Изидора Анжел – посланикът на българската литература отвъд океана

Изидора Анжел е преводач и писател. Тя е родена в България, но заминава да живее в Чикаго, САЩ, когато е само на 12 години. Пътят отвъд океана не я отдалечава от България. Тя не изоставя любовта си към майчиния език. Нещо повече – към днешна дата е единствената българка, живееща в САЩ, която превежда българска литература за англоезичния пазар.

Няма как да не сте чули за нея покрай номинациите за Международния Букър. Англоезичното издание на романа „Остайница“ от Рене Карабаш – She Who Remains, в превод на Изидора Анжел, бе в краткия списък с номинираните за тази най-престижна награда за преводна литература през 2026 г. Изидора получава Gulf Coast Translation Prize и HEIM за превод на Американския PEN клуб, като тази година тя е и в журито на престижната награда.

Изидора Анжел е преводач и на сборника с разкази „Кедер“ от Йорданка Белева, както и на романа „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов.

Изидора споделя, че е много трудно човек да се издържа от писане и от превод. Повечето преводачи са и преподаватели. Тя самата обаче се занимавам с coaching на български и американски писатели.

Нейни текстове са публикувани в редица престижни списания и сайтове за литература и изкуство – „A Public Space“, „Astra Magazine“, „Electric Literature“, „Gulf Coast“ и други издания.

В момента Изидора Анжел довършва книгата си „Дъщерята на Соломон“.

Снимка: David Parry for Booker Prizes

Изидора, Вие сте преводач и писател. Как бихте описали своя път – от България до Чикаго и до най-престижната литературна сцена в света – номинацията за Международен Букър?

Пътят ми не е праволинеен, нито особено предвидим, но мисля, че това е нормално за всички емигранти. Родена съм в София, като тийнейджър заминах за Чикаго, после завърших в Англия и десет години след като изчезнах от България се върнах. После пак заминах и от 20 години съм в Чикаго. Така че голяма част от живота ми мина между езици, държави и различни представи за това какво е да си „вкъщи“. Тъкмо това постоянно движение ме доведе до превода. Но това бяха много години труд и работа и много кръв, пот, и сълзи, както е английският израз.

Номинацията за Международния Букър и месеците, които тази номинация обгърна бяха, разбира се, невероятни като преживяване. Мъжът ми се шегуваше с мен, че най-накрая и светът ще узнае това, което той от години знае – за амбицията, която съществува в мен да работя на най-високото възможно ниво. Разбира се, само той знае какво е да живееш с такъв човек. Но не мисля за тази сцена като за някаква крайна точка или „пристигане“, а по-скоро като за много важен, ключов момент в един дълъг разговор – за това къде стои българската литература в света и как може да бъде чута отвъд собствените си граници.

За мен краткият списък беше огромно постижение, но и знак, че когато една книга е изключителна, когато има достатъчно силен превод и е поставена в правилния издателски контекст, тя ще намери своите читатели и може да стигне много, много далеч, независимо от това откъде е дошла.

Изидора Анжел с Рене Карабаш/ Снимка: Neo Gilder for The Booker Foundation

Англоезичното издание на романа „Остайница“ от Рене Карабаш – She Who Remains, във ваш превод, бе в краткия списък с номинираните за „Международен Букър“. Вие самата имате награди за превод. Какво означават те за вас? И какво променят?

Постиженията, както и провалите, никога не засягат само един човек. Наградите са важно нещо, не само във финансов аспект, но и защото носят видимост – за книгата, за автора, за преводача, а понякога и за литературата на цял един език. В този смисъл те могат да променят много: да отворят врати, да привлекат внимание от издатели, критици, фестивали, нови читатели, нови възможности за всички замесени. Това, което идва впоследствие също е от огромно значение: ще намери ли книгата истински живот на английски, ще бъде ли четена, обсъждана, преподавана, ще остане ли в разговора?

И нека да не забравяме че нищо не е завинаги. Догодина някой друг ще спечели Международния Букър. Затова най-хубавото нещо за мен в цялата работа беше, че имах с кого да споделя тези незабравими моменти – с близките хора до мен, с майка ми, с Рене, с издателите ни, с читателите, с цяла България даже. Наистина подкрепата, която с Рене почувствахме от цяла България в месеците и дните преди церемонията – и даже по време на церемонията – беше нещо, което няма да забравя цял живот.

Заминавате за Чикаго като тийнейджър, успявате на американския пазар с българска литература. Вие сте единствената, която в момента живее в САЩ и се занимава с превод от български на английски. Разкажете ни какво стои зад едно такова начинание?

На първо място любов към езика и литературата. Но това, разбира се, само по себе си не е достатъчно. Англоезичният свят не разполага с естествена близост до българската литература; тя не влиза в разговора по подразбиране – така, както литературата на Западна Европа или Латинска Америка. Затова зад едно такова начинание стои много повече от самия превод – трябва да четеш много, да избираш внимателно, да изграждаш отношения с писатели, редактори и издатели, да не се отказваш, дори когато ти писне. Когато превеждаш от български на английски, особено в САЩ, много често не просто превеждаш книга – ти я защитаваш, контекстуализираш, представяш, убеждаваш редакторите и издателите защо тя има значение. Това са стотици часове работа извън работата, която изисква самия превод. Аз съм едновременно преводач, писател, редактор, литературен скаут, агент, PR гуру.

Как и защо решихте да се занимавате с превод на българска литература?

Преводът се оказа един невероятен начин да задълбоча връзката с майчиния си език, който не престана да бъде в моето ДНК-а само защото заминах в чужбина. Но имаше период от време, в който той стана невъзможно малък. В известен смисъл трябваше да го науча отново. От друга страна, за мен преводът е един изключително творчески акт – човек, който не може да пише, не може да превежда. Преводът е едно вслушване – в ритъма, в напрежението, в мълчанията, в културния пласт под думите. Най-хубавото в тази работа е, че те кара да четеш с невероятна близост и дисциплина, да влезеш в една книга отвътре. И да работиш с два езика едновременно.

Рене Карабаш и Изидора Анжел по време на церемонията по връчването на Международната награда „Букър“ за 2026 г. в галерията „Тейт Модерн“ в Лондон.

А как избирате коя книга да преведете? Какво Ви привлече в „Остайница“? А в сборника с разкази „Кедер“ от Йорданка Белева?

Избирам книгите си интуитивно, но и много взискателно. Търся текстове, които имат собствен глас; книги, които поемат риск, които отказват клишето, ненужната сантименталност, които остават в душата ти дълго след като си ги затворил. Но не всички книги и автори могат и следват да бъдат превеждани. Има определен тип автори в България, който страда от дълбока липса на усет за мястото си в литературния контекст. Той може да цитира всички велики писатели, например, но да няма никаква представа, че собственото му писане с нищо не достига тези автори. Алергична съм към такава самоважност и не превеждам книги, в които не вярвам.

За да имам желание да преведа една книга, за мен тя трябва да е литературно необходима, да може да пусне малко кръв, да изглежда невъзможна за превод. „Остайница“ ме привлече именно с тези качества. Рене пише за трансформацията, за желанието, за насилието и оцеляването, без да опростява нито героите, нито света, в който живеят. Това е огромно предизвикателство и удоволствие за един преводач.

Разказите на Дана Белева са изключително компресирани, но емоционално необятни; едновременно фолклорни и съвременни, нежни и безпощадни. Има една игра на думи в нейната проза, която ми е отнемала седмици, даже месеци да пресъздам в английския. Дана умее да отваря едни огромни пространства само в две страници текст – и точно това ме вълнува в прозата ѝ. Поезията й също е прекрасна.

Говорейки за книгата на Рене Карабаш, имате ли усещането, че патриархалният свят продължава да трупа популярност? Защо се налага на жените да бъдат мъже? И как това може да се промени?

Мисля, че „Остайница“ е по-интересна и по-сложна книга от един еднозначен разговор за „жените, които трябва да бъдат мъже“. Романът ни поставя в свят, в който достъпът до свобода, социална легитимност и дори до собственото тяло на един човек е разпределен през много строги полови роли. В този смисъл книгата не просто коментира патриархалните общества, а показва какво струва на човека животът в една система, която не допуска нюанс на съществуване. И както във всички екстремно-патриархални общества, мъжете в книгата са не по-малко нещастни и самотни и непознаваеми за околните.

Затова и въпросът за промяната не е само социален. Той е свързан с това доколко сме готови да приемем болката, когато тя е представена като традиция или дълг, или съдба. Литературата сама по себе си може и да не промени света, но тя разширява въображението на хората за това кое е допустимо, човешко и възможно.

Изидора със съпруга си Кристофър/ Снимка: Neo Gilder for The Booker Foundation

Смятате ли се за успяла жена? Има ли рецепта за успех зад граница?

Литературният живот рядко се движи по права линия и нещата отвътре почти никога не са така както изглеждат отвън. Има много работа, откази, несигурност, съмнения, разочарования, отношения с хора, с които можеш да имаш сериозни морални разминавания. Но ако под успех разбираме възможността да изградиш работа, която има смисъл за теб, да останеш верен на вкуса и стандартите си, дори и при натиск в обратната посока, да намираш съмишленици и читатели и хора, които правят живота ти сто пъти по-интересен отколкото той щеше да бъде в която и да е друга професия – тогава да, бих казала, че това е успех. Имала съм визия за това, което съм искала да постигна, родители, които ме научиха, че светът е малък, инстинкт за това какво искам в един партньор, идея за това как да възпитам децата си. Може би това ми е рецептата. И много белтъци и захар.

Открехнете малко повече вратата към себе си – коя е Изидора Анжел?

Писател, преводач, читател. Човек, оформен от миграцията, от живота между страни и езици, от самата България и от дългия живот извън нея. Майка, съпруга, дъщеря, човек с много силна привързаност към изкуството и към трудните разговори, които добрата литература ни принуждава да водим. Човек, който обожава да играе тенис. И да изпие няколко dirty martinis с маслини с рокфор. Който понякога се изявява като DJ и който обича да танцува. За който няма по-сладко нещо от лято на село в Мичиган, защото залезите от другата страна на езерото са най-хубавите.

Но един човек не е статична величина – той постоянно се променя. И кой знае – може би след петнайсет години ще реша да се върна в родината, да си живея с мъжа ми в малка къщичка край морето и да си пиша там книгите.

Снимка: Tatiana Golubeva/ Изидора Анжел по време на нейната DJ резидентура във Virgin Hotel в Чикаго

В момента довършвате книгата „Дъщерята на Соломон“. Какво искате да си „вземат“ читателите от нея?

Още е доста рано да се каже какво могат да вземат читателите, книгата още се пише. Но интересното е, че въпреки че я пиша на английски, толкова много от живота ми се е случил на български, че дори и в този случай превеждам; разликата е, че правя собствен превод. Иначе бих казала, че това е книга за порастването, за изгнанието и завръщането, за семейната митология, за липсата на ясни граници между доброто и злото, за родителите. За това как личният живот никога не е напълно отделен от политическия и историческия контекст, в който се случва. И може би още нещо – че дори в най-хаотичните и болезнени семейни истории има възможност за хумор, колкото и черен да е той.

А какво Ви се иска да предадете нататък?

Искам да пиша. Да превеждам. Да отстоявам мястото на българската литература в света и да напомням, че т.нар. „малки“ езици не раждат малки книги. Да съм пример за трите си дъщери – като жена, като майка, като писател. Дъщерите ми са най-важното нещо в живота ми – всичко, което искам да предам напред е свързано с тях.