През по-голямата част от живота си 59-годишният Даниел Блейк е работил като дърводелец в Нюкасъл. Сега за пръв път има нужда от държавна помощ.

Пътят му се пресича с този на самотната майка Кейти, която също е без работа и се грижи за двете си малки деца – Дейзи и Дилън. Единственият шанс за Кейти да избегне настаняване в хостел за бездомни в Лондон, е да заживее в апартамент в непознат за нея град, който е на близо 500 км разстояние. Даниел и Кейти се озовават на „ничия земя” и са принудени да се борят с държавната бюрокрация и бушуващия конфликт между работещи и безработни.

„Аз, Даниел Блейк” беше удостоен със „Златна Палма” на фестивала в Кан 2016 и има в актива си още десетки награди от различни филмови форуми.

Създаден с хумор, топлина и отчаяние, филмът е безкомпромисен – пленява с естествената простота на разказа, близка до минимилизъм, запазена марка за филмите на Кен Лоуч и неговото социално кино. Малко след успешното представяне на филма в Кан, британският вестник „Гардиън” публикува дълга статия, в която хора от различни сфери на живота споделят мнения за филма. Упрекван от едни, че е прекалено дидактичен, хвален от други зрители за своята чиста автентичност, „Аз, Даниел Блейк” не остава никого безразличен. Израз на загриженост към все по-обедняващите обикновени хора, историята се превърна в полемичен разказ за сблъсъка със системата на един обикновен човек – Даниел Блейк. Сред абсурдната джунгла от сиви офиси и досадни чиновнци, осигуряващи помощи за безработни и хора в неравностойно положение, Даниел се сприятелява с Кейти (Хейли Скуайърс), самотна майка на две деца в подобна ситуация. Двамата решават, че е по-честно да не се играе по правилата на бюрократичния свят и да не бъдат фалшиви…

Това е една универсална история. С Пол Лавърти имахме желание да разкажем повече за онези хора, които едва оцеляват. Ако всички ние се вгледаме достатъчно добре, със сигурност ще видим абсолютно съзнателната жестокост, която присъства в сърцето на онези, които би трябвало да се грижат за крайно нуждаещите се. Ще видим и как нарочната бюрократична некадърност се използва като политическо оръжие: „Ето какво се случва, когато не работиш; ако не си намериш работа, ще страдаш”. Именно тази агресия бе причината да създадем нашия филм…

„Често си припомням една стара фраза – „Агитирайте, образовайте, организирайте”. Сигурен съм, че не може да образовате толкова много, колкото би ни се искало, но пък може да задавате въпроси; като цяло е трудно да организирате чрез филмите си, но със сигурност може да агитирате. Аз мисля, че да агитираш е голяма цел, защото да бъдеш самодоволен за неща, които са нетърпими, е просто неприемливо. Герои в капан от ситуации, на които се налага да разрешат сложни конфликти – това е същността на драмата. И ако ти можеш да откриеш драма в нещата, които са не само универсални, но също така имат отношение към случващото се в момента в света, толкова по-добре. Мисля, че гневът може да бъде много конструктивен – гневът, който оставя публиката с усещането за нещо неразрешено като проблем, с някакво предизвикателство, той може да свърши добра работа.

Кен Лоуч

Британският режисьор е роден през 1936 г. в Нънийтън, Англия. Учи право в Оксфордския университет. Дебютира през 1967 г. с „Бедната крава”. За „Таен дневен ред” получава Специалната награда на журито в Кан, а „Паплач” е отличен с наградата „Феликс” за най-добър европейски филм. През 1994 г. Кен Лоуч получава „Златен лъв” за цялостно творчество във Венеция. През 2006 г. за 10-ия филм, с който участва в конкурса на фестивала в Кан – „Вятърът в ечемичените ниви”, най-после е отличен със „Златна палма”. А 10 години по-късно Лоуч отново получава най-голямата награда на филмовия фестивал в Кан за новия си филм „Аз, Даниел Блейк”.

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара