Същинската красота на живота

За първи път чух подигравки за външния си вид в първи клас. Това, че ученическата чанта е голяма почти колкото мен и че едвам я качвам по стълбите, беше несекващ извор на забавление за съучениците ми. Първо ми се присмиваха, че съм ниска. После започнаха да ме побийват – пак по същата причина. За подигравките се оплаках на мама. Тя ми обясни, че може да сме ниски, но сме много пропорционални и добави, че дребните жени изглеждат млади по-дълго. Аз бях на шест и думите й не ми подействаха успокояващо. Видях обаче, че в книжарницата срещу училище продават големи дървени линии и я помолих да ми купи.

Една седмица по-късно линията ми, необяснимо за мама, се счупи. Обаче в клас вече никой не смееше да ми се подиграва. За посягане да не говорим. Все пак дълги години – май чак до края на гимназията, си купувах обувки на платформи и се мъчех да изглеждам по-висока.

В четвърти клас ме преместиха в друго училище, уж по-добро. В началото на пети клас сложих очила – огромни, с дебели стъкла и още по-дебела розова рамка.

Следващите три години животът ми беше ад.

Подиграваха ми се, крадяха ми дрехите от съблекалнята, хвърляха ги в тоалетната, игнорираха ме, крещяха ми в лицето, блъскаха ме в гърба, веднъж ми свалиха панталоните на улицата. Тук никаква дървена линия не помогна и по-голямата част от пети, шести и седми клас услужливо се е изтрила от паметта ми.
Като ме приеха в гимназията, първото, което направих, бе да помоля мама да отидем на очен лекар, за да си сложа лещи. Оттогава хората, които са ме виждали с очила, се броят на пръсти.

Две-три години по-късно прописах стихове и започнах да ходя по ученически четения, конкурси, срещи с автори и подобни. На една такава скучна среща до мен се приближи възрастна госпожа с яркочервени букли и перлен гердан и ми каза, че

само аз съм била приличала на поетеса,

та вероятно ме очаквало голямо бъдеще. Трябва да призная, че бях облечена в черно (единственият цвят, който съществуваше за мен по това време), косата ми беше сравнително къса и невиждала гребен от седмици. Смятах, че излъчвам презрение и интелект. Сега като се замисля, най-вероятно съм излъчвала страх – може някой да ме заговори; ужас – може никой да не ме заговори; паника – може да ме забележат и да ми се подиграват или да не ме харесат; и още малко паника за разкош – може да не ме забележат. Това, което госпожата ми каза, също не ми хареса особено – как така „приличам на поетеса“, или съм поетеса, или не съм, какво е това „приличам“!

В края на гимназията реших, че искам да ставам актриса. Наред с всички (трябва да призная основателни) възражения, чух още, че актрисите трябва да са красиви, а

още по-добре би било да са и високи.

Готвех се за кандидатстудентските изпити по актьорско и по режисура. Първата година ме скъсаха и на двете места и мога да кажа, че съвсем не беше заради външния ми вид. Втората година ме приеха режисура за драматичен театър.

Оттам нататък личните ми драми и комедии бяха от съвсем друго естество. Не ми се налагаше да мисля особено за външния си вид. Не знам дали, защото никой не го коментираше – имаше далеч по-интересни теми за разговор, или защото бях пораснала и бях открила колко

добре може да си живее човек и без да е висок, рус и синеок.

Постигах малките си лични победи, провалях се с гръм и трясък, тъжах и се радвах, влюбвах се, разлюбвах, ревях, пътувах и се възторгвах, чувствах се като героиня от филм – живях си зверски хубаво, както впрочем си живея и до днес. Нося ниски обувки, слагам си очилата сутрин за около 5 минути – колкото да си намеря лещите – и съм в час с модните тенденции предимно, защото понякога ми се налага да пиша за тях.

Когато бях на 29 години, изведнъж се оказа, че съм 65 килограма, при ръст 156 см. Много пропорционално се бях окръглила. Причината беше, че бях станала копирайтър на свободна практика – работех по 10-12 часа на ден и живеех предимно между дивана и масата. Дрехите не ми ставаха, тялото ми – непознато и наедряло – се удряше във всички възможни ръбове у дома, пъхтях, уморявах се и от време на време

усещах, че не се харесвам.

Припомних си горещо препоръчваната от учителката ми по балет диета и потръпнах – 13 дни на газирана вода никога не са били моето нещо. Направих си собствен план – тичане сутрин, скачане на въже, упражнения и не много тежка диета. Плавно и спокойно се върнах към обичайния си вид и размери.

До този момент периодично бях пробвала да се обличам… елегантно. Да нося поли и рокли, да слагам сако и риза.

Дори няколко пъти се качих на висок ток.

Като се върна назад – слава богу, че от тези ми опити почти няма снимки. Едва ли някога през живота си съм изглеждала толкова зле, колкото в тези случаи. Спомням си усещането – все едно някой ме е измъкнал от моето тяло, напъхал ме е в чуждо, всичко ме дърпа, стяга ме или ми виси и цялото ми същество се напряга само в една посока – да приключи по-бързо тая мъка. Пропуснала съм доста интересни събития и срещи не защото не съм присъствала, а защото съм била съсредоточена главно в това да не падна от токовете си.

Свободната ми практика потръгна, живеех сравнително безгрижно и

започнах да пиша втория си роман.

Работех по проекти на клиенти до 18 часа. Почивах си около час и сядах да пиша. В 1-2 през нощта заспивах над клавиатурата. Беше вълшебно време. Не мисля, че съм обръщала внимание на огледалото.

Че не изглеждам добре, заподозрях, когато една сутрин се осмелих да прекъсна кръга на писане за работа, писане за мен и сън и отидох на кафе в най-близката си приятелка.

Тя без заобикалки предложи да ме научи да се гримирам.

Това щяло да ми помогне успешно да прикривам тъмните кръгове около очите си. Взе си четките и гримовете и набързо ме преобрази. Когато останалите дойдоха за кафе, казаха, че изглеждам чудесно. После ме снимаха на терасата – една от снимките все още стои на задната корица на „Внезапни улици“. На нея се усмихвам на любимите си хора, щастлива съм, защото писането ми върви, ужасно недоспала съм, но за сметка на това съм добре гримирана.

Почти 7 години по-късно все така се възхищавам на жените, които едва ли не от два чувала могат да спретнат тоалет, с който да изглеждат шик, да се чувстват удобно и да подчертават най-хубавото, дадено им от природата. Приела съм, че за това се изискват определен тип смелост,

фантазия и размах каквито не притежавам.

Затова просто вече не правя опити. Намерила съм балансирано решение за случаите, в които трябва да съм по-официално облечена – хем да изглеждам приемливо, хем да не се чувствам неудобно – и не се занимавам повече с този въпрос. От време на време ми се случва да се чудя дали нещата щяха да стоят по-иначе, ако в пети, шести и седми клас дървената линия ми беше помогнала, или това няма нищо общо. Гледам обаче да не задълбавам по темата. Такава съм, каквато съм. Има битки, които човек си струва да води – например тази с килограмите. Това касае здравето, самочувствието, самоусещането, качеството на живот, а и в повечето случаи

дали ще излезе победител зависи само от него.

Има други, които изхабяват човека и му губят времето – най-ценното и невъзвръщаемо нещо, което получава с появата си на този свят. Например: да се занимаваш с външния си вид само за да накараш група хора да те приемат. Няма да забравя мисълта, която не ми даваше мира, докато гледах няколко серии от американското риалити „Пълна промяна“. Добре изглеждаха накрая участниците, наистина, но

след пълната промяна всичките си приличаха.

Освен това, като им сменят гардероба и им напомпат скулите, не се ли чувстват и те като мен, когато нося сако и токчета?

Знам, че отговор на този въпрос няма. Всеки е различен. На някои цял живот им е достатъчно да имат здрава дървена линия. На други – да се гримират добре. На трети – да си носят лещите вместо очилата. На четвърти – да отслабнат. На пети – да знаят, че дребните жени изглеждат млади по-дълго време. На шести – всичко това плюс още неща, които изобщо не могат да ми хрумнат.

Ние сме такива, каквито сме.

Промяната никога не е пълна – просто наблягаме на една или друга наша даденост и избираме, или ни се налага да развиваме именно нея. За всички ни, струва ми се, най-важното е да знаем кое е оръжието, което не ни убива, а ни позволява да минем през живота, чувствайки се добре със себе си. Останалото е опит да приличаме на някого, от което се губи поезията, т.е. същинската красота на живота.