*Заглавието е може би най-често повтаряната реплика във филма Perfect sense
Сигурно ще ви прозвучи парадоксално, но в последните седмици често мисля за това какво ни дава настоящата ситуация. На всички, като човечество, и на мен, разбира се. Доста ясно помня първия път въобще, когато си зададох този въпрос, и колко абсурдно ми звучеше. Беше преди повече от десет години, бях диагностицирана с хепатит С и малкият ми уютен свят се беше сринал за нещо като 15 минути. Последва дълго и тежко лечение, както и дълга психотерапия, която не просто ми помогна да се измъкна от депресията, в която така отчаяно се бях вкопчила, но и постепенно ме научи да успявам (понякога) да сменям перспективата.
В онзи период от живота си научих много, най-вече за себе си. И разбрах какъв потенциал има подобно екзистенциално събитие не просто да събори целия ти живот, но и след това да го пренареди, да отсее важното от маловажното, да ти помогне да намериш нова посока и смисъл.
Има едно клише, че във всяка криза се крие възможност. Вероятно е вярно, както обикновено се оказва с клишетата, но в случая на мен ми е по-интересно друго. От какво сме имали нужда, всички ние, за да се случва това, и как го получваме в момента.
Някои неща са очевидни. Социалният кръг на всички ни се е стеснил значително, стоим основно вкъщи и прекарваме много повече време с най-близките си хора. Почваме да забелязваме нещата, които преди сме приемали за даденост –
колко е хубаво да можеш да излезеш и да се разходиш
в слънчев следобед, да прегърнеш приятел на улицата, да пътуваш. Като всяка екзистенциална ситуация, и тази пренарежда ценностите и приоритетите. Някакви неща загубват важност със скоростта, с която се променят цифрите за броя заболели. Както споменах, на мен това ми е доста познато. Пренареждането на ценности и приоритети обикновено е болезнено, но до голяма степен носи облекчение. Да, има страх и тревога, и онова отвратително чувство за тотална загуба на контрол, но вече става много лесно да пресяваш кое е важно и кое не, за кое си струва да инвестираш време и усилия и за кое не.
Светът става доста по-ясен и по-подреден.
Важните неща се наместват там, където им е мястото – най-отгоре. Всичко останало губи тежест.
Забавяме темповете. На всичко – консумация, работа, социални активности. По-малко действие и повече време за осмисляне. По-малко прехвърчане от едно на друго и повече присъствие в преживяването. Не знам за вас, но аз със сигурност съм имала нужда от това.
В свят, който до преди няколко месеца изглеждаше подреден, сравнително сигурен и неразрушим, липсата на контрол е сигурно най-трудното за приемане нещо. Маскираме я с презапасяване, изкупуване на тонове храни, лекарства и тоалетна хартия, за да сме спокойни, че поне нещо правим. Дори да ни казват, че от него няма смисъл. Защото разминаването между потенциалната опасност (статистики за смъртност) и баналността на мерките (мийте си ръцете и стойте вкъщи) е твърде голямо. Защото
спокойствието изисква поне базисно доверие в авторитети
и институции. И се успокояваме, поне донякъде, когато се появи някой, който показва, че е готов да поеме контрола. Още по-добре ако носи и униформа. Може би това, което в момента се случва, ще ни научи да спрем да се опитваме да контролираме всичко.
Учим се на хигиена. Оптимизмът ми ме кара да вярвам, че повечето хора знаят как да си мият ръцете :), но хигиената има и други измерения. Какво допускаме до себе си, кое е истинско и кое фалшиво, кое е важно и без кое можем да минем. Не си спомням от кога гласът на антиваксърите не е бил толкова тих, за сметка на експертните и професионални мнения. Това също е хигиена.
В ситуация, в която носенето на маска е препоръчително, страхът сваля маските. В такива моменти се вижда най-ясно кой какъв е и какви са нещата, които го движат. В Perfect sense имаше подобно разделяне на хората на два вида – такива, които поемат
едва ли не животинска борба за оцеляване,
в която ценностите слизат до най-базисното ниво на задоволяване на физически нужди, на всяка цена. И на такива, които се грижат – за хората около тях и за света, в който искат да живеят. Макар и крайно, в това разделяне има нещо истинно, и според мен се вижда и в момента. На фона на изкупуване на магазини и аптеки, спекула с най-необходимите в такъв момент консумативи, паралелно се случва и нещо друго – много хора започват спонтанно да се организират в общности, в които да се опитват да помагат на тези, които биха имали нужда. Примерите са много и най-вероятно ги знаете, ще спомена само няколко – случаите в които съседи предлагат на възрастни хора да им пазаруват, за да не се налага те да излизат, групата Ще се справим заедно и инициативата на професионални преводачи да създадат достъпен ресурс с медицинска информация на български. Много световни марки и популярни личности реагират на ситуацията с дарения, други тотално
преобръщат бизнеса си, за да са адекватни –
като компанията, която спира производството на луксозни парфюми и започва да произвежда дезинфектанти. Част от българските компании също реагираха бързо – от малките, като фирмата, която вместо бебешки чувалчета, започна да шие и дарява маски, до големи компании, които предлагат безвъзмездно услугите си, които хората могат да потребяват у дома (телекомите), или пренасочват бюджети към болниците за закупуване на апаратура и консумативи.
В такива моменти става ясно и колко имаме нужда от изкуство. All the things beyond fat and flour. Вече гледаме театър и концерти на live streaming, обикаляме музеи и галерии виртуално, само за един ден се опитахме да направим
реформа в образованието, която буксува от години.
Извън чисто практическите и технологични стойности на това, което се случва, за мен е важно и припомнянето на още нещо – няма да оцелеем само с консерви и тоалетна хартия. Трябва ни поезия, музика, театър. Трябва ни всичко онова, което ни кара да се чувстваме хора.
И точно когато най-важно се оказва да спазваме “социална дистанция” (парадоксален израз сам по себе си), моето най-силно преживаване е за свързване. С всички, навсякъде. Тези, които ме познават, знаят колко социален човек съм и с колко хора се виждам при обичайни обстоятелства.
Принудителната изолация
със сигурност не е нещо, което ми се отразява добре. И все пак… усещането за свързаност го има. За мен, а предполагам и за хората от моето поколение, това е най-всеобхватното събитие, което се случва в живота ми. Събитието, което засяга най-много хора навсякъде по света в един и същи момент. В един и същи момент изпитваме страх, болка, надежда, желание за промяна. В един и същи момент си припомняме колко сме крехки и уязвими. Георги Господинов го беше казал прекрасно само в две думи: Аз сме.
Още смислени и позитивни текстове може да прочетете в НЕЩО СЕ СЛУЧИ
0 Коментара