– Вече сигурно е над 40 градуса! Господи, направи нещо! –майката отново се наведе и сложи ръка върху челото на дъщеря си. Детето изгаряше от температура вече трети ден, нищо не можеше да я свали, уж изпитаните „бабешки“ методи сякаш влошаваха положението.
– Детенцето ми! – гласът ѝ прозвуча като вой, а очите ѝ безумно се вторачиха в мъжа, който нервно пристъпваше от другата страна на креватчето – Моля те, Господи, помогни ми!
Тати не се казва Господ, помисли си дъщерята, защо мама го нарича така? Тя се опита да отвори очи, но не успя, толкова беше отпаднала. В началото се бореше, опитваше се даже да успокоява разтревожените си родители, но силите ѝ отслабваха с всеки изминал час. Вече не можеше да седи, главата ѝ тежеше. И все по-трудно се събуждаше, по-скоро май не искаше да се събужда, хубаво беше да не усеща нищо. Също да не чува нищо, защото паниката от родителите ѝ се прехвърляше върху нея.
Не искаше да умре!
Бабата на Джени умря и приятелката ѝ довери, че са я изгорили. А тя се боеше от огъня, ето – белегът на пръста, който получи, когато се опита да пипне пламъка на газовия котлон е тук и тя помнеше, колко много я болеше след това.
– Потърси доктор, моля те! – гласът на майката беше изтънял да скъсване.
– С какво ще му платим?! – сопна се бащата.
Вечно нямаха пари. Мама шиеше какво ли не вкъщи –рокли, пердета, покривки, но напоследък нямаше много поръчки, а тати всяка сутрин излизаше и се опитваше да си намери работа поне за няколко часа. Не всеки ден успяваше.
– Не ме интересува, измисли нещо! – жената вече беше в истерия. Дишането на дъщерята почти не се долавяше, крайниците ѝ все по-често потръпваха в неконтролируеми конвулсии.
Мъжът отсреща внезапно се размърда. С няколко широки крачки стигна до закачалката, грабна шапката си и без дума да промълви, затръшна входната врата зад гърба си.
Майката трескаво продължи да сменя студени компреси върху челото на детето, разтриваше ръцете му и не спираше да се моли – на Господ – да помогне, на дъщеря си – да отвори очи, на дявола –
на всеки, който можеше да я чуе…
Минути или часове по-късно външната врата се отвори и, заедно със студа, вътре нахлуха бащата, придружен от млад мъж, стиснал в ръцете си докторска чанта. Без дори да поздрави, младежът разтърка ръцете си и се наведе над детето. Внимателно долепи длан върху челото му, после полека повдигна клепачите му. Извади от чантата си стетоскоп и долепи единия край до едва повдигащите се гърдички.
Студено е – тя потръпна – това желязо е много студено!
Младият лекар едва сега погледна към майката и леко поклати глава. Тя изпищя. Бащата се размърда отново, леко се прокашля и промърмори:
– Нищо ли не можете да направите?
– Трябва ѝ силен антибиотик, останалото е в ръцете на Бог! – докторът се изправи и закопча чантата си. Почти детското му лице беше силно пребледняло, а зачервените му очи не се отместваха от едва потръпващото телце в креватчето – Не искам парите ви, просто ѝ купете антибиотика и
нека всички да се молим!
Младият мъж написа няколко неразбираеми думи върху рецептата и припряно я тикна в ръцете на бащата.
– Довечера пак ще се отбия! – с тези думи и без да се сбогува, напусна стаята. Бащата повъртя листа в ръцете си, въздъхна и набързо излезе.
Последното, което видя от него, беше широкият му гръб, а звукът от затръшнатата врата още дълго щеше да кънти в ушите ѝ.
После не помнеше. Като размазани картинки отвреме-навреме пред очите ѝ изплуваха лицата на майката и на младия лекар, ту ѝ беше топло, ту зъбите ѝ тракаха от студ, сънуваше или беше будна – тя отдавна беше изгубила представа за времето, важното е, че току-що видя мама да се усмихва. За първи път от не знам колко дни, помисли си дъщерята и също се засмя в отговор. Е, не ѝ се получи много добре, защото веднага след това се закашля и за пръв път не усети режещата болка в гърдите си. Жената се разплака, този път от щастие.
От другата страна на креватчето ѝ стоеше младият доктор, а в очите му също имаше сълзи. Майката протегна ръка към него, а той я пое и нежно я целуна.
Къде е тати, помисли си дъщерята,
последното, което помнеше, беше как излиза от стаята, стиснал в ръцете си рецептата за антибиотика, от колко време го нямаше?
Скоро ще станат 25 години, младата жена разтърси раменете си и отново се наведе над креватчето на дъщеря си. Детето изгаряше от високата температура и това продължаваше вече трети ден. Сега не беше време да се връща толкова назад и да се пита,
какво ли се е случило с баща ѝ.
Не беше го виждала и чувала от почти 25 години, от оня ден, в който излезе, за да отиде до аптеката. Затова пък оттогава в живота ѝ се настани Джон, тя никога не го нарече татко, пък и младият лекар не настояваше, но през всичките тези години неизменно беше до нея – в първия ѝ учебен ден, на дипломирането ѝ в университета и когато я поведе по дългата пътека в църквата в сватбения ѝ ден.
Но точно днес, когато имаше най-голяма нужда от него, отсъстваше. Двамата с майка ѝ бяха на дълъг круиз, за да отпразнуват двайсетата годишнина от брака си, колко бяха щастливи и още влюбени! Младата жена се отърси от мислите си и отново разтревожено се вторачи в
изгарящото телце в креватчето пред нея.
– Детенцето ми, Господи, помогни ми! – изплака тя и трескаво продължи да сменя компресите върху челото на дъщеря си.
– Моля те, нека да отида до аптеката – съпругът ѝ ядосано обикаляше стаята, без да разбира, защо жена му изпадаше в истерия в мига, в който той предложеше да излезе. Като луда се хвърляше пред входната врата и се вкопчваше в него.
– Ще се оправи, това е само един глупав вирус. Сега ще свалим температурата и всичко ще бъде наред! – младата жена трескаво бърбореше, докато галеше малката главица на детето си. Паниката вече стягаше гърлото ѝ, но дори и за миг не можеше да позволи съпругът ѝ да излезе от стаята, миналото не може да се повтаря, не може…
Входната врата изщрака, после някой се засуети в коридора. Мъжът и жената се спогледаха, но докато изскочат навън, в стаята влезе бащата на младата майка. В ръцете си стискаше хартиена торбичка с логото на близката аптека.
– Ето и антибиотика, нали не се забавих много? – попита и с бързи крачки се насочи към детското креватче.
0 Коментара