„Баща ми биеше майка ми през различен период от време. Постоянно се караха, ние с брат ми ги чувахме. Случвало се е майка ми да остане на село повече от необходимото, защото там баща ми я е посинявал и не е искал ние да разбираме. Веднъж майка ми закъсня да се прибере от работа, защото имали спешно заседание. И баща ми се ядоса ужасно. Аз се уплаших много, защото видях, че се побърка. Тогава бях 14-годишна. Казах му: „Защо се ядосваш, тя не е виновна, че шефът ги задържа“. Той обаче озверя и започна да я удря. Блъскаше главата ѝ в стената, чуваха се тъпи удари, все едно костите се размазват. Тогава за първи път скочих срещу него в опит да го спра. Изблъска ме силно и паднах. След този случай казах на майка ми, че трябва да се разведе, че не е правилно да търпи това „заради нас“. Направи го. След малко повече от година се разведоха. Не беше лесно. Имаше много обиди и много трудни моменти за майка ми, за мен и брат ми.

Аз подкрепях майка ми, брат ми – не. Той пазеше неутралитет. Сега се виждаме с баща ми рядко. Той не пропуска възможност  да обижда и се опитва да настройва всички роднини срещу майка ми, но тя вече е добре и е много по-силна отпреди.

Вече не се страхува от него.

Когато станах на 18, се влюбих в едно момче, с четири години по-голямо. Искахме веднага да заживеем заедно. Той идваше от семейство с подобни проблеми. Не говорехме много за това, но знаех, че бяга от трудното си детство, както и аз. И си мислех, че двамата намираме утеха и надежда един в друг. Така изглеждаше в началото. Но скоро след това той започна да ме манипулира, да се дразни, като отида на фризьор или си купя нова дреха. Искаше да знае за всяко мое излизане, започна да ми прави забележки, ако искам да се видя с някого. Да твърди, че не го обичам достатъчно, щом „постоянно“ искам да излизам и че явно той не е най-важният за мен. Като погледна назад, това е било пълна манипулация, аз почти с никого не се виждах. Дразнеше го също, че ме приеха в университет, а него не. Постоянно се оплакваше от работата си. Обвиняваше ме за всички несгоди. Започна да се отразява на самочувствието ми, затворих се напълно, чувствах се малоценна. Тогава психическият тормоз прерасна и във физически. Удряше ме. После искаше да правим секс. Не приемаше откази, казваше ми, че съм лоша жена и че той има нужди. Ужасно ме болеше. Забременях, но не износих детето, спонтанен аборт. Някъде по това време майка ми, на която не споделях с надеждата, че нещата ще се оправят, усети, че нещо не е наред. Имахме един разговор, в който й признах и плаках много. Тя ми напомни какво е преживяла с баща ми и че тогава аз съм й дала сили да го напусне

и ме зарече да бягам. Не избягах.

Любовта ми, обещанията му, че няма да се повтори, манипулациите и смачкването на личността ми ме накараха да остана с него 11 г. След няколко спонтанни аборта, родих здраво момиченце. Той казваше, че много иска дете, но след като родих момиче, а не момче, без да го казва, се почувства много разочарован и тогава напълно се отделихме емоционално един от друг. Започна да обвинява детето – че заради него не му обръщам внимание, че не е трябвало да раждам, че Господ ми бил дал знаци, че не трябва да ставам майка, след като съм правила толкова аборти. Подиграваше ми се, че съм напълняла, държеше се с мен все едно съм повлекана и неудачница. Аз така се и чувствах, защото бях прекъснала образованието си, нямах изгледи да си намеря прилична работа. Бях се отдалечила от всичките си приятели. Чувствах се ужасно самотна и нежелана. Неговите нагони бяха все по-насилствени. Нямаше никакви ласки, сексът беше насилие и мъчение. Често беше примесен с бой или различни унижения, а той не спираше да повтаря, че го прави, защото знае, че ми харесва. Аз му казвах, че не ми харесва, а той продължаваше и крещеше, че моите откази го възбуждат още повече.

Момиченцето ми стана 4 г. и той започна и нея да обижда, да й казва:

„Мърло, ще станеш като майка си! Парцал!“

и други подобни. Веднъж тя нещо си играеше и той й каза да внимава и да не вдига шум. Тя продължи да подскача и да дивее и падна. Тогава той вместо да я успокои, й удари страшно силен шамар и я стисна и изви ръката й. Тя се поду. Оказа се, че й е счупил пръст.

Това преля чашата.

Плаках цяла нощ. Чувствах се ужасно виновна. Мисля, че тогава взех решение, че вече не го обичам и че ще го напусна. С помощта на майка ми и най-добрата ми приятелка от училище се свързах с една организация, която помага на жени в такава ситуация. Много ме беше страх да предприема каквото и да е. Страх ме беше да споделям, да повярвам, че някой може да ми помогне. Но още след втората среща с психоложката се почувствах по-силна и направих необходимото. Стъпка по стъпка. Напуснах го. Това се случи миналата година. За момента живея при майка ми и се опитвам да подредя живота си. Уча се да живея наново, защото съм загубила вяра, че съм способна да се справям, че съм умна, че съм хубава и че заслужавам добър живот.

На всички жени, които са успели да се измъкнат, искам да кажа, че са герои, защото не е лесно. Страхът, че няма да се справиш, че той ще нарани теб и детето, родителите ти, е голям и напълно основателен. Но на всички момичета, които минават през това, искам да кажа: „Никога не падайте духом!

Все някога ще изгрее слънцето и на нашата улица“.

Това е разказът една жена, която ще наречем Соня. Соня не обича да говори за това. Признавала го е на много малко хора. Дори на майка си е разказала само половината от това, което е преживяла. Но се зарича, че на дъщеря си ще разкаже всичко, като порасне достатъчно. А когато пита за баща си, ще й обясни, че той е само неин биологичен баща. Ще й признае, че в началото много го е обичала, но после е станало страшно и че момичето никога не трябва да допуска да се държат така с нея.

В България няма данни колко са жените като Соня. Държавата не води статистика за жертвите на домашно насилие. През април, в разгара на пандемията и извънредното положение, когато навсякъде по света започна да се говори, че домашното насилие нараства в пъти, вътрешният министър Младен Маринов призна, че МВР продължава да не води статистика на сигналите и случаите на домашно насилие. Въпреки промените в Наказателния кодекс от миналата година, когато бе записано определение що е то „домашно насилие“.

„Домашното насилие не представлява престъпление по смисъла на Наказателния кодекс и в автоматизираните фондове на МВР не се събира статистическа информация за случаи на домашно насилие“, обясни министърът.

Знаят се обаче жертвите с фатален край. Всяка трета жертва на убийство в България през 2019 г. е била жена. През м.г. са извършени общо 80 убийства, 25 от които са на жени. Две трети от тях са убити от най-близките си хора – съпрузи, партньори или роднини. Основният мотив е ревност.

Ревността продължава да бъде и смекчаващо, вместо утежняващо, вината обстоятелство в съда.

Логичният въпрос е какво можем да направим всички ние като общество, за да предотвратим това? Как да помогнем на жени като Соня да прекъснат порочния цикъл?

Решението, според специалистите, се крие в превенцията – но не с листовки, а с истински мерки, както и в ефективна подкрепа при кризисни ситуации. Това обаче означава всички институции да работят заедно и системно за предотвратяване на домашното насилие. И като начало да признаят, че има такъв проблем. Да осигурят точна статистика и анализ на

измеренията на тази пандемия.

Това означава министерство на образованието да въведе програми в училищата, които да обучават младите хора какво е насилие и че никой няма право да ни наранява не само физически и сексуално, но и психически и емоционално. И министерството да не се плаши, когато една луда майка излъже пред медиите, че детето й било учено как да мастурбира и затова всички програми по здравно и сексуално образование трябва да бъдат спрени, а след това да се окаже, че това дете дори не е посещавало тези часове.

Това означава МВР, съдът, прокуратурата и социалните служби да работят в пълен синхрон и да бъдат обучени за работа както с жертвите, така и с насилниците. Това означава Министерството на здравеопазването и системата на общопрактикуващите лекари също да разпознават и да докладват, когато имат пациент със съмнения за домашно насилие. Това означава наскоро откритият в „Пирогов“ спешен кабинет за случаи на домашно насилие да бъде финансиран и подкрепян постоянно от държавата.

Това означава малкото на брой, но единствени помагащи на жертвите социални услуги – Кризисни центрове и Консултативни центрове за жертви на насилие – също да получат достойно заплащане за работата с тези уязвими клиенти, които имат нужда от юридическа, психологическа, медицинска, социална, хуманитарна подкрепа. Защото в момента държавата отделя 1,67 лв. за изхранването на един настанен – жена или дете, в Кризисен център. Тези центрове, които осигуряват временен приют на жените, потърсили закрила от домашно насилие, са едва 13 за цяла България.

И най-вече, ако искаме да помогнем като общество, трябва първо ние да се променим. Да спрем да казваме: „Тя сама си е виновна“, „Нали тя си го е избрала“, „Това не се случва на свестните хора“, „На тези в гетата така им харесва“. Да, случва се на свестните хора. И не, никой не си е избрал това.

Всеки от нас има избор – да възпитаваме децата си; ако станем свидетели на насилие като съседи или на улицата, да не обръщаме глава на другата страна; ако наша приятелка е в такава ситуация, да не я избягваме гузно, а да се опитаме да поговорим и да й помогнем да се измъкне. Защото имаме избор, а за някои жени правото на избор е много малко. Докато накрая не загубят всичко. Дори и живота си.

СПЕШЕН ФОНД ЗА БОРБА С ДОМАШНОТО НАСИЛИЕ

Български фонд за жените, съвместно с Фондация BCause и Български дарителски форум стартираха спешен Фонд за борба с домашното насилие в условията на пандемия от COVID-19.

Той ще подкрепя жертвите на домашно насилие и техните деца, като подпомогне организациите, които работят на първа линия и предоставят юридически, психологически и социални услуги на жертвите на домашно насилие, управляват кризисни центрове за настаняване, консултативни центрове и мобилни услуги в цялата страна. Сред първите организации, които отправиха апели за помощ, са тези във Варна, Горна Оряховица, Димитровград, Дупница, Перник, Пловдив, Русе, София, Търговище и Хасково.

Проучването сред тези организации показва, че услугите продължават да функционират, но са изправени пред големи и съвършено нови трудности. Случаите на насилие нарастват, местата в приютите не достигат. Необходимо е изграждането на помещения за карантиниране на новопостъпилите, има нужда от допълнителни часове работа на психолози и юристи. Нарастват и нуждите от закупуване на бързи тестове, дезинфектанти и предпазни средства, необходими за овладяването на заразата.

Организациите съобщават, че голяма част от пострадалите, които се обръщат за помощ към тях, са изправени пред крайна мизерия и невъзможност да купят за себе си и децата си най-необходимите храни, лекарства и предпазни средства. Те се нуждаят от спешна хуманитарна помощ за оцеляване след кризата и края на извънредното положение.

Три компании и една фондация вече се включиха с целеви дарения: Bеiersdorf /NIVEA, EasyPay, Experian България и фондация „Лъчезар Цоцорков“.

Каузата търси подкрепа и от индивидуални дарители. Всеки, който желае да подпомогне спешния Фонд за борба с домашното насилие, може да го направи по следния начин:

  • В кампанията в Платформата.бг
  • Чрез изпращането на дарителски SMS с текст DMS SILA на кратък номер 17 777 за всички мобилни оператори;
  • На сайта на Български фонд за жените https://bgfundforwomen.org/bg/дарете/ чрез дарение по сметка или с карта;
  • Дарение на каса на EasyPay в цялата страна на КИН 4236895688

Жената днес е медиен партньор на инициативата.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара