„Спутник, моя любов“ не е книга. Тази история на Харуки Мураками е вселена.
Не би било възможно да бъде написано резюме на тази творба, защото това е едно от онези произведения, които са толкова многопластови и успяващи да объркат мозъка, че трудно бих били описани. Основните персонажи са трима и чрез всеки един от тях читателят поема към едно необятно пътешествие из световете на емоциите, из дебрите на самотата, из всичката обърканост, водеща до едно познато на всички ни изгубване, пропадане.
В началните страници на „Спутник, моя любов“ прозира историята на една любов- безумна, всепоглъщаща, объркваща, торнадо от емоции. Една от главните героини Сумире е от типа хора, които е трудно да бъдат опознати, подари простата причина, че самите те не са наясно със света си. Млада, различна, интересна, дълбока, неразбрана, остроумна, любопитна, влюбена в литературата, тя изглежда по-различна от всички на този свят, носи меланхолия и хаос, но и някакво неподредено спокойствие и уют- на пръв поглед лирична и несигурна, но всъщност низ от душевни терзания и мисловни лабиринти- Сумире всъщност е едно своеобразно отражение на самия роман. Изживявайки своята неясна самота, помага на читателите и на повествователя, да избягат от тъмните си моменти или поне да ги споделят с някого.
Книгата е за онези хора, които търсят смисъла под повърхността, които в даден момент от житейския си път осъзнават, че Земята не се върти около Слънцето с едничката цел хората да бъдат щастливи.
Именно тези читатели имат нужда от нечий глас, който да чуят от другата страна на телефонната слушалка, търсят ръка, която да хванат. Това е ръката на Мураками, който чрез творбата си прави самотника не толкова самотен. Открива един свят, който се крие дълбоко в съзнанието на всеки, който живее в един объркан и деформиран свой свят. Разголва самотните разсъждения, показвайки ги в страшната им светлина, защото самотното мислене е обричане на една единствена гледна точка.
Сюжетът на романа повдига завесите на ума. Руши стените между знанието и незнанието, разголва душите до степен, в която всичко е изкарано на повърхността, всичко е открито и същевременно толкова трудно да бъде разбрано. Кой е истинският Аз? Разбитата и осакатена душа, живееща в отсамното или онази безгрижна и свободна, обитаваща отвъдното? По какво дъждът се различава от самотата? В един и същи свят ли сме? Една и съща Луна ли гледаме нощем?
„Спутник, моя любов“ е пропадане в себе си. Обърква, плаши, вдъхновява, озадачава, успокоява. „Спътник“ на руски означава „Придружител при пътуване“. Когато вървим навътре, към себе си, понякога също имаме нужда от някого, дори и той да е там, само за да слуша, да бъде. Спътниците са странни другари…
… Питам се, защо руснаците са дали на космическия си саталит това особено название? Та нали той е просто едно жалко парче метал, обикалящо съвсем само около земята?
Може би редом с всички споделени изгреви и залези, понякога всички ние вървим сами и обикаляме около нещо неизвестно. Често в пространството срещаме други подобни спътници, възможно е в тях да припознаем приятел, сродна душа, любовник, партньор, но в следващия миг се разминаваме и всеки продължава самотната си обиколка.
Така ли е? Такава поне е обиколката на самотните спътници в страниците на романа.
0 Коментара