Снимки Иван Пейков
Марин Кожухаров е съсобственик на българската модна марка Capasca. Освен това е бивш републикански шампион по тенис. А преди няколко месеца Ciela издаде първия му роман „Криминална история“. Написан е в добрите традиции на Чандлър – ирония, затъмнени барове и джентълменска философия. Разбира се – в модерен вариант. Даже много модерен. Марин е градски човек с градско себеусещане и самочувствие. Сред важните неща в живота и писането му са самоиронията и убеждението, че да се възприемаш твърде сериозно, е признак на сериозна глупост. Марин очевидно никак не се блазни от идеята да влезе в гилдията на озаконените писатели. По-скоро възприема писането като игра с идеите, които му хрумват. Игра с формата на представянето им. „Криминална история“ трябва да се чете с молив и да се подчертава. Има чудесни мисли, поднесени в чудесна опаковка. Само за да събудя апетита ви, ще цитирам една: „Липсата на чувство за хумор не е просто липса на чувство за хумор. Там някъде зад нея зее бездна”.
„Трима добри приятели и една красива непозната.
Пренебрежимо малко наркотици и насилие.
Малко непренебрежима философия.
Паранормални и дори гиганормални събития.
Препратки към всичко, което си заслужава препращането.
… Всичко, събрано на едно място.
За пръв и вероятно последен път.
Ако все още ви липсва нещо, не бързайте – може да е вътре.“
– Искам да проверя дали говориш така, както пишеш – с умни и насмешливи изрази…
– Разбира се, че по-добре пиша, отколкото говоря.
– Една от запомнящите се фрази в книгата, която според мен силно те определя, е: „Изпитвам страх да не умра от свръхдоза баналност.” Така ли е?
– Има опасност, ако през цялото време се страхуваш да не си банален, да станеш банален в този си страх. Когато осъзнаваш баналността и я използваш умишлено, това е симпатично.
– Колко е важен стилът?
– Много хора си мислят, че в Capasca аз рисувам модели, но това не е така. Аз работя с хора, обичам да ги мотивирам. Не е лесно да създадеш добър екип от талантливи хора, защото обикновено талантите са егоцентрици, не са много екипни.
– Имах предвид в писането? Книгата ти е тържество на съдържанието над формата. Доста съвременни български писатели проявяват уклон да пишат за глобални проблеми, а ти сякаш не се взимаш много насериозно. Но държиш на елегантността.
– Аз дълго време пишех разни есета, които не са много ориентирани към публиката. Те изясняват мен пред самия мен. Но такива неща не бива да споделяш с останалите хора, не може да ги ангажираш толкова силно със себе си.
Точно затова Орхан Памук не е моят автор. Не мисля, че някой може да си позволи да занимава хората на 500 страници и в скучен стил с личните си проблеми с арабската миниатюра. Смятам, че повечето хора, които твърдят, че това е любимият им писател, проявяват чиста снобария. Те най-вероятно са прочели всичките 500 страници и им трябва оправдание за изгубеното време.
Т.е. формата е важна. И според моите разбирания трябва да е лека.
Като четях „Махалото на Фуко“, която впрочем ми хареса, бях сигурен, че първите десет страници са написани, за да се види доколко си устойчив. А хубавото и интересното беше запазено само за преминалите изпитанието.
– Хареса ли ти суматохата около издаването на книгата?
– Не. Не искам да влизам в свещеното семейство на писателите. Въобще нямам стремеж да се озаконявам като писател с това, че съм издал книга.
Аз се възприемах като писател и преди да издам книга, когато си пишех разказчета и ги пращах на приятелите си. Ако на моите години човек не е изградил необходимото самочувствие… Ясно е, че оценката е винаги субективна. Номерът е сам да си харесаш нещата. Не искам да ставам част от писателски кръгове. Не искам да се вълнувам, че някой критик не ме харесва или някакви хейтъри са избълвали куп идиотщини срещу мен. Или че някой друг, а не аз, е взел литературна награда. Потопиш ли се в тези глупости, започваш да се променяш като човек. Не срещаш адекватност.
В България адекватността към модерните писатели липсва. Те са подценени.
Имах проблеми с даването на интервюта. Въпросите обикновено се въртят около това защо е написана книгата и, ако се опитам да отговарям всеки път различно, се получава доста шизофренично. Имам усещането, че оригиналнича. Ако отговарям едни и същи неща, се чувствам банален.
– Пази Боже!
– Но се разбрах със себе си. Казах си – ОК, няма как да дадеш повече от две интервюта и да бъдеш страшно различен във всяко едно. Пък и вероятно всяко издание има различна аудитория.
0 Коментара