Той е прехвърлил вече Христовата възраст, но не му личи. От обветреното му, мръзнало неведнъж по високите върхове и в дълбините на пещерите лице, струи ентусиазмът на тийнейджър, който разказва за работата си с широка, заразителна усмивка.
Биологът Боян Петров от Националния природонаучен музей към БАН има две страсти и една кауза. И на трите се отдава с цялото си същество – пещерите, планините и… вдъхването на кураж у болните от диабет, че инсулиновите инжекции не ги правят инвалиди, нито хора “втора ръка”, неспособни пълноценно да се радват на живота.
Посреща ме в малкия си кабинет в музея и вади пластмасова кутийка с миниатюрни черепчета на прилепи: „В събота и неделя бяхме в пропаста Иванова вода до хижа Марциганица в Родопите, търсим един вид прилеп – Голям нощник, по поръчка от чужбина, но за съжаление не го намерихме. У нас живеят 32 вида прилепи и той е сред тях. Продължаваме в четвъртък в Кърджалийско.” На перваза го чака буркан със змия: „Донесоха ми я от Израел, била премазана на пътя”.
Боян вече е оставил името си в науката –
той е откривател и кръстник на около 15-ина нови вида, събрани в България и из планините на света. Между тях са Balkanopetalum petrovi – най-голямата пещерна стоножка у нас, и Duvalius petrovi – сляп бръмбар, живеещ в пещерите в Източните Родопи.
Изкачил е всички по-значими върхове в Европа и много извън Стария континент. През 2004 г. покори най-високия връх в Андите – Аконкагуа (6962 м) – сам, с инсулина, глюкомера и българското знаме в багажа си. „Доказах, че диабетът не ми пречи да съм алпинист”, казва биологът. Следва поход до най-високия връх в Аляска – Маккинли (6195 м). Изкачвал е още десетки върхове, между които са Ленин в Памир, Демавенд в Иран, Арарат в Турция. По пътя към К2 (8611 м) стига до 8200 м, на Броуд пик (8047 м) се изкачва до 7300 м, но бури го спират под върховете. През лятото на 2007 г. изкачва красивия Кан Тенгри (6995м), който в древността е бил смятан от прабългарите за олицетворение на върховния им бог Тангра- господарят на небето.
Въпреки това желанието му да се включи в екипа за щурма на Еверест през 2004 г. е отхвърлено – лекарката е
категорична, че човек с диабет няма място в Хималаите
Боян все още с горчивина си спомня този неуспех, но е сигурен, че ще катери в Хималаите. Рано или малко по-късно.
Страстта му към животните датира от ранна възраст, когато в 7-и клас попада в кръжока по зоология към столичния зоопарк. Днес с весел блясък в очите си спомня как с приятелите му изследвали дали наистина червата на поповите лъжички са 7 пъти по-дълги от самите жабешки потомци. Приятели в кръжока го отвеждат и в планината Тян Шан в Казахстан – там изкачват няколко четирихилядника.
„Разбрах, че щом като искам да изучавам слабо популярни животни, трябва да се науча да стигам до местата, където се намират. Така се пристрастих към планините и пещерите”, разказва Боян.
След университета постъпва на работа в музея, където съвсем не се въплъщава в ролята на „кабинетен учен”, описващ експонати във формалин, а прави това, което обича – над 200 дни годишно изучава фауната „на терен”. И е абсолютно влюбен в природата на България.
А как един толкова активен човек приема диагнозата диабет? „Към диабета се отнесох спокойно, знам, че от това не се умира, можеш да живееш с него. Има къде по-страшни болести. Преди това се преборих с два рака… там бях на ръба”, започва Боян разказа си за битката с двата бича на съвременното общество. Първо се появява тумор под окото му, чието махане биологът наблюдава с интерес, понеже операцията протича с широко отворени очи. Следва бързоразвиващ се рак на тестиса. „Слизахме от планината, когато усетих, че тестисът ми се е подул много. Веднага отидох в болница, и слава Богу, тъй като всяко закъснение щеше да е фатално.” Следва тежка химиотерапия с всичките съпътстващи гадни усещания и опадане на косата.
Чука на дърво – до днес болестта не се е завръщала и е благодарен, че е хванал първите симптоми и е потърсил лекарска помощ, преди да стане късно. Мъжът, лежал с него в болницата със същата диагноза, не е имал този шанс…
Организмът му се преборва с рака, но плаща друга цена – след лечението, през 2000 г., биологът сам разпознава у себе си симптомите на диабета и отива в „Пирогов”, където само потвърждават диагнозата.
„След рака приех диабета спокойно – казва Боян. – По-късно обаче разбрах, че за да водиш нормален живот, се изисква дисциплина, постоянство и строг контрол.”
Лекарите веднага му предписали да живее по-кротко и да зареже планините и пещерите.
Той обаче отказал да се „трудоустрои”
и продължил да се занимава с това, което обича. „Подчиних диабета на заниманията си, а не обратно. Ходя на лекари много по-често от хората, които се приемат за здрави. Изследвам си всичко, грижа се внимателно за себе си – казва Боян, който вече е експерт по болестта си и по всички възможни последствия от нелекуването й. – И доказвам навсякъде, че физическата активност не пречи, а помага в контрола на диабета”, категоричен е той.
Когато не катери върхове и не търси прилепи в пещери, Боян редовно поддържа формата си, като прави кросове от дома си в Княжево до Копитото на Витоша – 43 минути нагоре при 720 м денивелация и 15 минути надолу до минералната вода. И така два пъти седмично. Поддържа идеално тегло с нисковъглехидратна диета – предимно зеленчуци, плодове, протеини и малко месо. Знае наизуст колко въглехидрати се съдържат във всеки 100 грама от даден продукт и така определя колко единици бързодействащ и колко бавнодействащ инсулин да си сложи. Чете куп книги за храненето на активните спортисти.
Под върховете нещата се променят – и с разхода на енергия, и с нуждите на организма, и с реакцията към инсулина. Но алпинистът се е научил да се вслушва в нуждите на тялото си и има система как да поддържа оптималните гликемични нива по време на височинните преходи. Много от експедициите му са спонсорирани от фармацевтичната компания, чийто инсулин ползва. Инициативата е негова. „В един момент реших да им се обадя и да им разкажа как се справям с диабета. И те осъзнаха колко по-добре е така да похарчат малко пари, за да се види на живо ефектът от инсулина при контрола на болестта, и то в екстремни условия, отколкото да разказват за него по картинки на лекарите”, казва Боян.
С педантичността, с която тренира тялото си,
биологът води и дневници за състоянието си,
за да може да улови всяка промяна в здравето си. Категоричен е, че диабетиците трябва да говорят за болестта си с близките и приятелите си и да ги научат как да действат в случаите на хипогликемичен шок. При рязкото падане на кръвната захар диабетикът може да изгуби съзнание и спасението е пакетче захар или шоколад, които винаги трябва да са под ръка.
Днес Боян получава десетки покани за лекции пред свои събратя от хилядите в армията на диабетиците у нас. „Много обичам да говоря пред деца и млади хора с диабет. Те трябва да осъзнаят, че не са по-различни от връстниците си, че могат да живеят пълноценно и да преследват мечтите си.” Гневи се на учителите и лекарите, които карат хлапетата да седят на пейките отстрани, докато другите играят футбол, освобождават ги от часовете по физическо. Защото е убеден, че спортът помага много на контрола на диабета.
Всъщност „лекции” може би не е точната дума. Боян пътува из страната, въоръжен с мултимедийна презентация, но без нито един написан ред. Всеки път говори на прима виста за личния си опит с болестта, увличайки децата, а и възрастните, с разказите си за далечните висини и дълбини, които е покорявал, за малките и по-големи животинки, които е събирал. Убеждава ги и колко важно е да се хранят правилно, за да се чувстват добре,
без да стават зависими от непозволената храна,
която не може да бъде по-важна от здравето и живота. Така се превръща в пример за подражание на децата и голям помощник на родителите, на чиито плещи лежи отговорността за контрола над болестта.
Самият той е баща на 10-годишната Тея и двегодишния Явор, които често са с него навън сред природата в дните, когато не е в поредната командировка.
Боян разказва, че нерядко му се обаждат хора с диабет и за съвет как да се справят със здравната каса и да си вземат накуп инсулин за по-дълго време, когато им се налага да пътуват. Нещо, което не е регламентирано (рецептите се издават всеки месец от личните лекари, а протоколите – веднъж на шест месеца), но Боян е открил начин и с охота помага.
През юни тази година пада от десет метра по време на тренировъчно изкачване в Алпите и си счупва крака. След месец в гипс, провежда физиотерпия и в момента се възстановява. През лятото не престава да мисли за планини и върхове и вече има планове къде ще катери следващата зима.
Биологът е убеден, че един ден ще напише книга освен за любимите си прилепи, и за живота си със „захарната болест”. Сигурен е, че има много какво да каже на хилядите си събратя по съдба. И аз съм сигурна.
Светло да ти е, където и да си!
0 Коментара