Да бъдеш Васил Върбанов

Той е Васил Върбанов. Ние не сме. Няма как да сбъркате гласа му. Без колебание – неповторим глас в българските медии, в българското радио – първо чрез „Тангра“, а после чрез създаденото от него онлайн радио „Тангра Мега Рок“. Не бихте изключили телевизора, ако попаднете на предаването му „Моят плейлист“ по БНТ1. Дори ще ви се иска да има още, и още. Защото това е едно различно предаване, разказ за хората през музиката.

снимки Елена Ненкова и личен архив

Рокендролът е основният мотив, водил го през годините. А той е човек, който живее според петте ценности на ръгби: Почтеност. Страст. Солидарност. Дисциплина. Уважение. Ще ги откриете във всичко, което прави.

Ако още не сте гледали филма му „В името на Бог РЪГБИ“ за историята на спорта у нас, направете го. Ще разберете защо за Васил Върбанов ръгби е най-висша форма на общуване, защо ръгби е култура. Това е един по-различен, рицарски филм, след който ще ви се прииска поне да срещнете тези рицари на „вълшебното яйце“. Аз се срещнах с един такъв. Чуйте го.

Ти си преди всичко радио човек, но ми се ще да започнем разговора от телевизията. Аз съм от тези хора, които смятат, че „Моят плейлист“ е различен разказ за хората през музиката. Че предаването ти е вид детектор, на който, ако се явят политици, ще имаме по-ясна картина. Съгласен ли си?

Всъщност, ти не започваш разговора от „телевизията“, а от „политиците“. Но щом настояваш, нека поговорим и за политика. Това е особено изкуство, което, не ме е срам да призная, не разбирам много добре. Притеснява ме обаче, че тези, за които гласувам, май също не го разбират. Да се върнем на телевизията – политиката е и професия, в която всеки иска да използва силата на телевизията за целите си. Много политици дори специално се обучават на това. Аз нямам професионална подготовка да участвам равностойно в разговор с такива хора, а и смисълът на „Моят плейлист“ е коренно различен. Тъй че картината за един политик през този детектор може да излезе по-объркана и подвеждаща, вместо по-ясна. Ето защо няма действащи политици, минали през този „емоционален и духовен скенер“. Отделно, политическите фигури са твърде често на екран. Вероятно това им вдъхва погрешно усещане за значимост. И няма как аз да им бъда съучастник.

Каниш най-различни хора, наричаш ги главни герои, а не гости. Твърдиш, че „Моят плейлист“ те е направил по-добър човек, защото си се научил да слушаш. Като общество обаче май не сме се научили на това – все още имаме проблем с различията, а е хубаво, че тях ги има. Защо се получава така?

Първо, поставям под съмнение тезата, че „имаме проблем с различията“. Със сигурност е пълно с хора, които имат този проблем, но дали е така за цялото общество? Факт е, че социалните мрежи създават подобно впечатление. Но можем ли да им се доверяваме изцяло? Освен това има няколко неща, в които населението е подчертано единодушно – да яде много и да работи малко, ха ха ха. Една бърза раходка по магазините и моловете показва, че тази мечта се осъществява успешно и в делник, и в празник.

Възпитаник си на Френската гимназия, твоите две момчета също са част от тази общност. Коя е най-видимата прилика и разлика – сега и преди?

Децата днес живеят в радикално различна епоха и е естествено да не приличат изобщо на нас през 80-те. Днес има playstation, а ние си играехме на фунийки. Между другото, най-яките се правеха от „Жената днес“, а виж ме днес – давам интервю на същите тези страници. Какъв прогрес (смях), но е факт че е минало страшно много време. А и повечето от учителите им по френски са по-млади от мен.

Парадоксално е, че когато гимназията се казваше „Г. Кирков“, паралелките бяха с буквите от латиницата – a, b, c, d, а сега, когато е „А. дьо Ламартин“ – класовете са а, б, в, г. Но едва ли може да се говори за общност. Миналите през Френската нямаме тайни татуировки или някакви пръстени на задругата, за да се разпознаваме без думи и да си се притичаме на помощ и накрай света.

Ти си от поколението, у което имаше най-много надежди, свързани с промяната. Колко оцеляха и колко от тях умряха? И защо се случи така?

През 1989 г. аз навърших 20, тоест познавам добре последните години на соц-а. А след това, при рязкото ни привидно откъсване от Москва, ние се затичахме с протегнати ръце към „свободата“ и забравихме да потърсим „истината“. Кавичките са, за да подчертаят понятията, а не защото влагам някаква ирония. Искахме „истината“ в много по-малка степен от другите държави от Източна Европа. Сега си плащаме за това.

В едно интервю казваш, че България, каквато си си я представял, няма да се случи, че е Game over. Защо?

Поради вече всичко казано по предния въпрос. Оядени и самодоволни от нарасналата си (чрез евросредства) покупателна способност и чести екскурзийки до Дубай и Малдивите, нашите завинаги забравиха да търсят истината. Защото това им е достатъчно – след десетилетията дефицити в бита и тоталната липса на свобода: да чакаш 5 години за телевизор, 10 г. – за кола и да ти трябва „открит лист“, за да идеш до Петрич. Да ти съсипят кариерата и живота, ако кажеш открито, че не одобряваш партията и не искаш да гледаш съветски новини в петък вечер. Освобождаването от тези проблеми анулира желанието да се търси истината дали са наказани виновните за мизерията и репресиите, или поне – показани ли са поименно с пръст. Какво в действителност се случи у нас през последните 30 години и какво можеше да се случи, ако лошите бяха изолирани от този наш преход.

Но населението се задоволи с трохите от демократизацията.

В моловете е уютно – тоалетните са чисти и климатикът работи четири сезона.

Процентът на негласуващите в изборите е толкова голям и защото населението получи това, за което мечтаеше: хляб, кола и Халкидики. Хората стават активни, когато искат да променят нещо. Когато са гладни, могат да бъдат и опасни. Щом тумбаците са пълни, всичко е наред. Тогава справедливостта остава на заден план. А онези, които зачеркнаха Великден и наложиха 1 май като големия пролетен празник, се представят днес като истинските защитници на православието. И се намират такива, които им се хващат.

Ето така се стига до „край на играта“!

В интерес на истината, този път руснаците май ни направиха услуга. Защото ако не бяха нахлули в Украйна, още много дълго водата у нас щеше да е неподвижна. Да, адски блатиста, но със съвършено равна повърхност. Никой не обича да си разваля спокойствието. И все пак, поради тази безумна война на Москва, сега най-после започват масово да се осъзнават последствията от съветската ни колонизация. Тук мога да продължа да говоря толкова много, че ще трябва да пуснете цяла притурка (смях).

Лошото е, че българската културна и обществена среда, постигната в първите 4 десетилетия на XX век, е била твърде крехка и с лекота e пометена след Втората световна война. Това прави страната ни по-уязвима днес, когато пред света се надигат нови огромни опасности!

Най-деструктивният червей, който може да събори нашата цивилизация не са ракетите на Путин, а червеят на съмнението. Да не забравяме, че човешкото развитие се гради върху доверието. Например, образованието е доверие към учителите ти, че не е необходимо лично да провериш всичко, което ти преподават. Ако тръгнеш да проверяваш – няма да ти стигне целият живот да завършиш гимназия. В момента, в който разрушиш доверието и вкараш съмнението, нарушаваш развитието и прогреса. И някой съзнателно работи за посяване на съмнения чрез разпространяването на конспирации в социалните мрежи. Всъщност, доверието и вярата са двете различни страни на една монета.

Успоредно с това е активирана и матрицата за уеднаквяване на хората по света. Тук – редом с появата на въпросните социални мрежи трябва да сложим и развитието на ТВ риалити програмите. Те също са двете страни на една монета и с чиста съвест мога да ги определя като двете най-лоши събития в моя съзнателен живот. Стремежът за уеднаквяването на хората е един от големите проблеми.

И какво правим?

Не съм толкова нахален да претендирам, че мога да дам категоричен отговор на всичките ти въпроси. Този е много труден и на практика – вечен. Моят отговор е: повече образование с култура. Защото културата е най-ценното нещо, което ще се окаже и спасяващо за този свят. Не говоря за нрави и обичаи, а за културата като умение да виждаш връзките и да знаеш кое откъде тръгва, как се развива – независимо дали става дума за изкуство, за политика и т.н. Ако не притежаваш тази култура, по-лесно могат да те лъжат. Твоята лична култура ще ти помогне да не приемаш за чиста монета всичко, което ти подхвърлят.

Ограничаването на личната култура е един от основните инструменти на тоталитарните режими. Вижте руснаците – едно от първите неща, които те правят, след като завладяват любимата ни България през 44-а, е да затворят френските, немските, американските и други училища и лицеи у нас. И след това да наложат задължително изучаване на техния език от нашите деца още от малки. Социалистически чуждоезикови гимназии със сериозно филтриране на материала започват да се откриват цели две десетилетия по-късно.

Канализирането на културата на българите, освен с ограничаването на връзките им със света, беше съчетано с облъчване от СССР, комбинирано с постоянното изтъкване в учебниците, по телевизията и вестниците, че там, на североизток се раждат най-талантливите писатели, музиканти, художници и учени, които не само са направили най-великите открития на човечеството, но и живеят в справедлив и красив свят. По неофициални канали все пак имаше достъп и до несъветски образци, а българският народ роди популярния сладко-кисел въпрос „Хубав ли е филмът или е руски?“.

Днес, толкова години по-късно, все така има наши сънародници, които се чувстват по-спокойни в културната орбита, която познават от деца, защото тя им е била наложена с цялата сила на държавата. Разбираемо е, че културата, която те наричат „западна“, ги плаши, понеже не я познават добре и тя им се струва дори враждебна. Особено когато атакува мозъците им, че трябва да избират – Европа или Русия. Задължително е да се подчертае, че подобни опити за културно колонизиране сигурно са се случвали и се случват под различна форма на много места по света, но нали ме питаш основно за нашия живот в България… А културното развитие на планетата ни не само ми е много интересно, но и ме притеснява безкрайно много. И нямам предвид само какви филми, книги или музика ще се произведат в следващите години.

Любопитно ми е дали ефектът от риалити форматите и социалните мрежи, плюс голямото смесване на хора без подготовка, без познаване на другия, ще се задълбочат. Мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че най-хубавите моменти от нашата цивилизация са зад гърба ни. Две ключови неща лисват в българското общество днес: доброто възпитание и добрият вкус. Добрият вкус е подложен на много силен натиск. Добрият вкус е да съумееш да намериш баланс между това да проявиш уважение и да си любезен, без да си сервилен.

Иво Иванов ми каза преди време в един разговор: „Въпросите често са по-трудни от отговорите, понякога ни е страх да си ги зададем, друг път не можем да ги формулираме“. Кои въпроси, според теб, трябва да си задаваме днес, кои си задаваш ти?

Хващаш ме в интересен момент от живота ми, когато се опитвам въпросите, надвесили се над човечеството, да не ме разсейват от моите лични. Не, не става дума за криза на средната възраст. Харесвам живота си такъв, какъвто е. Но майка ми е на 91 години и съм благодарен на съдбата за този шанс, но все някога ще стана кръгъл сирак. Едното ми дете излетя от гнездото, предстои да го направи и другото. Тоест – основният въпрос, който ме занимава, е по-скоро личен –

дали ще съумея да остарявам достойно?!

Например, осъзнавам, че все по-малко искам да се сбия в бара, ако усетя някаква несправедливост. Вече съм по-склонен да водя разговори, а това е забележима промяна в житейските ми навици. Хормоналният регрес се обажда (смях). Другите ми въпроси са свързани най-вече с търсене на повече удобство и практичност. Но не онова удобство, което би довело до по-големи финансови резултати в моя живот, а как да не си пилея времето за глупости.

Според Сенека всичко е чуждо, само времето е наше – част от него ни ограбват насила, част го пилеем сами. И затова е много важно как точно използваме даденото ни време.

Едно от нещата, с които със сигурност не смятам да си губя времето, е да гледам политически дебати и риалити предавания. Всеки ден излиза толкова много фантастична музика, такива книги и филми. Всеки ден! Е, как да гледам риалити по телевизията при това положение? Уважавам цирковото изкуство, но не мога да се смея всеки ден на клоуна, който пада по задник. Поне това прави избора ми малко по-лесен.

А кое е трудното при избора?

Да избера внимателно в кои проекти ще продължа да се замесвам. Имам страшно много приятели, които често се нуждаят от мен, но трябва да се науча да казвам понякога „Не“. Защото времето лети с умопомрачителна скорост.

Боиш се, че може да не ти стигне?

Не. В момента нямам осъзната мисия. Довърших си документалния филм „В името на Бог РЪГБИ“ – гледаха го 400 000 души. Успях да направя така, че световното по ръгби да се предава за първи път по националната телевизия. Както се шегувах, вече мога да умра спокойно.

А защо ръгби?

За мен ръгби е най-висшата форма на общуване, която хората сме измислили. Това е фантастична игра, в която има жестоко противопоставяне на физика и ум. Чувството за колективност и солидарност е много силно, защото разбираш, че нищо не можеш да направиш сам. Неслучайно това е най-университетският спорт – то дава чувство за принадлежност. Представете си 80 000 фенове, 40 000 от тях са за Англия, другите – за Франция. И тези хора не са разделени на сектори, седят един до друг и на никой не би му хрумнало да прави проблем. Това е да разбереш не различния, а противоположния. На терена войната е за всеки милиметър. Мачът свършва, победителите застават в шпалир, посрещат победените, а после отиват заедно да пият бира. И са най-добрите приятели, защото знаят, че заедно са преминали през това.

Как да не харесваш ръгби? А и великите 5 ценности на ръгби – колкото повече животът ни се движи според тях, в толкова по-добър свят ще живеем. Мисля, че съм възпитал и децата си да живеят спрямо тези 5 ценности. Те са: почтеност, страст, солидарност, дисциплина и уважение.

Затова избирам ръгби.

Не мога да измисля по-добре формулиран идеал за живот на едно общество, на една страна. Затова казвам, че това е най-развитата, най-висшата форма за общуване между нас. А и, както казва цитираният от теб Иво Иванов: „Ръгби е единственият спорт, всичките букви на който ги има в свещеното име България!“

Има ли битки, които си заслужава да водиш днес? Кои неща имат смисъл?

Рокендролът е основното нещо, което ме е водело през всичките тези години. Не само като музика и послания, които изричаме по радиото, а и с концертите, които сме организирали. Само допреди 10 години, ако нашето радио не беше ангажирало за концерти в България ред артисти, музиканти, групи, те никога нямаше да дойдат. А беше важно за нашата сцена, за културата ни, за феновете. Нищо, че често това е една много опасна финансова игра.

И се случва да изгориш в нея?

Не грешиш. Но в крайна сметка мотивът никога не е бил финансов, а по-скоро в изброените преди секунда неща. И с радиото беше така. Ако не пускахме тази музика през 90-те, тя просто нямаше да звучи в българското пространство. Както казва Ясен Петров от „Метрополис“, който пък имаше алтернативно рок предаване по друго радио: „Ние бяхме еднооките в царството на слепите“! Това не ни дава особени поводи да се надуваме, защото добре знаем своето място в общата ни мисия. Просто сме успели да подготвим повече българи за срещата с това, което се случи – световната музика днес е всекидневие у нас. И не трябва да забравяме, че България не винаги е била държава на каскети и балалайки. Покрай дългата изследователска работа за документалния ми филм се убедих колко зле сме на ниво памет – историческа, културна, научна, спортна – всякаква памет.

Може би виждам пред себе си една нова мисия –реабилитиране и по радиото, и по телевизията – на музикалните постижения на Царство България. Защото днес помним само Аспарух Лешников, но имаме и Надежда Сотирова, Алберт Пинкас, Георги Шаранков и много други. Например Симеон Петров, замесен през Балканската война в първите в света бомбардировки от самолет, прави първата българска звукозаписна компания „Симонавия“. Тя по-късно ще бъде национализирана и превърната в „Балкантон“. Популярната музика в България е част от градското ни развитие, не е вярно, че всички са били с пояси, калпаци.

Но генералният план е плавно да се ориентирам към пенсиониране. Защото от всичките тези 5 ценности, за които говорихме, е ясно вече, че страстта намалява, а тя е основният мотор на всичките ми занимания. Например, не изключвам в бъдеще да се оттегля от концертната дейност, понеже вече има прекалено много хора, които се занимават с това у нас.

Предаваш нататък?

Не точно, просто вече не е толкова интересно. Преди години започнахме да правим концерти, защото беше по-яко вместо просто да рисуваш мустаци по афишите на естрадните пъпеши и да лепиш върху им плакати на пънк и метъл банди. Обаче с годините пазарът се пренасити и има от всичко достатъчно. Организирането на концерти вече не е мисия, а търговска дейност. В това няма нищо лошо, приятно е да се върши добре, но истинската страст липсва.

И накрая: ще ми кажеш ли какво изпускам, след като никога няма да бъда Васил Върбанов?

Йоана, имаш огромната печалба да си това, което си си ти. Мога да ти говоря само за моята си полза от това да съм Васил Върбанов. Естествено, както има плюсове, така има и минуси. Явно те интересува онова изречение в края на „Моят плейлист“. То си е чисто техническо – описано е някъде на втора страница на всеки учебник за това как се прави радио или телевизионна продукция. Започва се с изграждане на образа на водещия, което логично минава през неговото име. Ако се бях доверил на обикновеното: „Здравейте, аз се казвам Васил Върбанов“, щеше да има – абе, тоя Вальо ли беше? Веселин? Горанов ли беше, Първанов ли беше? А това

„Аз съм Васил Върбанов, вие не сте“,

дори да дразни някакъв процент от зрителите, си е свършило работата. Поне името на водещия беше запомнено! И се надявам повечето хора да разбират шегата. Освен това, гладките камъни са скучни, ръбовете са друго нещо.

Ти имаш ли много ръбове?

Виж ми главата, нали е като ръгби топка? Естествено, че имам и ръбове, и ъгли. Затова толкова обичам буквата Ъ – България, Ръгби, Върбанов! Сигурно не съм лесен за общуване. Не правя компромиси, а ако съм направил такъв някога, то е било, без да се усетя. Гледам да не отстъпвам от 5-те ценности: почтеност, страст, солидарност, дисциплина, уважение.

30-те години в радиото ме научиха на изключителна дисциплина, дори спрямо времето – правя разлика между 1 и 3 секунди. Тук голямото предизвикателство е да не се превърнеш в дребнав човек. Дисциплинира ме и спортът – все пак съм практикувал ръгби години наред. Труден съм и дори съпругата ми, която е най-близкият ми човек, ми го е казвала неведнъж. Имам огромен късмет и съм безкрайно щастлив, че я имам до мен. Започвам и завършвам всеки ден с огромни благодарности към съдбата, защото притежавам всичко, което ми трябва.

Имам най-великата жена, работя това, което искам, децата ми са здрави и чудесни – гордея се с тях.

И се сещам, че може би е добре да поясня нещо – „Аз съм Васил Върбанов, вие не сте“ може да звучи арогантно, но аз не съм арогантен човек. Обаче съм изключително горд. Гордея се със семейството си, с родовете ми по майчина и бащина линия, в които има опълченци, учители, лекари, хора, дали живота си за България. Гордея се с близките си приятели и с постиженията им в музиката, киното, литературата, медицината, спорта. Горд съм с това, което правим с нашето радио, както и, че вече над 30 години вея знамето на тази независима медия. Горд съм, че принадлежа към над 70-годишната българска ръгби общност. Гордея се, но не съм арогантен. Ако бях, щях да се държа по съвсем друг начин с хората, които идват да представят себе си в „Моят плейлист“, например.