„От корените до небето“ на Екатерина Василева е не просто пътепис, а израз на изначалния ни копнеж за здраве, щастие, дом, свързаност, смисъл… Колко далеч трябва да отидем, за да ги открием?

Търсейки отговори на този въпрос, младите Екатерина и Михаел потеглят на приключение към индийски органични ферми и снежни хималайски върхове, за да се завърнат точно там, откъдето са тръгнали – при корените си.

Тази книга е своеобразно напомняне, покана. Покана за завръщане… У дома – в тайнството на сърцето.

„Неведнъж са ме питали какво точно ме очарова в Индия, така че да я посещавам отново и отново. Дърпа ме някаква притегателна сила, досущ магнит, надделяващ над бедността, мръсотията и безпорядъка. Спирам, поемам дъх и се гмурвам в спомените…

Спомени, изпълнени с пустеещи селца,

гъсти джунгли и многомилионни мегаполиси; с контраст на луксозни хотели и глинени колиби, на жарки плажове и заснежени хребети, на невъобразими бунища и спретнати храмове, на разпадащи се гета и умопомрачителни палати, на кастово разделение и трогателна човечност… Ах, какво изобилие от пищни сарита, гигантски статуи на благи или разгневени богове, сладострастен мирис на жасмин, прясно разцепени кокосови орехи, крещящи продавачи, напористи обезобразени просяци, семейства с мащаба на цели племена… или накратко:

Индия насища и провокира сетивата до степен на разпад.

Разпад на личността…

Разпад на представите за света…

И най-вече – разпад на илюзията за контрол.

Откъс

Преди три години Индия ме призовава за първи път. Вдъхновена от йога, Шантарам и Яж, моли се и обичай, решавам да поема на самостоятелно пътешествие към Страната на чудесата. Обикаляла само Европа, Изтокът ме привлича с дъха на екзотика, приключения и духовност. Сърцето ми копнее за нещо първично, истинско и… позабравено.

Подготвям тялото си с няколко ваксини, грабвам един обемист куфар и пачка рупии. На двайсет и три съм, толкова жадна за живот и кокосови орехи, че безумният ми полет с три прекачвания или закъсняващата ми виза изобщо не ме притесняват. За щастие, се сдобивам с нужните документи почти непосредствено преди полета. Ще доброволствам в частно училище… или иначе казано – отивам да търся себе си. Какво ще намеря, тепърва ще разбера, но като начало – още с пристигането ми в Индия – установявам…

…Липсата на големия Куфар.

И така, първото ми презокеанско пътешествие стартира с безапелационната липса на всичките ми материални притежания. Подпухнала от 24 часа безсъние и шотове адреналин, в ранното утро се оказвам съвсем самичка и безбагажна на Индорското летище.

Ако щете вярвайте, но съм толкова радостна – добрах се до бленуваната дестинация!, – че приемам доста философски изненадващото изчезване на всичките ми вещи. Влажният въздух лепне в ноздрите ми, докато сетивата ми улавят закачките на непозната флора и фауна – птичи крясък оттеква в далечината. Чакам младежа, който ще ме отведе в сърцето на града, до училището, в което ще преподавам. Седя си и съзерцавам потока кацащи и излитащи самолети.

Чакам…

Съвсем сама, леко притеснена, но и любопитна, надничам през изхода на терминала (охраната не ме допуска да продължа по-нататък) и…

…И продължавам да чакам.

Може би посрещачът ми внезапно се е трансформирал в Годо, защото чакам, чакам… докато в един момент започвам да се чудя – какво изобщо правя, опънала крака на пейката?

Никой не се появява. Охраната подозрително ме разпитва защо съм сама, без багаж, и с каква цел и за чий зор съм се приземила върху свещената им земя. Ето затова – заради разтварянето, което идва от всичкия страх от неизвестното. Тук съм заради котешкото любопитство, предящо шевици от радост, тъга, болка и вдъхновение.

Тук съм заради желанието да бъда.

Тук си припомням всичките човешки емоции, прииждащи досущ морски вълни. Тук съм заради палитрата от чувства, която се разплисква, маже и прелива в неподозирани нюанси върху белия лист. Заради вкуса на онази извечна лекота и игривост, която сякаш забравяме в рутината на ежедневието. Заради аромата на пресен жасмин, закичен в безкрайните черни плитки на индийките. Още с кацането си в Индия се чувствам толкова уязвима, жива, присъстваща за всяко проявление, че това състояние се отпечатва и влива в същността ми така, както и първото ми пътуване с рикша.

Първа среща с индийския трафик

Очарователният Данило буквално дирижира думите си с ръка – напоителен италиански акцент, – докато срещу ни изникват и сюрреалистично приближават фаровете на гигантски камион. Натъпкана в рикша, създадена за максимум четирима, съвместявам инстинктивен страх за живота си с куп египтяни, съквартирантката ми от Виетнам, очарователен едновежд кувейтец и тъмнокож другар на шофьора, последният – доволно нахилен от гледката на група туристи, вкопчила до побеляване пръсти в седалката на превозното средство, облепено със стикери и нелепи гирлянди. Ако ще се мре, то поне ще е цветно и абсурдно, казвам си, без да подозирам, че тепърва ще

се срещам със смъртта, предрешена в неочаквани форми.

С пъстрата ни групичка редовно предприемаме пътешествия в града и извън него, когато не преподаваме на мъниците от частното училище, където доброволстваме. Аз лично занимавам няколко класа тъмнооки сладури с изкуство и емоционална интелигентност. Изрязвайки кукерски маски или изобразявайки сърцето и чувствата в него, часовете ни редовно биват прекъсвани от прелитащ паун или любопитна маймуна. Нищо необичайно – уличната сграда е проектирана почти без стени… както и местният трафик – без правила.

Три години по-късно

Въпреки Даниловата мантра завещание и предишния ми опит с азиатския трафик, косъмчетата по тила ми все още настръхват, докато се разминаваме на сантиметри с хвърчащи тирове, преживящи крави, рикши, мотори, лъскави джипове и разнебитени таратайки.

Този път не съм сама, а потеглям заедно с другар със сходни мечти и идеи. Спътникът ми Майкъл е опиянен от разказите ми за древни храмове, скътани в джунглата; обединява ни жаждата за живот и захарни сиропи, изцедени от стъбла прясно отсечена тръстика. Е, носим си и доза горчивина, която се надяваме да разтворим в простотата, спонтанността и

непредвидимостта на индийската вселена.

– Не знам дали да го споменавам, но ако нещо се случи… сме на поне три-четири часа от най-близката болница – поглежда ме Майкъл в тъмното. Нервна усмивка разкрива равните му бели зъби.

– Знам. Не се тревожи… всичко ще бъде наред – усещам необичайно твърда нотка в гласа си. От часове се возим с тъмнокожия ни шофьор, който явно не знае и дума английски, но – надяваме се – ни кара към заветната дестинация: фермата на Папа.

Отпускам се в напрежението, усещайки, че Индия е точното място, където можеш да метнеш един по един страховете си през прозореца на фучащото превозно средство, което те носи. Да, внимаваш, но контролът не е в ръцете ти, напомня incredible India на всяка една крачка или километър. Тръгнал ли си нанякъде? Искаш ли нещо? Тогава ще си платиш съответната цена.

Каква по-точно… предстои тепърва да разберем.

Часовете тишина и неопределеност биват насичани от спорадични фарове, изникващи в тъмнината. Струва ми се, че времето се е разточило като змия, а крайната ни цел е далечен мираж. Полюшвам се в съновидния транс на безкрайни завои и ръбести бабуни. Проблясващите в мрака звезди сякаш закачливо се кикотят, питайки: Накъде си се запътила? Защо? Какво търсиш?…

Усещам, че се издигаме, сякаш пътят оформя вертикални спирали, които се завихрят в основата на гръбнака ми. Тялото ми е толкова уморено, че тежестта на безумния ни полет, стартирал от Истанбул с прекачване и преспиване в ембрионална поза на Киргизстанското летище, плюс последвалите двайсет часа с влак от Делхи до Мумбай някак се трансформират във въздушна лекота. Открехвам прозореца – безмълвният ни шофьор благо ми се усмихва в огледалото за обратно виждане – и вдишвам повея на нежен вечерен бриз. В тази кола, в тази вечер, някъде насред индийската пустош – запътена към предполагаема ферма, – сърцето се отваря. Вдишвам дълбоко и широко разтварям портите на Живота, точно такъв, какъвто винаги е бил и ще бъде – сладък, горчив, лют, стипчив, грапав и… истински. В тази кола, в тази вечер, частици от миналото изпадат по завоите на неведомото, за да освободят място за…

Туршията от манго

Стомахът ми все още опознава ястието метафора за самия живот.

– Хм, да, интересен вкус… – Срамежливо преглъщам маринования в щедро количество подправки и мазнина плод. Усмихнатото семейство на Папа внимателно ме наблюдава. Чувствам се добронамерено обследвана.

– Туршията е домашна – хвалят се домакините със светещи в тъмното усмивки.

Пристигаме късно вечерта и не успявам да зърна нищичко от заобикалящия ни органичен пейзаж. Учтиво дъвча вечерята, докато се ориентирам в обстановката. Лаещи кучета. Дзен хора. Бръмчене на насекоми. Вдишвам тишина… издишвам заедно с припукването на електрическата крушка. Щурци. Приятен хладен повей. Чувствам се, сякаш съм се телепортирала на мистичен остров, тъй като контрастът с близкия осеммилионен град Пуне е направо шокиращ. Да не говорим за Делхи, където се приземяваме броени дни по-рано.

Мегаполисът

В столицата на Индия крача, здраво вкопчена в раницата си, не толкова заради потенциални улични джебчии, а защото я усещам като своеобразна котва – единственото сигурно и познато нещо в бетонната джунгла, където неведнъж се шокирам как пъплят, дишат и живеят хора и разнообразни същества.

Безбройни тъмни очи невъзмутимо изучават чуждестранната ми персона, докато потокът противоречиви усещания се прожектира като филм върху младото ми лице.

Сладострастен мирис на жасмин,

прясно разцепени кокосови орехи, уриниращи мъже, крещящи продавачи на всевъзможни стоки, напористи обезобразени просяци, семейства с мащаба на цели племена… или накратко: Индия насища и провокира сетивата до степен на разпад.

Разпад на личността…

Разпад на представите за света…

И най-вече – разпад на илюзията за контрол.

Някак неизбежен е моментът, в който просто се предаваш и поемаш по течението на пъплещата гмеж, жега, прахоляк, купища смет, смрад, още смет, четириноги, рогати, босоноги…  и свещени. Под път и над път създания

с тела на маймуни, глави на слонове,

аватари с черни, зелени и сини кожи пресрещат погледа на зашеметения турист. Културният и климатичен шок протичат под погледа на хиндуистки божества – изображенията намигат от каросерии на товарни камиони, живеят върху ароматизатори в такситата, върху капаците на скъпарски джипове… Ала гласът им шепне най-вече през очите на бедните, оцеляващи ден за ден мърляви просячета. Всичко, всички всякак сме в играта. Онази игра – наречена Живот. А в Индия, смея да твърдя, се играе със замах. Още със слизането от самолета някак подушваш, че тук правилата са различни… демек повечето липсват. Още на летището си припомняш що е то да си жив, колко бързо и лесно може да не си, така че по-добре

изпий до дъно тоз кокосов орех,

разцепен със замах от мачетето на индийска беззъба баба. Пиеш го на мощни глътки, неутолимо, след като на няколко пъти си бил твърдо убеден, че ако рикшата, закарала те до близкия пазар, не се блъсне челно в тир, то или ще изпаднеш на някой от завоите, или пък най-малкото ще се разпадне – така и така разни чаркове се полюшват над главата ти, барабар с шарени флагчета, хавайски цветя и флуоресцентни папийонки.

Добре дошли в Индия.

Пътешествието тепърва започва.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара