Когато моята баба Иванка извадеше нощвите с брашното и почнеше да точи корите за баница, неизменно сядах да я гледам с ръце под брадичката. Беше майсторка и правеше чудна добруджанска кавърма. Взимаше яйца от кошницата под леглото. Летните утрини аз влизах в ужасния курник да откривам яйцата, а баба подвикваше зад мен: „Пази се от петела!“. Донасяше от мазата овче сирене, малки бели бучки, увити в тензухена кърпа. Правеше кладенче в брашното. И бъркаше с ръце, селски, мазолести ръце, видели само работа – по нивите, с животните, вкъщи. Попивах движенията й.
И неизменно я молех да ми разкаже приказка. Тя започваше все една и съща – за патето, което се изакало и от лайното му се вдигнала пара, а то хукнало да бяга и викало на другите животни „Пожар, пожар!“…
„А, бе бабо, не знаеш ли приказки за принцеси?“ –
молеше софиянчето, научило се да чете с „Приказките на братя Грим“. „Принцеси ли, какви принцеси, тук няма принцеси, моето момиче!“ – отговаряше баба уморено и точеше корите. Какви принцеси наистина! Живееха с дядо ми в схлупено сайванче с лятна кухня и пещ в онова забутано добруджанско село Войниково, дето все го нямаше по картите. Имаше и къща, с 2-3 стаи, но там спяха гости като мен, най-голямата внучка, когато нашите ме пращаха през лятото на село.
Баба сутрин къткаше на кокошките, а те се събираха около полите й, гладни, настървени, кълвяха галошите й. После изливаше помия на прасето, а то видеше ли я, започваше да грухти. Овцете още на разсъмване бяха тръгнали с овчаря. И досега ми е непонятно как привечер, появеше ли се стадото по улицата, всяка от тях неизменно
уцелваше вратата на нашия двор.
Баба само им отваряше вратичката на кошарата. Лятото имаше и малки патета, които аз улавях, гушках, милвах и им се радвах по цял ден. Деца нямаше, само една голяма дървена люлка, която дядо скова за мен. Когато се появи едно момиче, почти на моята възраст, прекосявах половината село, за да отида на гости в тяхната къща, да си играем. А баби и дядовци, насядали по пейките, неизменно ме разпитваха аз от кои бях, къде отивам, при кого, одобряваха и аз продължавах, до следващата пейка, където бивах отново разпитвана…
Една от малкото снимки на баба ми и дядо ми.
Една сутрин баба пак готвеше, а аз, вече по-голяма, я замолих:
„Бабо, разкажи ми за първата си любов.“
Навремето моята баба е била напета и стройна мома, с красиви тъмни очи, дълга плитка и благ характер. Природено дете е. Майка й с цял отбор синове остава вдовица. Баща й, и той вдовец, с една дъщеря. Събира ги неволята, да орат нивите, да борят съдбата и да си гледат дечурлигата. Ражда им се дете – Ивана. „Най-хубавите ми години бяха, докато бях петгодишна, най-малка, обична“ – така ми казваше. Живеят задружно, в голяма къща, в центъра на селото. Обаче когато Добруджа става румънска, буйните й по-големи братя не искат да останат под чуждо, бягат в България. Майка й тръгва с тях. Защо не е взела със себе си най-малкото си чедо? Как й е дало сърце, не знам…
Ивана расте във Войниково и се грижи за четири сирака, останали от сестра й. Жъне, копае, без нея работа нийде не може. Зетят Радичко е чужд човек, няма да я жали, я. Тя му е трън в очите – наследница на половината имот. Единственият й близък човек е престарелият й татко.
Става за женене вече. Трима се въртят и я искат.
Но най-мераклия е Продан. Сербез момче, едър и строен. „Все по мене ходи, на хоро, на седенки. Това ми каже, с онова ме разсмее. Но не ме дават на него – беден бил.“
Един ден друг момък праща за нея сватове. „Пък аз хич и не го искам. Връщам ги. Той ми казва, че щели да ме крадат. Не вярвам. Няма да посмее. Отиваме вечерта на седенка с племенницата. Скрили се в градината двамата – оня и Продан. А Продан ми вика: “Като не си за мен, и за друг да не си. За смях ще те направим, да знаеш!“ Насила я водят. Търчи разплаканото момиче у дома: „Бързо, крадат Ивана!“ Кипва кръвта на баща й. Че като взима брадвата, спира се чак, когато шурва кръв. Чак тогава пускат момата да си иде по живо, по здраво.
Не минава много време, Продан пак дохожда, търси я. Дружките й предават – „Да кажете на Ивана, на сбор да ходим!“ Неделя е. Тръгват волските каруци. С тях и двамата млади.
Отдалеч се гледат.
Ще се намерят после на събора. Кой ще види в хорското гъмжило, че сладко си хортуват? Вечерта на чешмата Продан дълго ще я увещава да му пристане. Сърцето й я тегли към него, но няма да посмее. Никога няма да забрави тази ясна, прохладна след дъжда лятна привечер, неговата настойчивост, любовта в очите му…
Семействата на дядо ми, седналия с шапката, и брат му.
А зетят Радичко вече друго гласи. Той знае, че Продан е ербап момък и ще си вземе която си иска нива от наследството. Той е харесал едно бедно момче сираче, ще се съгласи на каквото му дадат. Хваща една вечер Ивана за ръката и я води – уж тя сама пристава, хем и сватба няма да дигат. А тя е съгласна, иска час по-скоро да се отърве от тормоза, сама да си е господар. Но господар на сърцето й е друг. Семейният живот върви трудно –
„Не обичах мъжа си в началото…“
А Продан? Не след дълго и той се жени. Детето му, бебе още, умира. Скоро, повален от тежка болест, и той угасва. „Отидох да му запаля една свещичка, не викам с глас, но ми сълзят очите. Дават ми знак да не плача, да не се излагам, омъжена жена съм.
Тръгнах да си отивам. Майка му остави умрялото в къщата, тръгна с мене. Върви и проклина Радичко, що ни раздели. Преди да умре, Продан бълнувал и все с мен приказвал. „Ивано, Ивано…“ викал. Плаках у дома…“
А животът трябва да се живее. Едно след друго идват децата – една щерка, трима сина и едно бебе, което не успява да спаси… Грижи, ниви, златните ниви работа чакат… Пустите му и ниви!
0 Коментара