Един много силен дебют на един много млад автор – това е „Отлъчване“. Ако сте жадни за майсторски разказани легенди и истински жив език, прочетете романа на Николай Терзийски. „Отлъчване“ е книга за шепота на историята, за сенките на прародителите, за любовта, надвила съдбата. 

Николай, кой ви учи да пишете?

Научих се да пиша от една книга. Роман, който е почти 500 страници. Казва се „Отлъчване“. Идеята за тази книга ми причини такова безпокойство, такива вътрешни вълнения, че се наложи да седна и да започна да пиша. Това бе единственият начин да се освободя от тази идея – да я пусна в потока на думите и да я оставя да се излее по най-естествения начин. Както реката си избира пътя от извора до устието, така и „Отлъчване“ си избра думите, структурата, езика, героите, похватите. Не съм се опитвал да се съпротивлявам нито за момент, а и смятам, че най-ценното при писането е именно да оставиш идеята да се излее и да създаде свой вълнуващ свят от думи и емоции.

Писането за мен е естествен и интуитивен процес. То просто се случва. Думите се подреждат по повика на вътрешното ми усещане. Но по-важното и интересното в случая е как и защо се заражда идеята. Защото ако думите не носят в себе си идеи, те остават кухи. Идеята е ядрото, тя е изворът, който бликва от незабележимо кътче на планината, за да се понесе надолу по склоновете й и да се превърне в пълноводна река. Река, в която могат да се раждат животи.

Каква част от историите, които описвате в „Отлъчване“, са истински и кои са изникнали във въображението ви?

В този роман има истински истории, които са се случвали на моите предци. Има и истории, които са вдъхновени от собствения ми живот. Други са стъпили върху събития от историята на България. Но всички тези реални истории са подчинени на идеята на „Отлъчване“ и затова още в момента, в който се появиха върху белия лист, тези истории станаха съвсем различни. Някои от тях напуснаха границите на реалистичното, полетяха в неузнаваеми посоки и заприличаха на легенди. Същото важи и за героите в книгата – някои от тях имат прототипи, но в момента, в който станаха частица от една по-голяма и съвсем нова история, те се промениха и поеха по различни, непознати пътища. За мен именно в това е красотата на творческия процес – да оставиш историите и героите да взаимодействат, да заживеят отделно, да се еманципират от прототипите си, от ежедневното, реалистичното.

Животът или литературата са по-богати на сюжети?

Безспорно животът. Неговите съкровища са неизчерпаеми, неподражаеми. Но в литературата и изкуството има различно очарование. Те са в друго измерение. Раждат се от живота, но едновременно с това го пресътворяват. Литературата представлява безкрайна свобода. Тя понякога се подчинява на логиката и реалистичното, но би могла и да ги отрече, да се противопостави на всичко онова, което можем да усетим със сетивата си, в познатите ни цветове, вкусове, форми. Белият лист не поставя никакви ограничения. В това е най-голямото очарование на литературата, но и най-голямата й опасност. Защото в тази безкрайна свобода един автор може да се изгуби напълно.

„Отлъчване“ е книга за рода, за кръвта. Смятате ли, че човешката съдба е предопределена от живота на предците ни?

Историята в „Отлъчване“ иска да ни покаже, че не всичко започва с нас и не всичко свършва с нас. Ние сме част от един огромен процес. Отломък от нещо невъобразимо голямо, на което дори не можем да дадем точно име. Да, можем да го наречем с думите природа, род, история, народ, предци, но никоя от тези думи не е достатъчно точна, за да го обхване изцяло. „Отлъчване“ не дава категорични отговори на въпросите, които задава – доколко съдбите ни следват определени пътища и до каква степен животът ни е подвластен  само на решенията, изборите, грешките, които правим. Този роман по-скоро носи идеята, че вътре във всеки един от нас живеят и други хора. Предците, които са отдавна мъртви, и поколенията, които още не са се родили. И когато си задаваме въпроса – кой съм аз и защо съм тук, трябва да знаем, че отговорът не касае само нас, които живеем в настоящето. Отговорът произлиза и от съдбите, емоциите, разочарованията и мечтите на тези, които са живели преди нас. Отговорът носи духа и на онези, които идват след нас.

Мислите ли, че децата трябва да плащат за греховете на бащите си?

А нима е възможно да живеем, без да плащаме за тези грехове? Не се ли раждаме като част от едно семейство, от една държава, от една планета дори. Ние плащаме за тези грехове и в рамките на семейството, и в границите на държавата, и в света като цяло. Нима е необходимо да се привеждат примери за това? Просто такава е логиката на природата, на живота.

Колко са важни корените ви за вас?

Корените са това, което държи растението, за да може да усеща живителната сила на земята и да приема енергията на слънцето. Те са също толкова важни, колкото и цветовете, листата, клоните. При хората е същото. За съжаление обаче ние – хората, много често забравяме за своите корени. Защото по-голямата част от тях е невидима. Но нима трябва да отричаме част от живота, само защото не е непрестанно пред очите ни?

Кога историята е бреме и кога е богатство?

Винаги е и бреме, и богатство. В „Отлъчване“ един от героите споделя следното: „Верига е миналото, държи те и те дърпа назад. Оковава. А ако я скъсаш, започваш да падаш в пропаст, не можеш вече да откриеш кой си.“ Аз съм съгласен с него.

Двата центъра на книгата ви са Македония и Родопите. Откъде идва магията и романтиката в тях?

Аз съм описвал не толкова конкретни места, колкото моето лично усещане за тези места. Моите корени са от Пиринска Македония, от долините на Струма и Места. В Родопите съм роден и съм изживял детството си. Така че тези центрове на книгата са дълбоко лични, аз ги чувствам като част от себе си и вероятно оттам идва усещането за магия и красота, което се е изляло в книгата.

Сред нещата, които силно ме впечатлиха в „Отлъчване“, са диалектите, на които говорят героите ви. Автентични ли са, или вие сте „добавили“ към цвета на езика?

Българският език е толкова богат и красив, че добавките съвсем не са необходими. Думите ни са толкова пъстри, с толкова нюанси и аромати, колкото е разнообразна и разнопосочна нашата емоционалност като народ. Огромно удоволствие е да се пише на диалект, защото това е живият език. Диалектната дума има съвсем различно значение от описанието й в речниците. Самата музика на диалектите дава на литературата ни съвсем различна самобитност.

А на въпроса, дали са автентични диалектите в „Отлъчване“,  искам да отговоря с въпрос. Доколко автентичен е диалектът на дядо ми? Той е на 92 години, живее в Дупница, работил е като млад в Радомир, в София, а преди това е израснал в селата около Рилския манастир, оженил се е за баба ми, която е родена в Банско, след това е живяла в Дряново. Когато днес аз говоря с дядо си, в неговия диалект има думи от всички тези места, думи от диалектите на баба ми, думи от диалектите и на родителите им. А може би и думи от диалектите на съседите им, които са от съвсем различни места. Когато започнах да пиша историята на един от героите в книгата, аз реших, че точно този език, точно начина, по който дядо ми би разказал тази история, ще подхожда на моя герой. И я написах именно по този начин. Какво по-автентично от това?

Смятате ли, че патриотизмът е ценност в съвременния свят?

Най-голямата ценност е да обичаш. Да обичаш е такава ценност, която стои над определения като „съвременен свят“, които си измисляме, за да подхранваме егото и индивидуализма си. Да обичаш е нещото, което може да те направи безсмъртен и това е едно от посланията на тази книга.

Патриотизмът означава точно това – да обичаш. Да обичаш родителите си. Да обичаш предците си. Да обичаш и децата си. Родината си. А това означава да обичаш себе си. Ние сме превърнали понятието „патриотизъм“ в изцедена от смисъл дума. Дума, която печели на някои хора места в парламента, в скъпи коли и почивки в лъскави хотели… Фактът, че тези хора се самообявяват за патриоти, превръща думата „патриотизъм“ в грозна демонстрация. Единствените хора, които могат да защитят тази дума, да й върнат смисъла, сме самите ние – не само като се гордеем с родината си, а и като живеем по начин, по който тя да се гордее с нас. Защото в обичта трябва да има и взаимност.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара