Здравейте, аз съм Ели и съм абстинентна към спомена за своите 20+ години.
Може и да е странно, а може и всички да са така – обожавам да си спомням за тях, но не искам да се връщам там. Не виждам причина – бих ги изживяла по същия начин. Каквото можах – взех, каквото можаха – ми дадоха. Бяха луди години, през повечето време бях щастлива, без да осъзнавам защо, имаше и малко тъга, колкото за подправка, както и изобилие от типичните, всевалидни за двайсетгодишните неща – обичах, обичаха ме, разлюбвах, разлюбваха ме, смях се, плаках, правих неща, от които 40-годишното ми Аз се изчервява завистливо, говорех неща, които 40-годишното ми Аз не смее дори да мисли, тръгвах в посоки, от които 40-годишното ми Аз се връща… и всичко това с
безгрижното, неосъзнато усещане за вечността, течаща във вените ми
Най-хубавото на 20-те ми години бе това, че смъртта бе имагинерна. Тя бе извън мен, необяснима и непозната, дори когато я срещах, пак оставаше имагинерна. Защото на 20 бях недосегаема и недостижима за нея. На 20 бях безсмъртна.
Изобщо, прекрасно време. Кой смее да каже друго? Не носех сутиен, два часа сън на денонощие ми бяха достатъчни, можех да движа айсберги с усмивка и имах пред себе си милиони прекрасни книги, които чакаха да бъдат прочетени, дузини прекрасни момчета, които да бъдат обичани, и десетки, стотици, безброй много дни, които да бъдат изживени с цялата страст, която двайсетгодишното ми сърце можеше да понесе. И с цялата волност, която двайсетгодишният ми разум притежаваше.
На 20 все още не бях заразена дори с грам скептицизъм и цинизъм, все още бях наивна, неумела и тъй симпатично смотана, въпреки демонстрациите на напереност и гръмогласната заявка, че вече съм пълнолетна и тоя свят е в краката ми. При това какви крака, ехе. Високоскоростни магистрали, радост за погледа на ценител, достоен пиедестал на младото ми тяло. На 20 е грехота да не си харесваш краката! На 40 – да не се похвалиш с тях.
Сега като се замисля, 20-годишните са най-необременените, щастливи и непознаващи живота същества на света. И въпреки това, а може би и точно затова, са склонни да правят купища странни, нелогични и симпатично глупави неща.
Например двайсетгодишните много по-трудно от тийнейджър дори канят някого на среща. Понякога от свян, а понякога просто нямат никакво желание да наричат срещането „среща“. На 20 да излезеш с някого е по-трудно, отколкото ако си в гимназията – цялата ти рода започва да си тананика Менделсон, задават се небрежни въпроси за произхода и битието на онова момче, с което ходихте на кино, той харесва ли деца, а баща му къде работи, и изобщо…
Ама на теб не ти се жени, прави ти се секс…
е, и връзка искаш, ама не си сигурна. И той не е сигурен. И ти, и той сте в драма. Да го поканя на кафе? Да й предложа да отидем на пикник? Или да я заведа на кино? Ама дали си подхождаме с него? А има ли потенциал? Баща й защо ме гледа така? Майка му какво му шепне? Да не би да има твърде много потенциал? Въпроси, въпроси… Направо си е трудно да си сингъл на 20! В гимназията само се натискате пред входа и се притеснявате, ако закъснеете след вечерния час, а тук излезеш два пъти с някого и започват да те сватосват.
Изобщо, да поканиш на среща или да те поканят на среща на 20+ си е по-ужасяващо от това да събереш смелост по време на бала да пресечеш дансинга, за да поканиш на танц тайния си обект на обожание от последните четири години. Там те зяпат само докато пресичаш. Тук цялата ти рода е вторачила разнежен поглед в теб и с оплезен език чака знак, за да ти застяга чеиза, да наеме оркестър и пие блага ракия. Това последното фигуративно, защото от близо век на тая планета са малцина, които не са наченали бутилката преди двайсетте си години.
Като изключим темата със сватбите, която вълнува основно роднините ти, на 20 теб самият те вълнуват дълбоки екзистенциални въпроси. Кой съм аз? Какъв съм? Защо съм?
Започваш да четеш Дейл Карнеги, Макс Фриш и Шопенхауер,
купуваш си френска поезия, руска класика и „Процесът“ на Кафка. Паулу Коелю току-що е бил преведен на български и ти незабавно се възползваш от възможността да снобееш, презирайки четящите го, зазубряш някой и друг цитат от Фройд и Юнг, интелектуалничиш по купони и благодариш на благоразумието си да запишеш юридическия, защото учите един-два семестъра латински, а това, в комбинация с очилата, тънката талия и преждеспоменатите крака, ти дава страшен хендикап, особено в собствените ти очи. Останалите обикновено забелязват само последните две, но на двайсет все още вярваш, че вътрешната ти красота е това, което привлича противоположния пол.
На двайсет си в онази чудна възраст, когато все още е приятно да настинеш, защото ако вдигнеш температура, майка ти те пипа с хладна длан по челото и само от допира ти олеква, после ти прави пилешка супа и те оставя да гледаш тъпи сериали и анимации цял ден. Рич от „Дързост и красота“ още е млад, по РЕП-овете все още има „Егоист“, а домашните телефони са стационари и от време на време ти звънят верни другари, за да те питат как си. Два епизода от „Приятели“, три телефонни разговора и сякаш си презаредил батериите отново.
Ако ще ме връщат с машина на времето на двайсет,
дано ми изтрият харддиска,
защото с тоя акъл и с настоящия житейски експириънс, дори не искам да се замислям на какво съм способна. Няма да е честно спрямо останалите двайсетгодишни. Защото като успех на тая възраст се възприема по-скоро подреждането на масата за вечеря, отколкото изживяването на насладата от нея. И така трябва да бъде – все пак пред двайсетгодишните има цяла вечност, в която да се учат да се наслаждават на всяка хапка.
На двайсет още търсим правилните въпроси, нежели да откриваме правилните отговори. И така трябва да бъде.
На двайсет все още правим нелепи неща, които понякога се превръщат в грандиозни провали и ги преживяваме драматично. И така трябва да бъде.
Защото тепърва ще трупаме знанието и опита за това, че всички велики неща се случват след най-малко един сгромолясал се опит. И така трябва да бъде.
На двайсет внезапно разбираме, че в училище изобщо не са ни подготвяли за важните неща, но все още не сме разбрали, че това са уроци, които сами трябва да научим. И така трябва да бъде.
На двайсет ни връхлетява прозрението, че да пораснеш на години не означава, че израстваш неувереността или страховете си.
И така трябва да бъде.
Защото ако на осемнайсет сме станали пълнолетни и наказателно отговорни лица по закон, на двайсет осъзнато започваме да късаме пъпната връв с уюта на родителското покровителство и правим крачка към света навън. И така трябва да бъде. Но двайсетте не могат да се изживеят повторно, а ако могат – не бива да е по друг начин. Защото за да го искаш, означава, че не харесваш сегашното си Аз. То е такова, точно защото на 20 е правило точно нещата, които сега са спомен.
Аз обичам сегашното си Аз и не съжалявам за изминатия път – и през юношеските си години, и през 20-те, и през 30-те. Самият факт, че успях да напиша изречение с два пъти „аз“ в него, е показателен.
П.П. Но има неща, по които двайсетте ми с нищо не се различават от трийсетте. Например: и на двайсет, и на трийсет, и на четиридесет ме тормози един и същи проблем. Проблем, който го има всяка жена. Нямам какво да облека!
0 Коментара