Емил Спахийски – момчето, което не си отива!

Познавам Емил Спахийски от много години. Той е изключително талантливо момче, което не се страхува да пътува към мечтите си, дори за това да са нужни 10 години. Както се случи с неговия късометражен игрален дебют като режисьор с филма „Денят, в който тя ще се роди“ по изключителния разказ на Йорданка Белева.

Снимка: Юлиан Славчев

Филмът спечели наградата най-добър национален филм на фестивала за късометражно кино „In The Palace” тази година в Перник, награда, която е „Оскар“ квалифицираща. Лентата спечели наградата на публиката на Международния фестивал за късометражно в Корча. Той бе представен и на фестивала „Златна роза“,  в официалната селекциия е на фестивалите в Александрия и Истанбул.

В главните роли са Пламена Гетова, Ириней Константинов, Юлиан Костов и Мирела Илиева. Филмът разказва за деменцията, но той не е за болестта, а за любовта, която може да победи всичко. Лентата е посветена на тези, които си отидоха преди да заминат.

А иначе Емо е издател, журналист, сценарист и режисьор с богат опит в печатните медии, телевизията и киното. Има награда за режисьорски дебют „Златен ритон“ 2019 г. за документалния филм „Икар от Кочериново“ и награда за сценарий на Академията на българските филмови дейци за филма за „Съдилището“ (споделена с Марин Дамянов и Стефан Командарев), 2015 г. Носител е на националните награди за публицистика „Черноризец Храбър“ на Съюза на българските издатели и наградата „Паница“ за военните си репортажи от Косово. Бил е главен редактор на лайфстайл списания- „Егоист“, FHM, „За мен“ и други. От 2022 г. е директор е на Национално издателство за образование и наука „Аз-буки“.

Емо е от хората, които пазят момчето – онова, което не си отива, а продължава да търси непознатото.

Снимка: IN THE PALACE IFF

Режисьорът е истински Колумб. Той иска да открие Америка, а целият му екип иска да се прибере у дома, казва Федерико Фелини. Ти какво искаш да откриеш с твоя филм?

Хубаво е, че започваш с Колумб. Колумб, също като един истински режисьор, е имал идея, мечта, а след това е направил проект. Започнал е да търси финансиране за пътешествие, в което никой не вярвал. Но в проекта му имало магия, която кара някой да се върже на безумната идея да прекоси океана. Магията на Колумб е същата като в киното – залог и обещание. Ако ми дадете пари, аз ще ви донеса съкровища, за които не сте сънували. Колумб обещал да намери по-кратък път към Индия, заложил живота си. В киното обещаваш, че ще разкажеш история, която (в българския случай) ще донесе награди на продуцента, а в американския вариант – пари. Нужни били осем години на Колумб, за да получи три-четвърти от нужните пари. Останалите били дадени от щедри фамилии, включително и корабите.

Всяка идея за филм започва по същия начин – търсене на пари, щедър продуцент, който дава повече техника от очакваното, приятели, които работят без пари. Да, и тръгваш за Индия, но намираш Америка. Но има и огромна разлика. Нито един режисьор не си залага живота – нито своя, нито на екипажа си. На първо пътешествие, на първи филм, ти се връзват само хора, които търсят приключението. Колумб дреме във всеки творец, защото всеки творец е търсещ непознатото човек. Ако знаеш какво ще се получи накрая, не си струва усилието дори да напишеш един ред от сценария. Трябва ти пътя към Индия.

Снимка: Олег Попов

Писането, режисирането, продуцирането – това са процеси, които са вълнуващи, защото не залагаш живота си, а мечтите си. То може би е същото. Цялата тежест пада върху режисьора (казвам го с уважение към тези, които смятам за режисьори, аз тепърва отлепям от Палос де ла Фронтера и то не със „Санта Мария“, а с малка гемия и махам с ръка на тези, които смятам за конквистадорите на големия екран, мечтаейки за моята „Нина“ ( имам предвид кораб…).

Казваш „залог и обещание“, ти какво обещаваш на хората, които ще гледат твоя филм?

Това е маята на драматургията: „Ела с мен и ще ти разкажа история“, публиката ти вярва и се хваща на обещанието. Ако си добър разказвач, стигаш до първия обрат: „Една сутрин злата кралица застанала пред вълшебното огледало и попитала: „… Коя е най-красива на света?“, огледалото отвърнало: „Снежанка!“. Ти замлъкваш и ако слушателят те сръчка: „Разкажи ми още!“, значи си на прав път. В моя случай няма приказка. Има един великолепен разказ на Йорданка Белева, който ме потресе със силата на посланието си. Исках да споделя визуално това, което прочетох, което съм усетил и се надявам, че публиката ще каже: „Разкажи ми още!“ след първите кадри.

Снимка: Олег Попов

Филмът е посветен на тези, които си тръгват, преди да си напуснали. Темата е тежка – деменцията, но надеждата е силна – любовта. Главната героиня е Марта, възрастна жена, която гасне в паяжината на забравата от близките си, деградираща от болестта и унижавана в дома за възрастни хора. Тя обаче намира сили, за да събере парчетата от спомени в последен опит да избяга от този свят, за да се прероди в обич. Като две малки птиченца се събира с любовта на живота си – Юлиан.

Снимка:  DOLI MEDIA

Йорданка Белева има невероятни разкази. Можеше да избереш буквално всеки друг. Но избра „Денят, в който тя ще се роди“. Защо?

Историята те избира сама. Тя е клопка. Прочиташ първото изречение и някак си като в „Джуманджи“ си в друг свят, от който не можеш да излезеш, докато не преминеш през няколко изпитания и не кажеш финалното заклинание. В моя случай, докато не приключих снимките, а след това и монтажа. В киното заклинанието е: That’s a wrap!

Дана има много красиви, силни, вълнуващи разкази, но за съжаление може да се снимат един по един. Ако се върнем към паралела с Колумб, не можеш да започнеш втора експедиция, ако не си се върнал от първата. Моята експедиция с „Денят, в който тя ще се роди“ продължи близо 10 години, а за толкова време Колумб може да открие и Австралия. Значи, имам време за още една, максимум две експедиции… струва ми се.

Направил си филм за нещо, което те плаши. Важно ли е за успеха на един проект темата да е лична тревожност на автора?

По-точно тази тема ме плаши, но ме вдъхновява да говоря за нея, защото е важна. Над 150 милиона души, по изследвания от преди 5 години, страдат от деменция в света. Тази болест е нелечима, няма нищо надеждно в борбата срещу нея. Единствената надежда е това, което Йорданка Белева ни предлага и това, което филмът визуализира. Единствената надежда е любовта. Когато си обграден от любов, дори мракът да те дърпа надолу, знаеш че ще има ръка, която да те държи до последно. И когато си обичан, знаеш че има смисъл да се преродиш.

А относно личната тревожност… Трябва да вградиш душата си във филма. Другото е лъжа.

Снимка: DOLI MEDIA

Какво ти се иска хората да си „вземат“ от тази вградена душа във филма?

Надеждата.

Това са твоите първи стъпки на територията на режисурата, какво научи?

Сещам се за един разговор със Звягинцев за един грузински филм на Нана Джанелидзе. Той каза нещо, което в началото ме озадачи: „Историята няма значение.“ Може би е прав. Киното се разбира от зрящ човек, дори да няма слух. Други твърдят, че киното е войнишки занаят, защото когато си на терен, ти трябва да си приключил филма още преди първия дубъл и преди да гръмне бутилката шампанско на първия „Стоп!“. В моя казус разбрах, че инстинктът по време на снимки е за бедни продукции.

Когато отпаднат две локации и четири сцени, инстинктът те кара да пренапишеш на коляно целия сценарий, като не става дума за смяна на реплики, а за изнамирането на нов център, нови обрати. В богатите продукции има термин „заключено“. Край – каквото е написано, влиза в продукционната програма и там всеки знае в колко часа се появява, къде застава, какво прави, кога свършват нещата. Големите имена в киното си позволяват и импровизации, но времената на Фелини и „Апокалипсис сега“ отминаха.

Отминаха… Казваш го с носталгия? Или? А сега какво е времето?

Ето ти хубав цитат от филм „Мостът на шпионите“: Това ще помогне ли? Носталгията?

Вече няма приключения, като тези на Колумб – има луксозни круизни кораби с олинклузив, частни самолети. Например – в жанровото кино високо бюджетните продукции зависят от маркетинга, пиара, социалните стандарти. А пък някои фондове за авторско, некомерсиално кино, наблягат на някои странни, а понякога и абсурдни изисквания. Например Колумб защитава проекта си за нов път към Индия и Инфантата го пита: „Сеньор Колумб, какви зелени политики ще спазвате във вашия проект?“. Или: „Ще се отнесете ли с разбиране към кулурната различност към племената карибе, в чиято вековна традиция е да отвличат хора от съседното племе араваки и да ги консумират кашерно?“.

Снимка: Олег Попов

На един от фестивалите „В двореца“, на който получих и първата си награда като режисьор за филма, се срещнах със Санди Либерсън. Огромна фигура в световното кино (Работил е като агент за творци като Серджо Леоне, Питър Селърс, Ричард Харис, Линдзи Андерсън и “Ролинг Стоунс”). Като изпълнителен директор на „20th Century Fox“, той убеждава ръководството да инвестира в много странен проект на Серджо Леоне, наречен „Едно време в Америка“. Никой не можел да си представи, че ще се продуцира филм в две серии. Е, ето – шедьовър, но както и Санди каза „това днес е невъзможно, защото проектът първо попада на маркетинга, социологията и те налагат всички промени в повествованието“. Прекрасното на късометражния филм е, че е толкова малък като бюджет, че можеш да имаш цялата свобода в рамките на бюджета. А и ентусиасти биха работили без пари.

Ти преди всичко си пишещ човек. Срещал си се с много хора. Една от историите дори превърна в документален филм – „Икар от Кочериново“. Има ли среща, която те е променила?

Срещата с един човек се оказа драматичен обрат в живота ми, но неговите думи просто бяха онази капка, която накланя везната в другата посока. Това е Рон Бас („Рейнман“, „Да спиш с врага“, „Опасен ум“ и др.). По някаква причина той беше дошъл в България да пише сценарий за супер продукция – странна история, и имаше така наречения press junket (това е събитие, когато на огромно количество журналисти им се дава шанс да се срещнат с някой актьор или известен човек за 5 минути). Аз бях последен. Да, интересно е да ми разкаже как е успял с първия си филм да спечели „Оскар“, но го попитах когато е присъствал на премиерата на „Рейнман“, това което е видял същото ли е каквото е написал. Той каза, че е плакал и се е затворил за един месец. Каза: „Пълна катастрофа!“. После е разбрал, че текстът има собствен живот. Говорихме, минаха 15 минути и организаторката само ме приканваше да спрем. Рон Бас искаше още един въпрос. И тогава аз го попитах, а отговорът ме накара да сменя работа, начин на мислене, цели, живот. Попитах го:

„Рон, в какво се превръщат мечтите?“

Той се засмя и каза: „Знаеш какво да питаш“. „В какво се превръщат мечтите“ е един от емблематичните филми, който е написан от Бас. В главната роля е Робин Уилямс, а темата е грехът на самоубийството, смъртта, раздялата, търсенето, спасението и прераждането. Накрая филмът завършва с това, което ме накара да завърша и моя шорт – две изгубени души се събират във вечния рай като духове. При него те се прераждат, може би не е негова идея. Той говореше повече от 20 минути, аз мълчах. Преводачката ме попита: „Имате ли нужда да ви преведа?“. Рон се засмя и каза: „Не се притеснявайте, той много добре разбра какво му казвам“. Последва едноседмична законна депресия, напуснах списание „Егоист“ като главен редактор и започнах да пиша сценарии.

Познаваме се отдавна и знам колко много мечти си имал до тук. Изгуби ли някоя по пътя си?

Каква мечта ще е тя, ако е лесна и безболезнена? Като ученик мечтаех да стана журналист, а не смеех дори да споделя това. Един ден си казах, че ако видя поне една своя статия в „168 часа“ или „24 часа“, ще съм изпълнил мечтите си. Вече 31 години съм журналист и какво?  Минах от криминалните репортажи, през култура, парламент, войни, красивите жени в лайфстайл списанията, риалити форматите. Но винаги си жаден за нещо ново, а технически погледнато съм изпълнил всичките си мечти. По важното следствие от това преследване е, че намирах пътя към мечтите, но много често губих себе си. Нещо като Одисей (да се върнем на пътешествията), който изпълнил мисията си, се губи по пътя към дома. Той не е бил най-големият герой във войната в Троя, но става известен на целия свят, че се е изгубил. Демоните като дремнат след поредното похапване, отново се заемат с теб. Отварят нови врати и казват: Досега само репетира, моето момче. Ето ти нова, истинска мечта! И ти посочват нещо на хоризонта. Но аз вече си казвам:

„И какво точно ще се случи, ако изпълня и това?“

В онзи филм, за който спомена – „Икар от Кочериново“, Николай, главният герой, започва да мечтае да лети, когато разбира, че никога не може да стигне до слънцето. Като малко дете го виждал как се крие зад планината и решил една вечер да го изненада. Не казва нито на майка си, нито на баща си и тръгва в планината. Още тогава осъзнал, че докато го гониш на запад, то ще дойде зад гърба ти.

Но те моля, Йоана, ако някой ден ме видиш да си боядисвам косата и да ме чуеш да казвам, че искам да бъда хип-хоп изпълнител, моля те да ми съдействаш за евтаназия.

Всъщност е точно като слънцето и мечтите. Гониш ги, те идват отзад.

А следите?

Следите са велика привилегия и шанс. Следите се изключително важно нещо, ако са важни за хората и пазара. Особено за онзи, който държи авторските права. Но това не касае човека, който вече не съществува – той вече е в онзи свят на „В какво се превръщат мечтите“. Харесва ми студената мъдрост на Кормак Маккарти: „Когато спреш да съществуваш, светът, който си създал спира да съществува също.“ Харесва ми, че той е израснал под влиянието на Фокнър и Хемингуей. Аз също, но нямам неговото наследство.

Ако съм честен, искам моите следи да са тези в пясъка, докато се влача от океана към бара в някой тропик и да се взирам в слънцето, докато коктейлите станат твърде много, за да съм буден. И чудейки се как Господ е могъл да създаде толкова красива младост (над 18 години).

Снимка: Олег Попов

А как би описал денят, в който ти се роди?

Предполагам допускаш, че нямам спомен. Роден съм на гара. Гара Пирин. Знам, че е благодарение на Господ и БДЖ. Трудни времена са били и скъпите ми родители не са били убедени, че е време за второ дете. Трябвало е да пътуват за консултации и влакът закъснял. Баща ми скъсал билетите и казал: „Това дете има късмет!“. След това съм се родил в пашкул, в плацента, която в македонско се нарича „воеводска риза“ – не те лови куршум, казват. Нямам намерение да пробвам, макар че два пъти са стреляли покрай мен. Единият път куршумът се заби на метър от мен в земята. Нищо героично, неволен изстрел на преуморен старшина. Това е миналото.

Колкото и да съм вярващ, знам че няма да има „Денят, в който той ще се роди“, затова се превръщам в демон. Искам да се случват повече неща и по-вълнуващи. И понеже ги предизвиквам, те се случват непрекъснато и животът ми никак не е скучен. В писането се чувствам истински жив.

Ако вярваш, че препятствията, през които минаваш са и вид уроци, кой е урокът, за който си благодарен?

В едно съм убеден: няма предопределеност на пътя. Изпитанията са уроци – така е, но само ако ги преодоляваме, независимо дали го правим сами или с чужда помощ, включително и всевишната. Не може да си благодарен на трудностите. Народните рецепти за оптимизъм „Може пък да е за добро!“ и „Малкият дявол беше!“ не са валидни за хора, които са наясно със себе си.

Ако вярваш, че „така ти е писано“, започваш да се отпускаш и придобиваш един примирен вид на теле в скотобойна.

Господ понеже те обича, ти праща препятствия, за да те изпита? Господ, пише в Библията, те обича, но ти праща чума, стотици видове рак, ковид, война, наводнения, земетресения, завист, изневери, домашно насилие, множествена склероза, диабет, хемероиди… и те обича? Да, бе! Ако вярваш, си наясно, че бог е в теб, което означава, че трябва да обичаш живота. Ако обичаш живота, преодоляваш препятствията. Радваш се повече на това, което имаш, уважаваш родителите си, не почиташ имането, не поглеждаш към жената на ближния си, не нараняваш, не убиваш… Но не си благодарен на злото, което те дебне от всеки ъгъл.