Пролетно пробуждане

Малцина са тези, които напълно съзнателно решават да се обзаведат с домашен любимец. Обикновено той пропълзява в живота ти отнякъде и докато се усетиш, остава. Намърдва се в душата ти въпреки съпротивата на разума. Пуска корени, заселва се, усяда. Така се случи и с Тигър – семейния котак. Купили го от изложба, подарили го на една позната, техните обаче категорично отказват да го приемат и тя го носи на жена ми, която пък го влачи вкъщи… И ето ни значи подредени на дивана – аз, тя, дъщеря ни и номер четири. Номер четири расте и крепне: червената му козина лъщи като пламък, той препуска из къщи, търка се в краката ни, мърка – идилия. Но ето че идва пролетта. Улиците се огласят от нечовешки писъци, които мно­го скоро се пренасят и в дома ни. Котараците са биологическа бомба със закъснител – задейства се дистанционно от произ­волна женска, отправила зов в нощта. И когато това се случи, никога не можеш да кажеш, че си подготвен…

Първа фаза: Small is beautiful!

Първа го забелязва дъщеря ми: Тигър е добарал плюшено­то й розово коте, захапал го е за врата, тъпче го, а опашката му вибрира като върха на хилти, проникващо в банков сейф. Какво прави тоя? Казваме й. Тя е във възрастта, когато сексът й се струва най-гадното нещо на света. Изкривява устни: „Уууу, як!“. Спуска се да му отнеме играчката, но котаракът изръмжа­ва досущ като тигър, скача до тавана, хапе. От тук нататък ни­кой няма право да докосва плюшеното коте. Тигър го влачи със себе си, където и да иде. Розовата му козина постепенно поси­вява. Котето има малко звънче на врата, което се обажда всеки път, щом по-големият му събрат го нагъне. Дзън, дзън!

Втора фаза: The size matters!

Малкото може и да е хубаво, но едва ли е достатъчно осо­бено когато природата те е надарила с такива изразителни помпони, закичени под опашката ти като мартеници. Следващата жертва на половия глад на котака е добродушният коледен ме­чок с плетено шалче, който кротко се е чучнал в ъгъла на ле­глото. Той е два пъти по-голям от рижото чудовище, което го язди яростно. Розовото коте лежи изоставено на пода. Дъщеря ми посяга да го вземе, но Тигър изръмжава предупредително. Заформя си плюшен харем.

Трета фаза: Get real, babe!

Тигър узрява за истината: Мечо и котето не са живи същества! Разочарованието му се излива под формата на тънки злобни струйки котешка пикня, поразяващи жизненоважни би­тови цели като шапки, чехли, възглавници, пердета, чанти, ро­лери, черна и бяла техника и т.н. През останалото време Тигър виси пред входната врата, а ревът му отеква из цялото стълби­ще. Обстановката се изнервя. Жена ми решава, че трябва да му се намери истинска жива котка. Отива при някакви съседи, моли ги, увещава ги и ето че се връща с голям син сак. От сака изпълзява хърбаво космато същество с мътно сиви очи. Казва се Бонка и според котешкото летоброене е навъртяла поне се­демдесет години. Затваряме животните в банята, слухтим. Тая Бонка обаче се оказва тотален аутист: на ухажване не реагира, а при директен контакт раздава крошета. Номер четири скимти в ъгъла с разпрано ухо, ближе си инструмента, а по плочките се валят валма козина. Междувременно Бонка потъва сякаш вдън земя. Е, майната ти, като огладнееш, ще се появиш… Минават два дена. Стопаните се обаждат, търсят си котката. Обръщаме наопаки цялата къща. Къде ли се е натикала? Тигър души на­стоятелно около мивката. Подпъхвам едно зъболекарско огле­далце в тесния процеп зад шкафа и зървам оцъкленото враж­дебно око на старата вещица. Убеждавам жена ми да бръкне зад мивката, понеже ръката є е по-тънка – по-изящна, ако трябва да съм точен – и да извади чудовището. В резултат Бонка почти прегризва пръста й. Писъци, кръв. Аз съм на ход. Екипирам се подходящо за операцията: бронебойно рокерско яке, скиор­ски ръкавици, очила. Пробвам да я измъкна с конвенционал­ни средства без особен ефект. Ще ти дам да разбереш, гадино! Както обикновено, българският ум е в авангарда на прогреса: две години преди стратегията „Шок и ужас“ да съзрее в мозъчните гънки на Пентагона, аз вече я прилагам на дело. Подпал­вам някакви хартии и ги пускам зад мивката. Не и не! Извива се дим, смърди на пърлена козина. Леле, изгорихме Бонка, вайка се жена ми! Лисвам една кофа. Котките мразят водата, ще си покаже мутрата и ще я пипна. Нъц! Предавам се. Звъним на стопаните. Хуманитарната мисия се състои от двама мъжаги с черни якета, баща и син. Отместват шкафа, намръщват се при вида на домашния любимец и си го отнасят обратно…

Четвърта фаза: Set me free!

В суматохата номер четири успява да си отвори вратата и да избяга. На свобода в пампасите! Жалим лицемерно на фона на дълбоко, всеобхватно облекчение. Докато една сутрин пред вратата не се разнася познато мяучене. Номер четири изглежда по-окаян от всякога: мръсен, накуцващ, прегладнял. Но дали е ударил нещо, трудно може да се прецени. Водим го на ветери­нар, който предлага учудващо просто решение – да се кастри­ра. Струва само 20 лева, рутинна операция с неизменен ефект. Спира да пикае, да бяга, само яде и спи. Че то кому е нужна такава котка?… Вкъщи пламва дебат. Дъщеря ми е принципен противник на секса и настоява да го кастрираме незабавно, го­това е дори да инвестира собствените си спестявания. Съпру­гата ми смята, че топките на Тигър са му дадени от Бога и само той има право да му ги вземе. Аз съм убеден, че без топки в живота не може: ако сега го скопим, поемаме отговорност да се грижим за него цял живот. Това винаги ме е плашело. Между­временно, като се посъвзема, котката отново избягва. След ня­колко дни се връща и дебатът се възобновява. Изостря се, задълбочава се. Имаме ли право да го правим? Нямаме ли? Какво друго си има Тигър освен тези симпатични топчици, дарени му от Всевишния? Какво ще получи в замяна? Струва ли си? В Америка всички котки са кастрирани, пилят им дори ноктите. Е, чак пък толкова! Да не сме фашисти… В зависимост от това дали е препикана някоя моя вещ, аз преминавам ту в единия, ту в другия лагер. Обвиняват ме в безхарактерност. Но истината е, че когато опре да се води котаракът под ножа, всички омек­ваме. Бог може и да е българин, но може и да е голям риж кота­рак… Тигър прекрасно използва нашата нерешителност, за да се наслаждава на най-доброто и от двата свята. Бяга навън, бие, чука се, после се връща, яде, спи, гуши се. И това продължава вече две години. Всеки път, когато избяга, се страхуваме, че няма да го видим повече, и всеки път, когато се завърне, знаем, че ще избяга отново. В крайна сметка решихме, че може би е време дебатът да напусне тесните семейни рамки и да се пренесе в обществото поради екзистенциалното му и философско значение.

С любезната помощ на списание „Плейбой“ случаят бе направен достояние на една по-широка аудитория. Открит бе дори специален имейл за мнения, препоръки и съвети. Пощенската кутия обаче си остана празна. Изглежда, обществото ни като цяло все още не е дозряло за подобен дебат. Рамката на тясно битовата проблематика, в която ни е натикал Преходът, ограничава светогледа ни. Екзистенциалните нужди продължа­ват да доминират националния дискурс за сметка на екзистен­циалните въпроси. В така създалия се контекст темата за пар­ното винаги ще бъде по-важна от темата за свободата, уви…

Понякога ми се ще историята да свършва дотук. За съжа­ление, в живота се случи по-иначе. И тъй като съм пряко от­говорен за продължението, не ми остава друго, освен да стигна до края. Прагматизмът все пак надделя над емоциите и един ден тихомълком, без да смеем да се погледнем в очите, отне­сохме Тигър при ветеринаря… 40 минути по-късно проблемът изглеждаше решен. Котаракът лежеше все още упоен на хирургическата маса, а ветеринарят невъзмутимо миеше ръцете си над умивалника. Във въздуха, наситен със смрад на дезин­фектанти, тегнеше едно смазващо чувство за несправедливост, на отнето достойнство и на срам, което винаги е съпътствало насилието. Докато слушах с половин ухо наставленията на док­тора, не можех да откъсна очи от малкото рижо тяло, чиито хълбоци едва доловимо потрепваха. Хрумна ми: нямаше ли да бъде по-добре за котарака, ако изобщо не се беше събудил? Той обаче се събуди… Външно като че ли нищо особено не се про­мени. Не можех да преценя дори дали ни мразеше заради онова, което му бяхме причинили. Във всеки случай не го показваше. Лека-полека възвръщаше формата си. Видимо понапълня, но все така ловко си отваряше вратите и отказваше да яде от евти­ната храна – явно не беше оглупял! Постепенно чувството ни за вина започна да се разсейва заедно със следите от остра ко­тешка пикня. Този момент е известен във филмите като grace, или благодат. Нещата сякаш са отишли по местата си. Героите се наслаждават на измамен кратък отдих, преди всичко да се обърка отново, за да се подреди окончателно на финала.

Пета фаза: Еver lasting freedom!

Един ден Тигър пак изчезна така, както само котките уме­ят да изчезват – т.е. не разбрахме нито кога, нито как, докато не установихме липсата му. Навън отново беше пролет, цялото разгонено котешко войнство шеташе по входове и градинки и огласяше с писъци градската нощ. „Той обаче нали вече… не би следвало“, недоумявах. Два дена по-късно една съседка донесе беглеца обратно вкъщи. Намерила го да спи на изтривалката й. Не личеше да е кой знае колко притеснен, но явно бе во­дил епични битки – носът му бе целият в драскотини. Отиде невъзмутимо до паничката си и сърдито измяучи. Естествено, напълнихме я веднага. И така: с категоричност, присъща само на природата, познатият цикъл отново се завъртя. Два дена вкъщи, един – навън. Разликата беше, че пикнята му вече не смърдеше толкова всепроникващо – може би единствената пол­за от цялото упражнение.

Изминаха повече от десет години оттогава. Много неща се промениха: дъщеря ми порасна, с жена ми се разделяхме и събирахме няколко пъти, а според котешкия часовник Тигър вече трябва да гони 70-те, че и отвъд. Преди няколко години го изпратих временно да поживее при майката на жена ми и там си остана. Не му липсва нищо, грижат се за него и го оби­чат. От време на време ходя да го навестявам, но той сякаш ми е обиден и се държи хладно. Навярно си мисли, че съм го изоставил. И сигурно е прав. Котките помнят. Обаче нравът му си остава същият. Гледа с четири очи да се измъкне навън въпреки преклонната си възраст. Понякога новата му стопанка нарочно го пуска да се разтъпче, но това не му доставя същото удоволствие като бягството. Дори се обижда. Тя му отваря вра­тата, а той лениво се довлачва до прага, врътва се презрително и отива да спи на дивана. Ех, друго си е да се измъкнеш неза­белязано! В това действие има характер, има своеволие и неза­висимост. Всичко онова, за което се предполага, че ти трябват топки. Дали пък в края на краищата операцията не се е оказала неуспешна? Разказвали са ми, че е възможно в мигове на стрес, предусещайки какво го чака, единият тестис да се скрие тол­кова дълбоко в тялото на жертвата, че скалпелът да не успее да го открие. Но може би става въпрос за нещо друго, отвъд телесна природа. За онази примитивна енергия, която тече във всяка божа твар и често я кара да избира изпълнения с рискове и опасности живот на свобода пред уюта на домашния панер. И това вече човешката ръка няма как да ти отнеме.

Нагона към свободата, който ние, хората, все по-рядко изпитваме.

На 17 януари 2019 г. от 18:30 ч. на Камерната сцена на Младежки театър „Николай Бинев” един от най-обичаните български писатели – Алек Попов – ще представи преработеното и допълнено издание на „Спътник на радикалния мислител” (изд. „Сиела”) – верен и критичен водач в пътуването ни в едно объркано и динамично време.

За „Писателят като пърформър”, „Писателят като spy” и „Писателят като съвест” ще си поговорим без цензура.

След едно драматично „Intro” и в момента, „когато успоредните се пресичат”, ще се опитаме да разберем „Накъде отива света” и дали българите сме „Нация в развод”. Всичко това, подплатено със случайните звуци на джаза, звучащ в Ню Йорк, и едно невероятно пътешествие само по… кубинки. Ама наистина само по тях.

Станете част от това необичайно пътешествие, в което краят на идеологиите, постоянното развиване и разбиване на най-различни стереотипи, „товарът на наследството и неизвестните перспективи, диктатурата на пазара и неволите по присъединяването към ЕС”, както и случилото се малко след това, ще само част от темите.

Датата е 17 януари.  Входът е свободен.

Линк към събитието във Фейсбук може да откриете тук: https://www.facebook.com/events/375655919865374/