„Смешното обикновено избива през всякаква броня и единственото, което мога да ви препоръчам, е да възпитавате в себе си, освен всичко останало, и чувство за хумор – да можете и над себе си да се надсмеете, да можете и да преживеете смеха на другите. Няма да са малко случаите, когато ще ви отблъскват, и то с присмех, по една или друга причина. Понякога някой ще се надсмее над най-добрите ви чувства – хора всякакви – и проклети, и глупави. В такъв момент трябва да извикате самоиронията на помощ…“ Това съветва поетесата Миряна Башева младите „класици“ от Националната гимназия за древни езици и култури (НГДЕК) в октомврийския брой на списание „Жената днес“ преди точно 22 г.
А в октомврийския брой на миналогодишната „Жената днес“, класичката (без кавички) Башева признава: „Приятелството надживява влюбванията – толкова е просто. И като се излекува самолюбието, ако е било накърнено – остават идеалните отношения“ (в една бивша двойка – бел.ред.).
Започваме този очерк за 60-годишната история на списание „Жената днес“ с поетесата Башева, за да илюстрираме тяхната непреходност. И на поетесата Башева, и на „Жената днес“. И макар първата още да не е стигнала 60, „Жената днес“ тъкмо ги навърши.
„Жената днес“ е най-старото българско списание, излизало без прекъсване от октомври 1945 г. до ден-днешен. В своя пик през 60-те, 70-те и 80-те се печата в смайващия тираж от 500 000 бройки на български и още 150 000 на руски. Списанието спокойно е можело да печата и 1 милион, ако тиражът му не е бил съзнателно ограничаван – заради лимита на хартия, която по онова време се е раздавала централно.
Списанието става
втората печатна медия в държавата по тираж и влияние
след вестник „Работническо дело“. За разлика от абонамента на „Дело“ обаче, който е бил задължителен за партийните ядки, да се абонираш за „Жената днес“ е било много сложно – за това са се искали комбинация от връзки и късмет. По време на абонаментните кампании редакцията става свидетел на почти истерични сцени – сръдни, сълзи, ходатайства…
Чудомир посвещава на списанието един от най-хубавите си разкази – „Жената днес“, още когато то набира скорост през 50-те години. Родено година след идването на власт на Отечествения фронт, изданието е трябвало да се казва
„Отечественофронтовка“, но в последния момент го прекръстват. Издава го Българският народен женски съюз (по-късно Комитет на българските жени) с идеята да възпитава читателките в идеите на социализма. Големият художник Борис Ангелушев рисува умилителна корица на първия брой – работничка и селянка, поели смело към светлото бъдеще. Още тогава то обявява своята „основна задача“: „… да помогне на
българската жена да бъде свободен и щастлив човек“
Труженичката – на полето, в завода и на идеологическия фронт, е главна героиня в този начален, наивистичен период от ерата „Жената днес“. Първата главна редакторка се казва Дарина Бояджиева. А най-дългогодишният главен редактор през първите две десетилетия е Рада Тодорова. Тя е сред основателите на Работническата партия, след 9 септември 1944 г. е министър на труда и социалните грижи, председател на Комитета на българските жени, почетен председател на Международната демократична федерация на жените.
Списанието започва да излиза от схематизма и идеологическата рамка през 1965 г. благодарение на новия си главен редактор Соня Бакиш, съпруга на висшия партиен функционер Станко Тодоров. 15-те години, през които тя заема ръководна функция в „Жената днес“, са белязани с
рязка промяна в посланията
на списанието. Първата й мисия е да покаже реалното и неблагодарно положение на жената работничка. Със серия репортажи списанието разкрива, че тя има болезнени проблеми, свързани не само с тежкия труд, но и с моралния тормоз и липсата на нормални удобства. До средата на 70-те нито едно всекидневно или периодично печатно издание, нито една медия не си позволява така системно и последователно, „на своя глава“ да прави реалистични анализи на социалната действителност и да хвърля упреци към социалното управление, както го прави „Жената днес“.
Под ръководството на Соня Бакиш „Жената днес“ се превръща в най-добрата приятелка на милиони българки. Вглежда се във всяка от тях, говори за чувствата и проблемите им, те се осмеляват да споделят откровено с редакцията болките си: самота, изневяра, лъжовен съпруг, грижи за децата, кавги в работата, неразбирателство със свекървата, „отношението към извънбрачно бременните““ Читателските писма – сълзливи, възторжени или критични, преливат във всеки брой.
Много силни пера участват като автори по това време. Соня Бакиш привлича внушителни имена в литературата –
Николай Хайтов пише репортажи от „Кремиковци“
Блага Димитрова взема интервю от Дора Габе, в което великата поетеса говори за първата си любов, за страховете си, за старостта и смъртта, Стефан Продев се връща със серия кореспонденции от Сибир, където е специален пратеник на „Жената днес“, при огромен интерес върви рубриката „Разговори с Марко Семов““ Списанието гостува на големи чужди поети като Пабло Неруда и Белла Ахмадулина, препечатва стихове на Марина Цветаева и интервюта с велики интелектуалци (например един забележителен съкровен разговор с двойката Жан-Пол Сартър и Симон дьо Бовоар).
Тъкмо в този период списанието започва да печели огромна популярност. Именно тогава пред някой РЕП се ражда крилатата реплика: „Искам да си купя „Жената днес“.
А не искате ли „Мъжът нощес“?
Заради „нетрадиционните“ си възгледи по случай 25-годишнината си вместо обичайните поздравления редакцията получава писмо от Тодор Живков – прочита го негов представител пред присъстващите на юбилейното тържество. В него присъстват обидни квалификации – списанието е обявено за „дребнобуржоазно“ и „еснафско“, обвинено е в „отсъствие на класова позиция“ и че не възпитава правилно българските жени. Ударът е голям, очаква се – каквато е неписаната, но общоприета норма – писмото от първия да се публикува на страниците на „Жената днес“. Ала на унизителните квалификации и очевидното предизвикателство главната редакторка Соня Бакиш отговаря също с предизвикателство. Тя
отказва да пусне „разгромяващото“ писмо
Въпреки големия натиск посланието вижда бял свят едва години по-късно – през 80-те, при следващата главна редакторка.
По онова време редакторките на „Жената днес“ са наричани „проводнички на буржоазна диверсия“, „жълти журналистки“, които се опитват да правят ефектни, но евтини сензации. Обявяват ги още за феминистки – а феминизмът е особено позоряща дума в словесната система на тоталитарното общество.
Истината обаче е, че периодът на Соня Бакиш е
време на „буря и натиск“ върху властта
за същинско решаване на т.нар. женски въпрос. По онова време българските жени са в световния авангард – що се отнася до образование, професионална квалификация и реализация, обществена активност и положение в семейството. Но за тази своя еманципация и очевидни постижения те плащат огромна социална цена.
Така от сп. „Жената днес“ започва формирането на виждания за радикални реформи. Под натиска на списанието и с помощта на експерти от редакцията започват революционни законодателни промени от 1973 г. нататък – действащият Кодекс на труда е променен, отпускът по майчинство е удължен на 3 г., който се смята за трудов стаж, а през това време работното място на майката се запазва. За трудов стаж се зачитат също 3-те години майчинство и на неработещите жени, регламентират се права и улеснения за майките студентки и аспирантки. Особена закрила получават майките на извънбрачни деца. Рязко се увеличават бюджетните средства за издръжка на децата в детските градини и яслите. И така, парадоксално, в условията на тоталитарно общество – под натиска на журналисти, учени и граждани – се извършва една голяма реформа.
Соня Бакиш се пенсионира през 1980 г. През 1988-а тя се включва в създаването на Обществения комитет за екологична защита на Русе. Въпреки натиска тя не се отказва от участието си в комитета – затова е изключена от БКП. В знак на протест съпругът й Станко Тодоров си подава оставката като член на Политбюро и председател на Народното събрание.
Що се отнася до „Жената днес“, през 80-те години при главната редакторка Елеонора Турлакова острият, критичен тон на публикациите е притъпен, но списанието не губи популярността си.
Дори през 90-те години – в периоди на бедност и инфлация, „Жената днес“ не престава да излиза, печата се известно време като таблоид. За да изгрее отново през 1996 г., когато марката става собственост на частни издатели. И днес, 60 г. по-късно, „Жената днес“ е на родния медиен пазар.
0 Коментара