Трудно е да се определи жанра на най-новия аудиосериал на Storytel „Мамник“, който смело смесва митология, история и трилър и ги забърква с местен диалект. Но той много бързо се превърна в една от най-слушаните книги в платформата с отличен рейтинг. Слушателите виждат трънското село Вракола като Туин Пийкс, а Васил Попов дори беше сравнен със Стивън Кинг.

Васил стана един от победителите в конкурса Storytel Studio и „Мамник“ е резултат от едногодишната му работа с ментора Ваня Щерева. „Мамник“ звучи с гласа на Владо Пенев, корицата е дело на Живко Петров, а за напрегнатата атмосфера помага музиката на „Исихия“.

Васил е еколог по образование и копирайтър по настоящо занимание. Благодарение на екологията, става част от екипа на National Geographic и се включва в снимките на поредицата Explore Bulgaria за период от няколко години. Страстно се интересува от български фолклор, легенди и митове. От там черпи и вдъхновения за своите истории и герои. Печелил е няколко литературни конкурса. Занимава се и с пейзажна фотография. Издава сам книгата си „Вълчи разкази“.

Що е то „мамник“ и има ли почва у нас?

Мамникът е създание от българския фолклор – демонична птица. И макар това чудовище да е вдъхновено от народни песни, има много детайли около образа му, които аз самият съм си измислял и добавял – доукрасявал съм го, за да създам нещо зловещо, което да се загнезди завинаги в съзнанието на хората.

Доста авангардно решение от твоя страна – да забъркаш амалгама от фолклорни песни, хорър и нова българска история. Как ти хрумна това? Не се ли притесняваше, че се получава нееднородна смес?

Ако трябва да съм искрен, не бях напълно уверен в началото, че ще успея да създам история от толкова много елементи, които на пръв поглед звучат напълно несъвместими. В „Мамник“ има чудовища от фолклора, коронавирус, убийства, история, Ньойски договор, доза хумор, хора, говорещи на диалекти, герои, слушащи рок, и такива, които са фенове на сръбския поп-фолк… Но все пак животът сам по себе си изобщо не представлява еднородна смес и смятам, че ако един автор иска да създаде една правдоподобна история, на която хората наистина да повярват, не бива да се стреми да отсява, а точно обратното – да смесва всякакви елементи. Това е от голямо значение, защото само така читателите/слушателите могат наистина да повярват на сюжета. Дори когато става въпрос за фантастика, хората имат нужда от известна доза правдоподобност, за да могат да „влязат в обувките“ на съответния герой, да се поставят на негово място и да съпреживеят неговите емоции във всеки един момент.

Разбирам, че поверията, песните, митологията, които описваш в „Мамник“, са плод на твои изследвания. Откъде произтича интересът ти към фолклора? Къде чу тези песни и легенди?

За съжаление сме позабравили голяма част от родния ни фолклор. А той е наистина много богат и то не само на приказни същества като змейове и самодиви, за които всички знаем. Фолклорът ни „гъмжи“ от демонични създания, които са цяла вселена от истории. Това е начинът да възродим интереса на хората към народните легенди и поверия – като ги вградим в една добре разказана история. Сигурен съм, че няма да има човек, който да забрави някога какво създание представлява мамникът, след като е изслушал сериала в Storytel. А и прекрасният прочит на Владо Пенев прави цялото преживяване още по-въздействащо.

В едно видео Маргарет Атууд съветваше прохождащите писатели да бъдат любознателни към всичко, да се интересуват от историите на „малките“ хора и за тази цел да четат последните страници на вестниците, където могат да открият вдъхновение за създаване на прекрасни сюжети. Аз правя нещо подобно, като разлиствам не само вестници, но и сборници с български народни песни. Голямо вдъхновение са ми. Именно в един от томовете на Михаил Арнаудов открих и песента, която стана основа на „Мамник“. Отделно от това, в книгите на етнографа Димитър Маринов открих и информация за демоничната птица, наречена мамник, и малко по малко сюжетът започна да се заражда в главата ми…

Откъсването на Западните покрайнини от България е трагичен момент от историята ни. Ти имаш корени там. Как е повлиял Ньойският договор на хората, които живеят по тези земи?

Има много събития от историята ни, които предизвикват спорове между историците, но откъсването на Западните покрайнини е безспорно трагичен момент. Съдбите на хората в този край са белязани от него, той е в родовата им памет. Има села, които са буквално разсечени на две от границата, разделяйки цели семейства и променяйки завинаги живота им.

Но тази история има и някои забавни страни. В няколко от разделените села границата разсича дворовете на местните, например в Стрезимировци и Трънска Банкя. Къщите са останали на българска земя, но селските външни тоалетни са останали на сръбска територия. И оттогава до ден днешен хората минават от Българско в Сръбско по няколко пъти на ден, за да идат до тоалетна. И това ако не е ирония…

Реални хора и случки ли описваш?

Село Вракола, където се развива действието на „Мамник“, всъщност е реално съществуващото село Филиповци, където съм прекарал голяма част от живота си. И да, сигурен съм, че много хора от селото ще се припознаят в някои от героите на „Мамник“. В аудиосериала има и много истории от моя личен живот. Така например, когато бях дете, имах овчарка Айра – тя сега оживя като кучето на Божана от „Мамник“. Исках да ѝ вдъхна нов живот. А за образите и говора на местните възрастни хора, разбира се, съм черпил вдъхновение предимно от собствените ми баба и дядо.

Смяташ ли, че животът предлага по-големи страхотии, отколкото литературата?

За съжаление – да. Дори „Мамник“ започва с ужаси, породени от фантастичното, но в крайна сметка се оказва, че реалното може да бъде още по-страшно. Хубавото е, че животът предлага също вдъхновение и спасение.

Кой е любимият ти герой в „Мамник“ и защо?

За създаването на всеки от героите съм вложил сърце и душа и всеки един от тях ми е много близък. Мисля, че все пак Митко ми е сред любимците. Той – с цялата му добродушност и чувство да хумор, успява често да разведри обстановката и позволява на слушателите да си поемат глътка въздух от всички ужаси, които ги дебнат. Освен това Митко успява дори в най-мрачните моменти да се шегува със ситуацията. Мисля, че това е много типична човешка черта – да можем дори в най-трудните моменти да се засмеем. А и Митко е базиран на реален човек от селото, който много ме е разсмивал през годините.

Кое беше най-трудно в работата ти по тази поредица?

Много исках да създам правдоподобни герои, чиято реч звучи истински. Да могат хората, слушайки аудиосериала, да си представят реални образи. Затова и някои от местните герои говорят на трънски диалект. За мен това беше особено предизвикателство. Трънският диалект е доста труден за разбиране и понякога трябваше да подбирам думите или леко да ги преиначавам, за да може разговорът да бъде разбран.

В „Мамник“ има и много история и затова трябваше да проуча внимателно историческите събития. Това ми доставяше голямо удоволствие, но често забавяше процеса на писане. Разбира се, аудиосериалът е фантастика, но все пак не можех да си позволя да представям грешно историята ни. Често за написването на само три-четири изречения ми се е налагало да изчитам половин книга и да прекарвам дни в проучвания. Трябваше например да проуча подробно живота на войниците, охранявали границата преди век. И тъй като Божана – главната героиня, е също граничен полицай, често трябваше да се консултирам с гранични полицаи от селото.

Имаш ли продължение в главата си?

Разбира се, даже няколко. С нови случаи и нови чудовища, с които Божана и Митко да се сблъскат.

Какви книги и кои писатели обичаш да четеш и какво си „открадваш“ от тях?

В интерес на истината никога не съм се ограничавал само до един жанр. Дори не съм чел толкова много хорър истории. Обожавам книгите на Петър Делчев. Неговите „Трънски разкази“ ме вдъхновиха навремето за създаването на сборника ми „Вълчи разкази“ – те също са базирани на по-малко познати страни от българския фолклор. „Кървави разкази“ на Александър Чакъров също е прекрасна книга, която обичам и която по напълно неразбираеми за мен причини не се радва на особена популярност у нас. Обожавам книгите на Антон Дончев, Робърт Силвърбърг, Дан Симънс, Миленко Йергович, Иво Андрич, Казандзакис… В живота на човек всяка една книга, всеки филм и всяка песен изиграват своята роля при формирането на начина на мислене. Неведоми са пътищата за вдъхновение.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара