Слизам от самолета… и за миг ми се струва, че съм се озовала в НАСА и посрещаме космонавти, завръщаши се от Луната. Ей ги, идват насреща ни в бели скафандри, с маски на уста – но като наближават, виждам, че екипировката им е направена от същата материя като чехлите по хотелите. Протягат ръка и казват: „PCR тест!“

Подавам им заветната тапия, която свидетелства, че нямам ковид, и за пореден път се питам къде съм тръгнала. Разумно ли е човек да пътува до други континенти през 2020 г.? Семейството ми и повечето ми приятели единодушно заявиха „Не!“. Не само неразумно, а даже налудничаво. Но за мен пътуването е като дишането – беше ми жизненонеобходимо, а освен това познавам човека, с когото съм тръгнала – вече съм била с него в Иран и знам, че е отговорен и ако нещо се случи,

няма да изостави групата и да побегне.

Да, защото има и група! Вярно, малка – 11 човека заедно с екскурзовода. До последния момент не се знаеше дали изобщо ще тръгнем и дали тестовете на всички ще се окажат отрицателни. Но имахме късмет и ето ни на летището в Ташкент. „Космонавтите“ ни допускат на узбекска територия, а междувременно багажите вече се въртят на поточната линия – и изведнъж се озоваваме в меле, много трудно съвместимо с идеята за социална, физическа и изобщо каквато и да е дистанция. Всеки опознава отблизо не един узбекски жител, докато се борим да си вземем куфарите сред тълпата. Откъде намират толкова енергия в четири през нощта?

Втори полет, този път вътрешен, ни отвежда в Нукус. Да си призная, до оня ден не знаех, че има такъв град; а него не само го има, ами и е столица на автономната република Каракалпакстан – за чието съществуване също доскоро не подозирах. А тя

заема почти 40 % от територията на Узбекистан.

По време на едночасовия полет гледам през люка: отдолу се виждат само пясъци.

Пристигаме. Вдишвам въздуха – колко прекрасно, в нова държава сме, на друг континент, още не мога да повярвам, че се случва! Толкова е хубаво отново на път! Нукус е град с ново строителство и много пространство – всичко в него е широко (булевардите и площадите), голямо (паметниците и сградите) и високо (два пилона, на които се веят узбекското и каракалпакстанското знамена). Най-интересен е Художественият музей, с прекрасна колекция от картини и статуи от местни творци и от цяла Централна Азия.

Рано на другия ден потегляме с джипове за Аралско море. Мечта ми е от години да го видя – още от момента, когато прочетох за сполетялата го трагедия. Било е четвъртото по големина вътрешно море на Земята. През 1960 г. се е простирало на 68 900 km2, а през 2017 г. площта му вече е била едва 8600 km2. Реките, които са го подхранвали, Амударя и Сърдаря, са били отбити от коритата си, за да напояват памуковите полета, засадени по времето на СССР.

Изчезването – убийството – на Аралско море

се счита за една от най-големите екологични катастрофи на ХХ век.

Първата ни спирка е град Муйнак, който преди е бил пристанищен, а сега отстои на… 200 км от морето! Там има „Музей на екологията“ с покъртителни експонати – препарирани или спиртосани видове риби, птици и животни, които някога са населявали региона; консервени кутии от времето, когато там е имало рибен комбинат; снимки на лодки и рибари, които вече са само спомен. Разбира се, много от жителите са напуснали града. Там все още се намира

„Гробището на корабите“ – бившето пристанище, където ръждясват обездвижени дузина кораби, блокирани сред пясъците. Тъжна гледка – но трябва да се види… и да се помни. Една жена от групата има блестящата идея да попита в музея дали не са останали картички от морето – действително е останала една-единствена, последната! На нея се вижда живописна скала, ивица пясък и лазурна морска шир.

Ирония на съдбата е, че в тази част на света вече си

имат цели две пустини – Каракум и Къзълкум.

И ето че днес синьото Аралско море също е пустиня – Аралкум. Движим се с джиповете по това, което преди малко повече от половин век все още е било морско дъно; сред пясъците са хванати в плен изсъхнали мидички и охлювчета. От морето са останали две красиви реликви – живописен скален каньон и прекрасното езеро Судочье, сред чиито води дивата папрат в пшенични и тъмночервени багри му придава вид на място от приказките.

Почти на границата с Казахстан, на 200 км на север, достигаме и до самото море. Водата е чудно красива на цвят под лъчите на залязващото слънце; но когато се приближаваме, виждаме, че брегът никак не е гостоприемен: покрит е с дебел слой черна тиня.

Ще спим в юрти с прекрасна гледка към морето! Сръчните ни шофьори се преобразяват в домакини: запалват печки на дърва и се залавят да готвят традиционно узбекско ястие с картофи, зеленчуци и овнешко. Навън става много студено, но в юртата е топло и уютно. Докато чакаме манджата, съглеждаме в един ъгъл узбекски народни носии и с радостта на деца се накипряме с тях. Вечерта минава в хапване, интересни разговари и пеене на песни. Толкова е хубаво!

След Арал поемаме към Хива –

столицата на древната арийска държава Хорезъм. По пътя посещаваме няколко хилядолетни изоставени пустинни крепости с вид на пясъчни замъци, сякаш издигнати от деца великанчета, заиграли се край морето и после избягали. Старият град Хива, един от най-добре запазените в Централна Азия, прилича на музей под открито небе: крепостната стена обгражда плетеница от улици, непроменени от Средновековието, пищни дворци, чудни минарета в сини и зелени цветове, мавзолеи, джамии, керван-сараи, пазари.

Ще спим на чудно място – истинско древно медресе, преобразено в хотел, с ориенталски сводове и украси и хубав вътрешен двор.

Насред Аралкум и в юртите бяхме позабравили пандемията – на километри от нас нямаше други хора. Но в града Ковид-19 отново ни напомня за себе си. В Узбекистан е имало две вълни на зараза, но правителството е взело крути мерки: откриват ли болен, пристигат в дома му и запечатват вратата, а войник остава в двора да пази с пушка, да не би на някой да му хрумне да се измъкне през прозорците.

Така заразата е била бързо овладяна и в момента Узбекистан се води една от

най-безопасните по отношение на ковид държави,

с малък брой болни. Маските обаче все още са задължителни навсякъде, и в сградите, и по улиците. Местните са до такава степен дисциплинирани, че виждахме хора, сами насред пустинята, на десетки километри от всякакво населено място, и въпреки това с маски.

От крепостната стена се открива чудна гледка към Хива, особено по залез слънце. Седим и се наслаждаваме, уморени, но доволни – току-що сме изкачили най-високото минаре в града, с многобройни и забележително високи стъпала до върха. А преди това сме разгледали палата на последния хан на Хива, няколко мавзолея, джамии, кули, пазари: дори да си затворим очите, пред тях продължават да дефилират вълшебни ориенталски гледки.

Хората навсякъде са безкрайно дружелюбни, но на пазара ни посрещат като месии: ние сме първата група, всъщност единствената група за тази година! Всички искат да ни заприказват, да ни докоснат, да ни привлекат в дюкяните и магазинчетата си. „Не можем да купим всичко отвсякъде!“, обясняваме, а те: „Просто само влезте! Това е достатъчно да ни донесе късмет!“ Една жена дори обяснява как ще заколи овен, за да направи курбан в наша чест:

„Вие сте първите, дай Боже скоро да дойдат още!“

На другия ден отпътуваме през червената пустиня Къзълкум към легендарната Бухара, важен етап от Пътя на коприната. Там е роден Авицена, а също и Настрадин Ходжа, чийто паметник се издига в един парк – усмихнат до ушите, яхнал магаренцето си. Красива Бухара, изобилстваща от интересни места за посещение – няма да стигне цяла книга да се опишат всичките! Градът е и узбекският център на суфизма – и вечерта сме гости на истински суфистки мистик, чиято жена пред очите ни приготвя традиционното ястие плов – ориз със зеленчуци и месо, който се пече в специална пещ.

Много е вкусно! А след като приключваме с материалната храна, е предвидена и духовна – домакинът ни отвежда в създаденото от него училище по изкуствата, където даровити деца се учат да рисуват така ценените в Ориента миниатюри, и ни разказва своето виждане за суфизма.

Следобеда на следващия ден се качваме на влак за Самарканд. Достъпът до гарата е като до летище – преглед на паспортите и скенер на багажа още на входа. Влакът е бърз и много чист. Раздават на всички пасажери пликчета с кифлички, на които пище: „Сделано в Узбекистане с Парижским вдохновением“ и „Мы рады что вы рады и все сыты“.

В Узбекистан няма петрол, но има залежи от злато.

Голям проблем обаче е липсата на питейна вода – принудени са да я купуват от съседните държави. Почвата е толкова солена, че за да се засади изобщо нещо, трябва първо да се изкопае терен, по-нисък от околните, и да се наводни за три дни; след като водата изтече, солта заминава с нея и теренът вече може да се използва. По-малко от 10 % от територията на Узбекистан се обработва интензивно.

Пристигаме в прекрасния, възпяван от толкова творци, Самарканд по залез. Отиваме право на най-известния площад, Регистан, който свети в чудни светлини и е наистина приказна гледка. На другия ден ще го разгледаме и по светло и ще влезем в заобикалящите го сгради, всяка от които е впечатляваща.

Известният завоевател Тимур (Тамерлан), подчинил цяла Средна Азия, е роден недалеч; Самарканд е бил столицата на могъщата му империя. Именно тук е погребан той в пищен мавзолей. Самарканд крие неизброими исторически и архитектурни богатства, но едно от най-интересните е обсерваторията на Улуг-Бек.

Внук на Тимур, той е наследил империята,

но, за разлика от войнствения си дядо, се е посветил предимно на науката. Превърнал е Самарканд в интелектуално средище, събрал е най-добрите астролози и математици и е постигнал значителни успехи: конструира първия глобус, съставя един от най-добрите звездни каталози, определя дължината на звездната година с удивителна за епохата си точност.

А ние потегляме към Ташкент. И той като Нукус е град с ново строителство и монументален вид: всичко е голямо и щироко, правителствените сгради, парковете, паметниците. Има и стара част, която обаче не може да се сравни с Хива, Бухара и Самарканд. Нашата местна екскурзоводка Елена много иска да ни покаже метрото, което явно е лъскаво и впечатляващо като московското – „Прилича на подземен дворец“, но за наш лош късмет точно този ден то по изключение не работи.

Узбекистан е земетръсна зона и през 1966 г. Ташкент става епицентър на едно от най-силните земетресения в Централна Азия. На тази трагедия е посветен огромен гранитен паметник. Посещаваме и най-стария пазар в града, чиито пъстрота, врява и разнообразие може да удивят всекиго.

Наистина ли вече е време да си тръгваме?

С носталгия оставяме зад гърба си Пътя на коприната, шарения Узбекистан, вкусните ястия, дружелюбните хора. Беше наистина пир по време на чума, откъсване от тази трагична за цялата планета година – откъсване, станало възможно благодарение на храбростта на Пламен Узунов да поведе група към Азия насред пандемията. Оказва се, че освен всичките си други качества, той прекрасно свири на китара и пее, така че някои от най-хубавите ни вечери преминаха в музика. Мотото на агенцията му „Космос Травел“ е „Съдаваме приятелства“ – и по време на това пътуване тези думи действително придобиха пълното си значение, тъй като за късмет всички в групата бяха прекрасни, интересни, мили хора, които ще ми липсват и които се надявам да видя пак някой ден. А това, че се промъкнахме тази година, ми дава надежди и за 2021 – щом веднъж сме успели, пак ще успеем! Пътешественическият дух е жив и нищо не може да го унищожи, дори и пандемия!

Facebook Twitter Google+

0 Коментара