На Ася
Телефонът иззвъня. Мъжът се пресегна от леглото и вдигна слушалката.
– Ало… Добър вечер. Не Ви ли събудих?
– Добър вечер… Кой е?
– Аз съм… Ина.
– Коя Ина? Кой номер търсите?
– Вашият номер.
– И какво желаете?
– Искам да поговорим.
– Аха… Е, и…
– Тази вечер ходих на танци…
– Така ли? Чудесно! Значи сте била на дискотека?
– Да… Всъщност танцувах валс. Той ме покани…
– Кой? А, да… някой.
– Не някой, а той! Разбирате ли?
– Разбирам, разбирам…
– Вие се смеете, но не е никак смешно!
– Не се смея…
– Т о й е висок и строен. Все едно летях…
– Радвам се!
– Искате ли още да ви разказвам?
– Да, но…
– Учудвате се защо ви разказвам всичко това ли?
– Да… в известен смисъл. Не разбирам защо на мене…
– Ами намислих си четири числа. Любимите ми числа. И завъртях.
– Значи случайно! – в гласа на мъжа като че ли трепна леко разочарование.
– Да. Много ми се искаше да разкажа на някого.
– На колко години сте, Ина?
– На двадесет.
– И умеете да танцувате красиво?
– Нали ви разказах… Ало, ало! Не затваряйте, моля ви!
– Няма ли да спите? Късно е вече. А и сигурно сте уморена от танците.
– Не ми се спи. А вие как се казвате?
– Трябва ли да знаете името ми?
– Исках само…
– Антон…
– Да попитам ли на колко години сте и вие?
– О, не питайте…
– Добре, няма. Искам да си представя как изглеждате…
– Не се старайте. Няма смисъл да насилвате въображението си – мъжът се прозя.
– Вие изобщо не знаете как мога да си представям!.. Но време е да ви оставя да спите. Не ми се сърдите, че ви позвъних, нали? Трябваше на някого да разкажа. Щастлива съм! Чувствах се лека като вятъра. Вие танцувал ли сте някога така? Светът сякаш се вихри около тебе. И усещаш тялото ти как се освобождава от всичко… Толкова е необикновено!
– Д-а-а…
– Ала, ало… Може ли утре вечер пак да ви се обадя?
– Отново ли ще ходите на танци?
– Може би. Не зная. Но сигурно ще има какво да ви разкажа. Не ми се сърдете. Просто искам да съм сигурна, че като избера номера, ще чуя гласа ви. Вие може би не разбирате, но за мене това е много важно!
– Разбирам. А сега, Ина, спи. Лека нощ.
– Лека нощ… Ало, ало, моля ви, още една дума! Вие вярвате ли в числа?
– Какво?… В числа ли? В какви числа да вярвам?
– В обикновени. Просто да сте сигурен, че някои числа ви носят щастие.
– А-а-а, в такъв смисъл, ли? Ами не знам. От нумерология не разбирам. Ако имате предвид учението на космическата кабала…
– Не, не това! Да сте особено привързан към някои числа, да знаете, че са вашите… Всеки човек си определя нещо, което да е негово. Понякога дори несъзнателно. Прочетох в една книга – нещо те привлича, може да е предмет или звук. И да има магическо въздействие… Не вярвате ли?
– Възможно е… Не съм сигурен.
– Лека нощ!
– Лека нощ, Ина.
На следващата вечер телефонът отново иззвъня.
– Аз съм, Ина.
– Здравей…
– Нали ви казах, че ще се обадя.
– И аз ви очаквах! Сигурен съм, че сте прекарали чудесно.
– Да, разхождахме се. Той дойде да ме вземе от къщи. Качихме се на хълма с кулата – по всичките петстотин стъпала. Имах чувството, че се изкачвам към небето. От върха се вижда целият град. Наблюдавах как се движат хората и колите. После градът пламна в светлини. Толкова е красиво! Реки от светлина се стичат… Вие качвал ли сте се на върха?
– Случвало ми се е…
– Хубаво е, нали?
– Да… Беше отдавна.
– Ходихме и на люлките. Прекрасно е, главата ми се замая – така силно се люляхме. После ядохме сладолед. Окапах си роклята. Ало, чувате ли ме?
– Да, да…
– Той ме изпрати до вкъщи. Вървяхме прегърнати…
– Чудесно.
– Моля ви, нека поговорим още.
– Добре.
– Кажете ми нещо за себе си. Къде живеете?
– В един апартамент на десетия етаж.
– Сам ли живеете?
– Да… Жена ми ме напусна.
– Сигурно не е много приятно човек да живее сам.
– Не е…
– Аз живея в къща, точно срещу хълма. От прозореца ми се вижда кулата… Вие в кой блок сте?
– До стадиона, високият…
– Сигурно гледате всички мачове.
– Не обичам да гледам мач.
– А обичате ли да четете книги?
– Понякога чета, когато имам време.
– А аз чета много. Толкова неща човек научава от книгите!
– Сигурно и компютър имате?
– Имам… Прозорецът ми е отворен през целия ден и наблюдавам хората, които минават по улицата. Взирам се в лицата им…
– Как успявате… да наблюдавате всичко!
– Успявам…
– Ало, ало…
– Не съм прекъснала. Нещо си помислих само. Защо не минете някой ден по улицата, където живея. Номер осемдесет и шести. На прозореца ми има едно цвете – листата му са красиви и блестят… Ще ви чакам.
– О-о-о, защо ще ме чакате? Разхождайте се, танцувайте. Сега ви е времето.
– Аз винаги…
– Все пак идва момент, когато човек не може…
– За мен този момент не съществува!
– Странно… Но щом така мислите.
– Не е странно!… Знаете ли, хайде да си говорим на ти.
– Добре. И ти вярваш, че човек винаги е в състояние…
– Вярвам! Поне за себе си съм сигурна.
– Ти наистина си много интересно момиче, Ина… Знаеш ли, може би ще мина някой ден. Номер осемдесет и шести…
– Ще те чакам.
… Беше привечер. Слънцето лежеше над хълма и лъчите му блестяха в прозорците на къщите. Зад ниските огради надничаха цветя, миришеше на лято и на топла влага.
Мъжът беше облечен със сини джинси и светла риза. Носеше найлонова торбичка с ябълки. Осемдесет, осемдесет и четири, осемдесет… Видя прозореца и на него цветето с красивите листа. Зад листата се показа лицето на момичето. Той вдигна ръка.
– Познах те още като се показа на ъгъла – каза Ина.
– Как ме позна?
– Просто реших, че си ти…
– Искаш ли ябълка? Купих ги от сергията в началото на улицата – мъжът се пресегна към прозореца.
– Благодаря.
– Значи ти си Ина.
– А ти си Антон. Изглеждаш чудесно…
– Радвам се! Но Той… изглежда по-добре. По гласа ти познах…
– Нима ревнуваш?
– Не-е, защо? Просто се радвам – щом е такъв прекрасен танцьор…
– Да, нужно ми е точно такъв да бъде!
– Е, хайде, аз да вървя! Видяхме се… Всеки от двама ни знае как изглежда другият.
– Чакай! Нека се разходим заедно.
– А Той… няма ли да ходите на танци?
– Той всъщност… Каква чудесна вечер!
– Чудесна е!..
– Хайде да ме изведеш. Моля те, да ми помогнеш…
– Защо? Нали…
– Просто отвори вратата и се качи по стълбите. Не е заключено, само повдигни бравата…
Вечерта бавно настъпваше. Ина непрекъснато обръщаше глава към Антон и в очите й се четеше радост. Вятърът пилееше косата върху раменете й.
– Винаги съм си мислела, че човек ако желае нещо много силно… Аз, така съм се родила, но вярвам… Много искам да повярвам, че някой ден!.. – говореше тя.
Покрай портите, на ниски столчета, седяха възрастни жени, които с умиление наблюдаваха усмихващото се в инвалидната количка момиче и крачещият след него мъж.
Улицата водеше към хълма. На върха светеше кулата…
0 Коментара