Илиян Любомиров работи думи. Пише стихотворения, разкази, реклами, сценарии, късметчета за кафе и трибуквия по далечни места. От година и половина е креативен директор в рекламна агенция Brigada & Co. Определя себе си като баща и всичко останало. Познаваме го отдавна. Добро момче e. 

Снимки: Личен архив

„Моят свят се върти около момчетата. Това ме вълнува, това живея, това винаги съм искал. Знам, че един ден отново ще пиша. Сигурно ще има следващи поетични книги, романи, сценарии. Но сега ми се говори за това, че съм баща“. Това са твои думи. Как би описал 31-годишното момче Илиян, което вече има двама синове?

Познаваме се от достатъчно дълго и навярно затова за „Жената днес“ съм все още момче. Дано и винаги да си остана такова, но аз пораснах доста от времето, в което „стихове пишех (тъй както умея)“, нощта беше действие, а „лятото не искаше да си отиде“.

Сега съм човек, чийто живот има друг център и това ми харесва. Децата са най-категоричната ми победа над егото. Те и изкуството са единственият начин да продължиш да живееш, когато вече те няма, което отново е егоцентрично. Парадокси разни, за които си мисля понякога, докато сменям памперси.

В момента имам други мечти, други цели. Щастието измервам във време с момчетата и момичето ми. Не искам да доказвам вече нищо на никого. Бленувам за къща, котка и тишина, като последното не е задължително. Мечтая и за нормален живот в България. И да не отглеждам емигранти би било супер. Притеснявам се, че у нас животът няма стойност. Искам правила, а това е сигурен признак на остаряване. Или може би на нормалност, не зная. Просто вече имам какво да губя, което неминуемо носи тревоги.

Преди година, като си говорихме за извънредното положение, каза, че то изисква извънредно обичане. Това ли е рецепта за оцеляване на най-интимните отношения по време на криза?

Пипи мога да обичам само извънредно и това, убедих се, не е подвластно на време или ситуация. Старая се поезията да побеждава прозата в отношенията. Когато не успявам, спя без завивка. Кризите, ако сте двама, сплотяват. Заставате гръб в гръб и просто нямате право да не се справите.

Кои бяха най-големи ти страхове, когато разбра, че ще ставаш баща? И оправдаха ли се?

Нямах притеснения дали съм избрал правилния човек, нито дали ще мога да мия наакани дупета. Като всеки мъж се тревожех дали мога да бъда адекватен глава на семейство. Финансово и времево. А, и дали няма да счупя бебетата също ми беше притеснение. Бебетата са много по-нечупливи, оказа се, а когато обичаш, винаги намираш начин да се справиш с ежедневните предизвикателства.

Кое е най-голямото предизвикателство пред родителите днес? Наистина ли проблемите в България изискват особен стоицзъм, щом си решил да отглеждаш тук наследниците си и защо?

В държава, която е начело на всички тъжни статистики и последна в добрите такива, да имаш деца наистина изисква чутовен стоицизъм. Повечето ни проблеми осъзнах, когато станах родител. Разбитите тротоари (ако ги има) не забелязвах преди да започна да бутам количка. Не ми правеше такова силно впечатление мръсният въздух над София преди да разбера, че заради него децата ми не могат да спят спокойно.

Не си давах сметка за ситуацията с детските градини преди да се убедя, че е по-лесно да запишеш детето си „Право“ в Софийския университет, отколкото да му намериш място в ясла или детска градина. Образованието в България е тема, за която

трудно мога да говоря без гняв.

За детска болница дори не повдигам въпроса. Нито за това как държавата стимулира желанието ти да раждаш българи в България. Или пък за това как детските стоки са по-евтини и по-качествени в развитите европейски държави.

Не ме разбирайте погрешно. Направил съм съзнателния избор да се върна тук и да отглеждам децата си в България. И не съм нито песимист, нито мрънкач. Всеки родител ще ме разбере. „Стоицизъм“ дори е мека дума.

Глобално проучване показа наскоро, че общественият натиск и постоянното колебание дали се справят по най-добрия начин, са най-големият проблем на съвременните родители. Ти усещаш ли това сочене с пръст?

Разбира се. Естеството на работите ни с Пипи е такова, че и личният живот е публичен. Което дава възможност на всеки да се изказва за всичко. Често и да съди. Това е и основна тема в кампанията „Модерно родителство“, на която станахме лица. Общественият натиск, в комбинация със социалните мрежи, може да бъде смазващ.

Отделно от това съвременните хора разполагаме с прекалено много и разнопосочна информация, която трябва непрестанно да филтрираме, за да не сбъркаме. При нас мъжете все пак е по-лесно, отколкото при дамите, защото двойните стандарти на обществото ни позволяват поне по-либерално да избираме кога да станем родители. И дали да станем такива.

Аз сравнително рано си дадох сметка, че не мога да угодя на всички. А и не искам. Правя всичко по силите си, за да бъда добър човек. Моето щастие не е за сметка на чуждото нещастие и това ми дава свободата да не обръщам внимание „какво ще кажат хората“.

За какво би поискал съвет?

Винаги бих поискал съвет, когато става въпрос за безопасността на децата ми. Например Димитър Илиев – най-великият съвременен български рали състезател, ме посъветва в какви детски столчета трябва да ги возя. Послушах го и съм му благодарен.
Бих поискал и съвет кога е подходящо момчетата да се качат за първи път на ски и сърф. Или да започнат да учат езици. Това са важни неща.

Кои са ти „любимите“ непоискани съвети?

Свързани са с какво ли не – с храненето, с обличането, с възпитанието. Гледането на деца се нарежда редом с футбола и политиката у нас. Най-често забелязвам, че нещата се вадят от контекста, а това неизменно води до грешни изводи. Едно-време-еди-какво-си не работи. Ние сме различни. Децата са различни. Общуването и то не е същото. Затова се уча в движение. А учителите ми още не могат да говорят.

Какво дете беше ти?

Дете като всички през 90-те – с надрани колене и любопитни очи. И с големи бузи за щипане. Според моите спомени бях послушен. Родителите ми сигурно биха казали друго. После имах вълнуващо рокендрол тинейджърство, диви берлински години и ето ме сега – гордея се, когато „моят собствен наследник извършва геройски бели. Не съм се изгубил безследно, щом той ме повтаря, нали?

А какво приключение от твоето детство ти се иска да изживеят и твоите деца?

Да си построят къщичка на дърво, да карат колелета между блоковете, да се прибират късно и винаги да казват „още само 5 минути“, да целуват момичета на шише, да си имат банда, да не се страхуват от по-големите и изобщо. Приключения без екрани им пожелавам.

Коя ще е първата книга, която ще прочетеш, или вече си прочел, на децата си?

О, на децата четем още преди да се бяха родили. Не е свръх амбиция, просто любовта към книгите според мен се възпитава от точно толкова рано. Прави ми впечатление, че и Сашето, и Илиянчето много се успокояват, когато слушат мерена реч. Заради мелодията на езика вероятно. Освен класически приказки им чета Валери Петров, Иван Теофилов, Йордан Радичков. Някой ден бих написал детска книга за тях двамата.

А какво ти се иска най-вече да предадеш нататък чрез твоите синове?

Удивлението от живота.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара