Лисабон на залезите

“Да, залез е. Стигам муден и зареян до края на улица Алфандега и когато ми просветва площад Терейру ду Пасу, виждам отчетливо заника на западното небе. Това небе е зеленикаво синьо към сиво бяло там, където отляво, над хълмовете на другия бряг, слоесто припълзява кафеникава мъгла в убито розово. Голям покой, какъвто аз нямам, студено прониква в абстрактния есенен въздух. Всъщност няма покой, нито безпокойство: само небе, пъстроцветно небе с чезнещи багри. Високо мълчи небесният пейзаж.” Гледам Лисабон

с очите на Фернандо Песоа,

меланхоличния поет на Португалия, певеца на декадентството, метафизичен и велик самотник.

Може би е писал точно тук, на моята маса, или на онази в съседство, страници от шедьовъра си “Книга на безпокойството” (“…от терасата на кафенето гледам трепетно живота. В този час сетивата ми са вцепенени и всичко изглежда друго – разпервам криле, но не помръдвам като грамадна препарирана птица. Кой знае дали най-голямото ми въжделение като човек с идеали не е всъщност да заемам просто това място на тази маса в това кафене.”).

И сега Песоа ми прави компания – 70 години по-късно – в “Бразилейра”, най-прочутото лисабонско кафене и негово любимо убежище. В строг костюм, с мека шапка и папийонка, кръстосал небрежно крак връз крак – “велик изследвач на нищото”, “създател на други поети и унищожител на своя Аз”, “автор на парадокси, прозрачни като водата и като нея шеметни” (като този:“Да говориш, значи твърде много да държиш на другите. От жилото си умира и пчелата, и Оскар Уайлд.”).

Оставям на мира седящата бронзова фигура на поета и поемам из Шиаду – тузарската част на Лисабон, със скъпите модни магазини и стръмни павирани улици, с емблематичните заведения и театри. На хвърлей оттук е другият стар, бохемски квартал – Байро Алто. В него са нощните клубове, фамилните рибни ресторантчета, кръчмите, където по тъмно

сервитьорите пеят фадо с дълбоки гърлени гласове…

Фадо наричат тукашните меланхолични песни, пропити с обреченост и носталгия. Това са безутешни елегии за любов и бури, за непредвидимото море и далечния дом. Португалия, прегърната от Атлантика и облъхната от дъха му, разбира и говори, както никоя друга страна, езика на океана. Португалците са народ, закален в борбата с вълните и ветровете, нация от пирати, моряци и рибари – и изглеждат като приказни герои дори днес.

Всъщност те по нещо много приличат на нас, българите, но са по-усмихнати, спокойни и добросърдечни. Щедри, отзивчиви, ала не раболепни. Докато ги наблюдавам, си мисля, че много бих искала след 10-20 години (като се еманципираме в Европа) и ние да изглеждаме като тях.

Лисабон е уютен, топъл, разхвърлян на няколко хълма град с приветливо лице, артистичен профил и човешки мащаби. Хем тих, хем с южняшко настроение. Вехт, но достолепен. Импозантен, но не натруфен. Чист, но в никакъв случай стерилен. Направо малък – за критериите на европейска столица.

Не мога да повярвам, че от летището до центъра пътувам с такси само 15 минути, а най-знаковите точки в града са напълно достижими пеша. Лесно се живее в такъв град – стандартът е висок, ежедневието тече в коловозите на една завидна сигурност, а атмосферата е напоена с романтика и история. Макар да е еклектичен, в архитектурния силует на някогашния имперски Лисабон преобладава неоготиката. А разноцветните

фаянсови стенописи по фасадите

придават на местните сгради неповторим колорит.

Рисуваните керамични плочки, с които португалците облицоват къщите си и отвън, и отвътре, се наричат “азулежуш” и са изобретени от маврите, но Иберийският полуостров е втората им родина.

Маврите властват известно време в Алфама – така се нарича хълмът срещу Шиаду, увенчан от средновековния замък Сан Жоржи.

Шляенето из стръмните улици на Алфама е като небрежна разходка с машина на времето. Красотата и хаосът вървят ръка за ръка в този древен квартал, смятан за най-живописния и магнетичен район на Лисабон. Мрежа от тесни, ветровити улички, миниатюрни площадчета, стълбища и странични алеи, водещи често наникъде – същински пленителен лабиринт. Много стари сгради направо опровергават законите на гравитацията.

Нерядко стрехите на срещуположните къщи се докосват една друга или опират в тротоарите. Първите жилища тук са построени от вестготите, след това идват римляните, после хълмът е завзет от маврите, а след Реконкистата през 13. и 14. век и отвоюването на Алфама от християните, районът приютява семействата на рибари и моряци. През 16. век и португалски аристократи започват да вдигат резиденции тук. Алфама е един от малкото квартали, оцелели при голямото земетресение в Лисабон през 1755 г. На 1 ноември през паметната и страшна

1755 г. жестоко земетресение разрушава центъра

на Лисабон и поглъща голяма част от безценното наследство на имперската столица. Гражданите му, под предводителството на Маркиз дьо Помбал, успяват обаче да се съвземат бързо от ужаса и да издигнат на мястото на руините една революционна по рода си централна зона (“Байша Помбалина”) – модерна и функционална, с прави като по конец перпендикулярни улици, които свързват ключовите площади Россиу и Праса ду Комерсиу (Търговския площад). Тъкмо от Праса ду Комерсиу започва Лисабон, един по същество морски град, в който морето всъщност е река – огромната и пълноводна Тежу. Отвъд Триумфалната арка, своеобразна и внушителна порта към вътрешността на града, се излиза на пешеходната улица Аугуста, а в дъното й погледът опира в статуята на крал Педру IV на централния площад Россиу.

Дори ония, които не са имали още щастието да посетят Лисабон, са чували за емблематичните му трамвайчетата. Те дрънчат неуморно, като храбри ламаринени животинчета, по стръмните подходи към хълмовете. И са най-сигурният транспорт в този хлъзгав град.

А лисабонските кръчми са достоен обект на самостоятелен очерк,

но накратко за тях могат да се кажат поне 3 неща: за добре дошли ви хранят с най-вкусните на света маслини (заедно с масло и топъл хляб), за аперитив ви сипват най-пивкия портвайн и после можете да се насладите на най-вкусната риба треска (във всичките й възможни варианти).

Португалците са прочути със специалитетите си с риби и морски дарове, но в готвенето на треска наистина са ненадминати – за тях това е въпрос на национална чест. Въпрос на чест за туриста в Португалия пък е задължително да опита местните вина – бяло “Вино Верде”, червено Порто, сладката десертна Мадейра… След като се е опил вече от Лисабон на залезите.