата, за да видя родителите му… дали има прилика с тях, дали е възможно да е осиновено. Бях обсебена и вманиачена.
Най-трудно ми беше на всеки негов рожден ден. Не знаех свещ на торта ли да паля или свещ в църквата. Измъчвах се от неизвестното – дали детето ми е живо, дали е щастливо, къде ли е, само ли е, има ли с кого да празнува. Ако е нещастно и тъжно, има ли кой да го утеши. Има ли кой да го обича.
Разказът е откъс от „Осиновени истории“ на Бела Чолакова. Това е книга за безумната емоция да срещнеш детето си; за неописуемото усещане да те прегърнат с любов; да бъдеш подкрепян и обичан; да подкрепяш и обичаш. За най-голямото щастие да си нечия майка, баща… нечие дете. За трудното прозрение, че най-голямата ти болка – да бъдеш оставен, е и най-голямата ти радост – да намериш своето семейство. Това е книга за осиновени, за осиновители и за биологични родители – триъгълник на болка, сила и любов.
Тези двайсет и една лични истории са илюстрация каква палитра от емоции събужда процесът на осиновяването и доказателство, че всеки сам е отговорен да се бори за щастието си.
0 Коментара