Аджан Брам е англичанин, завършил теоретична физика в Кеймбридж. На 23 години става будистки монах в Тайланд.
Прекарва девет години в обучение и медитация под вещото ръководство на известния будистки учител Аджан Ча, смятан за мъдрец. В момента Аджан Брам е настоятел на будисткия манастир „Бодхиняна“ и духовен глава на Будисткото общество на Западна Австралия.
През октомври 2004 г. Аджан Брам е награден от университета „Къртин“ с ордена „Джон Къртин“ за визия, лидерство и заслуги към обществото в Австралия.
Написани с присъщото за автора чувство за хумор, вдъхновяващите истории в „Лиценз за щастие“ не само разсмиват читателя, но и го карат да погледне на себе си и на света по нов начин: с повече любов, осъзнатост и състрадание. Книгата засяга различни теми: любовта и самоуважението, щастието и страха, страданието и смъртта, прошката и надеждата, смисъла на човешкия живот и безсмъртието… Аджан Брам не дава рецепти за щастие, а нова перспектива, защото само чрез осъзнатост промяната става възможна.
***
ТОВА, КОЕТО ВСЪЩНОСТ ИСКАМЕ
Настоятелят на един манастир се събудил рано сутринта. В това нямало нищо необичайно. Само дето тази сутрин го събудил шум от стъпки при олтара. Което си било необичайно, защото по това време повечето от монасите упражнявали сутрешното си „песнопение“ („Хъррр…“). Настоятелят отишъл да провери.
В тъмното различил фигура с качулка. Бил крадец.
– Какво желаеш, приятелю? – попитал любезно настоятелят.
– Дай ми ключа за кутията с даренията, скапаняк! – отвърнал крадецът, размахвайки дълъг и остър нож.
Настоятелят видял оръжието, но не се изплашил. Чувствал единствено състрадание към младежа.
– Разбира се – казал той, като бавно подал ключа.
Докато крадецът яростно изпразвал кутията с парите, настоятелят забелязал, че дрехата му е прокъсана, а лицето му – бледо и измършавяло.
– Кога си ял за последен път, момчето ми?
– Млъквай! – извикал му грубо крадецът.
– В шкафа до кутията за дарения има храна. Вземи си.
Объркан, крадецът спрял за момент. Загрижеността на настоятеля го озадачила. Но с все така насочен към монаха нож, за всеки случай, той напълнил джобовете си с парите от даренията и храна от шкафа.
– И да не викнеш ченгетата, че лошо ти се пише! – заплашил го крадецът.
– Защо да ги викам? – отвърнал спокойно настоятелят. – Даренията са в помощ на бедни хора като теб, а храната сам ти я предложих. Нищо не си откраднал. Върви си в мир.
На другия ден той разказал за случилото се на своите братя монаси и на миряните. Всички били много горди със своя настоятел.
Няколко дни по-късно той прочел във вестника, че крадецът бил заловен, докато обирал друга къща. Този път го осъдили на десет години затвор.
Изминали десет години. Рано една сутрин същият настоятел се събудил от шума на стъпки при олтара. Той станал да провери и – да, правилно сте се досетили, до кутията с даренията видял същия крадец с остър нож.
– Помниш ли ме? – извикал крадецът.
– Да – въздъхнал настоятелят, бъркайки в джоба си. – Ето ти ключа.
Тогава крадецът се усмихнал, оставил ножа и казал любезно:
– Господине, приберете си ключа. През всичките онези безкрайни дни в затвора все вие ми бяхте в ума. Никой друг през целия ми живот не е бил добър с мен, а вие бяхте истински загрижен. Да, върнах се пак да открадна, но осъзнах, че предишния път съм взел не каквото трябва. Този път съм дошъл да взема вашата тайна за доброта и вътрешен мир. Това е, което от самото начало съм искал. Моля ви, предайте ми ключа на състраданието. Направете ме свой ученик.
Скоро след това крадецът станал монах и забогатял така, както не бил и мечтал. Не с пари, а с изобилие от доброта и вътрешен мир. Това е, което всъщност искаме всички. Какво богатство само!
0 Коментара