Срещала съм хора, които са недоволни от живота си до дъното на душата; обикновено има за какво да страдат – бедност, болести, лошотия… Извън клиничните случаи на депресия, има и същества, които имат всичко, но просто не умеят да се радват. Аз от кои съм, питам се, фръцвайки се пред огледалото. И се заемам да съставя списък на нещата, които щях да бъда и да преживея, ако можех да избирам.

Защото и в мен има мъничко недоволство –

ненапитата душа, която няма къде да се огледа,

за да види колко е пълна и сита.

И така. Ако можех да избирам, щях да се храня с фондю, Сен Жак, макадамия и черен шоколад. Основно, предимно и винаги. За закуска, обяд и вечеря. Плюс някоя и друга глътка розе за разкош и една-две скришни хапки чер хайвер през нощта. Щях да се храня в леглото – сред сатен и коприна; бих посядала на терасата на покрива с купа череши, докато вятърът вее леко листата на маслиновите дръвчета и палмите.

Вместо това – установявам след кратък размисъл – аз имам майка, която умее да готви превъзходна мусака, приятелка, която ме кани на сушени плодове (но не само!) и квартален ресторант с отлична скара. Мога да избирам между пилешката пържола на дървени въглища от супера, цялото пиле в плик с картофи и моркови на мама, пилешките хапки с оризови спагети от китайския и бързите панирани с овесени ядки бутчета, които брат ми ме научи да приготвям. Всичко това важи, при положение че държа на пилешкото. Пожелая ли ястие с мляно месо, се размечтавам за пълнени тиквички, канелони с кайма и кашкавал, паста болонезе и, разбира се,

за мусаката на мама,

която ще накара татко да обиколи града в търсене на качествено месо.

Имам приятелка, която се е подготвила за зимните месеци със сушени домати и киви, царска туршия и сладко от люти чушки (което бързо се научавам да правя и аз). Тя ме кани да я посетя и ми поднася пълнено телешко сърце, което цял следобед е варила, пълнила с орехи и лук, шила и пекла – така че когато влизам, ноздрите ми се изпълват с апетитен аромат и нетърпеливо започвам да отделям слюнки. А онзи път, когато ме посрещна с морски дарове? Миди с лук и зехтин, миди в бял гръцки и червен руски хайвер, миди с парченца варено пипало на октопод и скариди… Oh, my dear!

Имам и баща, който всяка неделя става рано и приготвя макарони, които хапваме със сирене и кетчуп.

Обичам да обуя вълнени чорапи,

да наметна дебела жилетка и да хапна от тази проста, но доказано засищаща закуска, която само едрите длани на татко могат да направят. Воала!

Но животът не е само ядене, затова, ако можех да избирам, щях да… приличам на Пенелопе Круз. Щях да бъда красива, слаба, стилна, привлекателна и обаятелна, артистична и секси; щях да стъпвам грациозно, да танцувам с финес и да раздавам влажни погледи. И не на последно място – щях да партнирам на Хавиер Бардем във филмите, което означава, че може би щях да бъда и най-доволната жена на земята.

Но сигурно и тя рони сълзи, докато реже лук.

Вероятно и тя поне веднъж е изпитвала някаква липса. Може би проблемите й са по-дълбоки от дрязгите с гримьорите и шофьорите. Та тя е човек, за бога. Значи – чувстващо същество.

А аз? Аз не съм ли чувстващо същество? Разбира се, че аз също мога да танцувам, да се усмихвам и да капризнича. Моят успех е не по-малко ценен – така си мисля, изпълнена с оптимизъм. Защото всеки ден правя упражнения против натрупване на песимизъм. И вместо от екрана, аз сияя край приятелите си. Оле!

Ако можех да избирам, щях да… се родя в Санта Фе или в Монтевидео. Щях да се радвам на хубаво време – топли зими и прохладни лета; щях да съзерцавам планини и океани. И може би щях да съм заобиколена от умни и заможни хора. Щях да имам повече възможности – да стартирам хотелиерски бизнес или да стана световноизвестна писателка.

Вместо това съм родена в провинциален български град, в края на социализма, та освен че съм ненадеждна, но и вече не съм гадже първа младост. (И тук се изкикотвам тихичко, защото всъщност почти никак не страдам от последното, а само се шегувам за своя сметка.) Тъжното е, че се наложи да се преместя, да потърся, да се променя.

Което обаче ми даде опит и – смея да кажа – мъдрост. Даде ми по-широк поглед, съзряване и няколко нови начала. Всеки рестарт носи повече надежда и по-големи шансове за движение напред. Така че не бива да съжалявам, че вместо Ню Йорк, аз обитавам София: тук също има джаз на живо и срещи с легендарни фигури. (За какво друго може да му е Ню Йорк на човек?)

Ако можех да избирам, щях

да… разполагам с много, много връзки.

Контактите ми щяха да се простират от министерствата, през парламента и общините, до компаниите и неправителствените организации. Щях да уреждам нещата само с едно позвъняване по телефона. Щях да разплитам сложни ситуации, да решавам казуси, да организирам и намествам правилните хора на правилните позиции – с едно обаждане до точния номер. И може би щях да спечеля нещо и за себе си от всичко това.

Вместо това аз общувам активно със седем души – мои приятели, а сред контактите в указателя ми има предимно стари колеги и бивши шефове. „Връзкарството ми“ се простира до няколко художници от ъндърграунда, един популярен писател и две-три мили девойки, с които ходя на кино.

Но усещането е като че ли имам всичко. Защото знам, че мога да разчитам на приятелите си. Ура!

Ако можех да избирам, щях да… получа голямо признание за труда си. Във вид на престижна награда, например. Щях да се перча гордо, а наградата щеше да ми донесе огромна известност, разпродадени тиражи и милиони последователи. Щях да съм на първа страница на всяко себеуважаващо се издание и определено нямаше да скучая – щях да съм зарината от предложения за интервюта, партньорства и участия.

Но дали щях да се чувствам добре? И колко време би продължило това добре? Дали пък няма да загубя способността да оценявам макароните със сирене на татко и мусаката на мама? Дали срещите с приятелите няма да се превърнат в досада, на която да гледам надменно? Дали няма да стана цинична, надута и зла?

Не е ли по-добре – вместо това – да се радвам на това, което имам и което съм? Да копнея за признанието – ето това би ме насърчило да работя здраво. Защото мечтата е по-плодоносният елемент от съществото ми. Тя ме захранва, успокоява и насърчава.

А и честно казано… Мисля, че и сега съм щастлива. Аз съм в разцвета на силите си и имам перка на гърба – също като милия Карлсон. Приятелите и близките ми са най-скъпото, което имам. Талантът ми се състои в това да чувствам и да описвам тези чувства. Твърде честна съм, за да съм богата. Твърде нежна съм, за да съм в борбата за власт. Аз съм си аз. И ако можех да избирам, може би щях да избера същото.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара