Едва ли някой от вас не е чувал за Монасите, реката и момичето!

Двама монаси вървели по кален път. Валял силен дъжд. Като стигнали до завоя видели красиво момиче в копринено кимоно, което не можело да прекоси огромна локва на пътя. Единият монах повикал момичето, вдигнал го на ръце и го пренесъл на отсрещната страна. След това двамата монаси продължили пътя си към храма, само дето другия монах през цялото време мълчал намръщено. Малко преди да стигнат храма не издържал и попитал:

– Ние, монасите, не се доближаваме до жени. А ти дори пренесе това момиче на ръце през локвата. Защо?

На което първия монах отвърнал:

– Аз оставих момичето на пътя. Ти още ли го носиш в себе си….?

Какво е общото на тази история с прошката?

В тази притча се говори преди всичко за товарите, които съзнателно избираме да носим или да не носим със себе си – предразсъдъците, вината, страхът…

Я да погледнем тогава към прошката. Да й направим едни напречно, надлъжно, че дори диагонално сечение. Да влезем в кръжока по анатомия на душевността. Тук няма учители и ученици, тук всички сме практиканти. И общия ни опит води до великите открития.

Какво всъщност имаме да прощаваме в този живот? Кога и на кого е необходима прошката?

Всеки от нас е минал през не едно или две предизвикателства в живота си, бил е нараняван, лъган, обиждан, предаван, подвеждан. И в резултат – всеки е натрупал, скрил и потулил в най-дълбоките кътчета на душата си тонове обида, гняв, разочарование, вина, срам, страх, обвинения към „провинилия“ се. А пък другия човек – точно този, който е причинил мъката, страданието, нанесъл е обидата… той пък си е тръгнал с осъзната, или подтисната вина, саомобвинения, несигурност…

В крайна сметка имаме двама излъгани.

Дори да е в несъзнателното, то пак стои. И какво си имаме – най-малко двама души, които са избрали да страдат и да си мъкнат товара. Често с години, та дори цял един жизнен цикъл. Мъкнем си товара, докато смъртта ни раздели.

Разбирате ли… отпадъчните продукти, токсините на неуспешните ни опити да отработим уроците си, на сблъсъците на дисбалансираните ни енергии оставят след себе си точно тези токсични емоции, които изпитваме към другия човек – и остават трайно в нас, носим си ги като чувалчета пясък около пояса, носим си ги с гордост, упоритост и постоянство. Даже си мислим, че без тях сме загубени, ще олекнем твърде много и ще загубим контрола… Удивителни са игрите на илюзията в дуалността…

Много от вас си мислят „Добре де, ама за каква прошка изобщо може да става дума, като този човек ме е наранил толкова силно, направил е нещо толкова лошо с мен, измамил ме е, подиграл ми се е. Как си въобразявате, че мога да му простя! Това да простиш е огромна отговорност! Прошката не е нещо, което да мога да раздавам така свбодно и фриволно! Та нали ако простя, всъщност давам възможност и зелена светлина на този човек да прави още повече и по-големи магарии, ще ми се качи на главата!“

Звучи ли ви познато това, скъпи приятели? Минавали ли са такива мисли и през вашата глава?

Прошката е дар. Невеоятен дар.

Най-големият, който можете да направите сами на себе си. Започнете със себе си. И неее, не клатете глава в почуда, казвайки „Тази пък, пак пощуря. Какво има да си прощавам, всичко ми е наред“.Дали?

Много от нас носят в себе си скрита болка – с години. Смообвинения, самосъжаления, страхове и несигурности. „Дали бях достатъчно добра майка?“, „Изневерих на съпругата си“, „Излъгах преди години най-добрия си приятел“, „Не бях искрен със себе си, когато започнах тази работа“, „дали съм достатъчно добър, защо съм толкова несъвършен и все нещо не ми достига?“,

„Защо се скарах така ужасно с майка ми,

просто трябваше да съм по-търпелива“, „Как можах да се проваля на този тест, или състезание, изпит“.. и т.н и т.н. Примерите могат да стигнат до безкрай. Дребни ежедневни случки, в които нещата не са се развили според очакванията ни и залагайки сами хитрия капан, сме се хванали в него и си влачим спотаеното чувство за вина, страхове и обвинения. А е много лесно да се освободим от тях!

Да хвърлим чувалчетата с пясък и да ни олекне!

А веднъж като сторим с това и приемем себе си, ще ни бъде много лесно да сторим същото и с другите хора. Вие не упълномощавате тях да продължават да творят „безобразия“ и да нараняват и другите хора, или да ви се качват на главата. Прошката е акт на приемане и освобождение. Прошката е вътрешен, интимен акт на освобождение. Това е нещо, което правите на енергийно ниво, вътре, дълбоко в себе си. Изобщо не е необходимо да уведомявате човека, че сте му простили. Прошката засяга вас.

А другия човек.. има вероятност и той да усети облекчение, макар и да не осъзнава какво се случва. Иначе токсичните емоции, които ви свързват на енергийно ниво биха продължили да ви свързват до живот, въпреки, че на физически план не го усещате и си мислите, че отдавна сте прекратили взаимоотношения. И свързвайки ви, тези нишки

повличат и двамата към бездната

на ниските вибрации, на причината и следствието, на вечното колело на кармата, дори физически да сте на двата полюса на земното кълбо. Просто прекъснете нишката, скъсайте тази зависимост, изхвърлете чувалчетата с пясък. Вина, гняв, обвинения, страх, обида… нужно ли ви е всичко това?

Аз както винаги само задавам въпроси! Без да имам претенции да знам отговорите. Тях ги знаете само и единствено вие. Всеки за себе си. И всеки би могъл да приложи правото си на свободен избор.

Ще продължавате ли да носите чувалчетата с пясък?

Българската традиция е невероятна мъдра. Оставила ни е практики за прочистване на всички възможни нива – на физическо, ментално, емоционално… На Сирни Заговезни започваме с прочистването на емоциите… за да продължим чрез постите към пречистването на тялото.

Простете, ако този текст не резонира с вашите мисли и чувства. Простете, ако с нещо съм наранила, обидила, или излъгала. Аз изхвърлих чувалчетата. И прощавам. А вие?

От сайта на Мартина Иванова Свой избор

Facebook Twitter Google+

0 Коментара