Симона Дянкова – трудният път до олимпийската мечта и след това

Симона Дянкова е вдъхновение за мнозина. Олимпийската шампионка беше капитан на ансамбъла по художествена гимнастика, който донесе толкова радост на България, а сега тя предава своите житейски уроци на следващите поколения. И има какво да разкаже, защото пътят й до сбъднатата мечта и олимпийското злато е далеч от праволинеен. Свързан е с много препятствия, трудности и някои разочарования, но и с много упоритост, воля и непрестанна работа.

Снимки: Личен архив

Симона признава, че не е била сред най-талантливите гимнастички, но това не я спира да тренира още по-упорито. Години наред не успява да влезе в националния отбор, но това не я отказва. Симона тренира и търпеливо чака своя момент. Когато той идва, си казва, че „всички жертви са си стрували“.

Гимнастичката става част от националния отбор през 2017 г. и следват поредица от успехи. Със Симона като капитан ансамбълът печели световна титла на пет обръча на шампионата в София през 2018 г., както и две европейски титли.

„Златните момичета“ имат общо 28 златни,

24 сребърни и 13 бронзови медала в състезания за Световната купа.

През лятото на 2021 г. ансамбълът по художествена гимнастика грабва златните медали в многобоя на отложената с една година Олимпиада в Токио. Дянкова заедно със Стефани Кирякова, Мадлен Радуканова, Лаура Траатс и Ерика Зафирова влизат в историята. Те постигат нещо, което никой преди тях не е правил, и то в един от най-успешните спортове за България. Това е първият ни златен олимпийски медал за ансамбъла и първо злато за страната ни в колективните спортове.

За трудния си път до този триумф гимнастичката казва, че „така е трябвало да стане, за да изградя характера си такъв, какъвто е в момента“, а препятствията не променят същността й на лъчезарен и позитивен човек.

След като се отказва, Симона остава близо до гимнастиката, но пробва и много различни неща, като не се притеснява да приема участия в проекти, които я изваждат от зоната й на комфорт.

Години наред, на рождения си ден тя си пожелава златен олимпийски медал. Пет години след осъществяването на мечтата си, споменът за случилото се не е избледнял.  „Последният ден на Олимпиадата го помня хем много добре, хем ми се губят някои моменти. Станахме много рано. Предишният ден бяхме на първо място, което по-скоро ни притесни. Толкова години се борихме за тази Олимпиада. Отмениха я с една година, но се опитахме да сме концентрирани. Помня, че когато изиграхме и второто съчетание, камък ни падна от сърцето, че сме си свършили работата. Още не знаехме на кое място ще сме, ще вземем ли медал. След като си видяхме оценката, разбрахме, че имаме сигурен медал и оставаше да разберем какъв.

Емоцията, когато видяхме как България се изкачва на първото

място, беше неописуема. Там ми си губят някои неща, но помня, че викахме, плакахме, прегръщахме се и беше един момент, за който много съм си мечтала. Представяла съм си го по такъв начин, че дори съм го усещала и съм плакала. Много преди да се случи. Беше уникално и си казах, че всичко си е заслужавало“, спомня си Симона.

Гимнастичката споделя, че още от събирането на този отбор целта е била това олимпийско злато, а очакванията към момичетата са били допълнителна тежест. „В момента, в който ни събраха, си казахме, че искаме да спечелим първия златен олимпийски медал на ансамбъл за българската художествена гимнастика. И това ни беше целта през всичките тези години подготовка като отбор. Осъзнавахме го и знаехме колко много хората го очакват от нас. Това със сигурност не ни помагаше. Колкото и да се радваш, че хората вярват в теб, тези очаквания много тежат. В един момент, както бяхме новият отбор в началото и никой не очакваше нищо от нас, само след първото състезание в Испания,

хората изведнъж започнаха да имат огромни очаквания.

Оттам нататък всеки един сребърен медал сякаш беше разочарование. И знаехме, че дори да спечелим сребърен или бронзов медал, което е огромно постижение, ще има леко неудовлетворение от това, защото ние искахме златото. И работихме изцяло за това“, разказва Симона. И допълва: „ След спечелването на медала, същата вечер бях знаменосец на закриването на Олимпиадата, тъй като ние бяхме последният спорт в последния ден. След това веднага отидохме в Ичикава, бяхме в Япония още два дни. После  пристигнахме в България. Аз се прибрах във Варна, наградиха ме за почетен гражданин на града. Като се връщам назад, беше много позитивен момент в живота ми. Когато малко утихнаха тези емоции, постепенно започнахме да разбираме какво всъщност се е случило“.

Според Симона Дянкова

пътят до олимпийското злато е бил много труден:

„Последната година се обърнах към момичетата и им казах, че е много важно да направят това, което се изисква от нас, за да не ни е яд после. Дори да не успеем, да можем да си кажем, че сме направили всичко, което зависи от нас. Да не съжаляваме за нищо. И това направихме“.

Ансамбълът по художествена гимнастика прави нещо, което малцина спортисти успяват – отказва се на върха. Но нещата не се развиват според предварителните планове. В годината на олимпийския триумф те заминават за участие на Световното първенство в Япония, но не излизат на килима поради контузия на Лаура Траатс.

„Може би от една страна се получи добре, защото не се знае какво щеше се да се случи на това състезание. Но не беше планирано. Заминахме за Япония, минахме първата тренировка. В един момент ни извикаха и ни съобщиха, че са

взели решение да прекратим участието си,

тъй като травмата на Лаура беше много сериозна и не искаха да рискуват нейното здраве. Както си беше един нормален ден, в неговия край ние приключихме спортната си кариера в една малка стаичка в Китакюшу. Отново в Япония. Там, където сбъднахме мечтата си, там и приключи нашият път като състезателки. На следващия ден отлетяхме за България. Това е един момент, който аз не помня. Сякаш съм го изтрила от съзнанието си. Когато ме питат кога е последното състезание, се сещам само за Олимпиадата“, спомня си Дянкова.

Гимнастичките имат едно Гран при в Марбея след Олимпиадата, след като вече са олимпийски шампионки. „Усещаше се по някакъв начин респекта от другите отбори, от съдиите, от хората. Получихме най-високата оценка, която някога сме получавали. Имахме едно състезание като олимпийски шампионки, но за съжаление не успяхме да вземем участие на световното първенство в Япония. Но така е трябвало да стане“, разказва Симона.

След големия успех в Токио,

където и да отиде, я посрещат с много любов

и уважение: „След като се отказах, ходих на много места. Поканиха ме в различни държави. Навсякъде се отнасят страхотно с мен. Децата ме гледат с пламък в очите, с уважение, искат да се снимат с мен, да пипнат медала. Тези неща много ме радват, защото това е спортът. Толкова години работим за нашите имена и се радваме, че сега имената ни работят за нас“, казва гимнастичката.

Симона гледа философски на трудностите, с които й се е наагало да се справя, за да стигне до върха, а те не са малко, и има за мисия да вдъхновява и мотивира децата да не се отказват. Тя губи рано баща си и детството й в родната Варна е по-различно от това на връстниците й. Учи в нормално училище, а не в спортно, и гледа как другите деца отиват да си играят, когато тя върви към залата за тренировки. След това идват отказите да я приемат в националния отбор.

„Когато е минало всичко, знаем, че така е трябвало да стане, че това е бил моят път. Когато се случваха тези неща, когато бях по-малка, въобще не мислех така, преживявах ги много сериозно. Затова се опитвам да

споделям моя път, защото знам, че може да е пример

за много деца, на които в момента им е трудно, чудят се дали да продължават, има ли смисъл, защото спортът ни е много труден. Това да чуеш, че някой е стиснал зъби, продължил е напред и накрая си е сбъднал мечтата, е доста мотивиращо за децата. Така че това искам да им кажа: колкото и да им е трудно, колкото и да не им се обръща внимание, ако са упорити и това е нещото, което наистина искат, нещата ще се получат“, убедена е Симона.

Състезателната кариера на Дянкова приключва, когато тя е на 26 години. Това не е рано за една гимнастичка, но е рано за почти всяка друга професия. Момичетата от ансамбъла веднага получават доста предложения и продължават с участията си, макар и под друга форма. Самата Симона пробва различни неща. Тя е водещ на церемонията за „Спортист на годината“, водещ на студията на БНТ за Олимпиадата в Париж, участва в шоу в Сингапур, в което се превъплъщава в ролята на актриса и дори беше част от голямо стендъп шоу, в което излиза на сцена пред хиляди хора.

„Поради факта, че краят на спортната ни кариера беше толкова позитивен и успешен, преходът беше по-плавен, тъй като веднага имахме предложения. В началото пътувахме и петте, имахме мастър класове, лагери, различни участия, гали, танцувахме…

Стана един плавен преход след спорта.

Имахме и повече участия. Вече ги нямаше тези тренировки в залата. Само пътувания и различни мероприятия, на които участвахме. Беше много интересно, тъй като ми се случиха неща, които не съм си и представяла. Участвахме дори и в театрални постановки. В Сингапур със сигурност излязох от зоната си на комфорт. Трябваше да говоря на английски, имах само един танц и всичко друго беше реплики. Стендъпът ме притесни много, защото това не е моето амплоа, но имам и опит, тъй като на церемонии като „Спортист на годината“, на всякакви награди, съм държала речи пред публика. И историята беше приета от хората доста добре. В зала номер 1 на НДК пред 4000 души се чувствах най-спокойна. Най-притеснена бях във Варна, когато имахме участие, тъй като това си е моят град“, разказва Симона.

Въпреки че пробва различни неща, тя си остава много близо до гимнастиката. Следи и подкрепя българските гимнастички, провежда мастър класове и лагери по цял свят. А съотборничките й от ансамбъла остават важна част от живота й. „Продължаваме да сме си близки. Помагаме си една на друга. Това приятелство може би е едно от най-хубавите неща, които са ми се случили в спорта“, споделя Дянкова.

Един от постоянните й ангажименти е да

тренира гимнастички в Тайван,

където ходи редовно: „Направила съм общо взето всичките им композиции – на индивидуалните гимнастички, на ансамблите. Това лято те ще идват за трети път в София да тренират с мен и аз ходя по два-три пъти в годината. Така че съм им нещо като постоянен треньор“, казва Симона.

Друг неин проект е лагерът за деца, който за трета поредна година организират във Варна заедно с Мадлен Радуканова и Лаура Траатс. Тази година специални гост-треньори ще бъдат сребърната медалистка от Париж 2024 Боряна Калейн и Кристина Илиева – старши треньор на националния отбор за девойки. На лагера идват деца от цял свят, а Симона, Мадлен и Лаура го превръщат в празник с изненади, балони и много усмивки.

Работата й с гимнастичките я насочва към треньорската професия, която може да се превърне в още по-сериозен ангажимент в бъдеще. „Все повече ми харесва да съм треньор, може би покрай тези гимнастички в Тайван. Когато правим мастър класове, аз съм атрактивна за децата за няколко часа, те се снимат с мен и всичко е супер. Но когато виждаш труда, който си положил, и как децата напредват, развиват се, тогава вече е съвсем друго. Работата ми с тях ме кара да се замисля дали това не е нещо, което много ме влече. Огромно удоволствие ми доставя да изработвам композициите, да ги видя в тази светлина, в която аз си ги представям. Спортът ми е интересен“, споделя Симона.

В българската художествена гимнастика

има легенди за строгите треньори, но Симона е различна:

„Когато влизам в залата, не започвам да им крещя, а с усмивка. С момичетата в Тайван е малко странна комуникацията, защото те не говорят английски, а само китайски. Аз по-късно разбрах, че те не разбират всичко, което им говоря, а само кимат. С тях гледам да се шегуваме, да е забавно, да има някаква атмосфера в залата. В залите по художествена гимнастика има много рев, крясъци. Аз разбирам и треньорите, защото е много трудно. Вече мога да говоря и от тяхната гледна точка. Има много трудни деца. Случвало се е да се ядосам и да съм малко по-строга, но на този етап, когато нещата не са толкова сериозни, съм по-спокоен треньор“.

Симона пътува много,

а посещенията на далечни места са често явление и когато не са по работа. Откакто се е отказала от активния спорт, Дянкова не се застоява много в България. Австралия, Шри Ланка, Мексико, Лондон и любимата Италия са само част от местата, които е посетила последните години. „Винаги съм обичала да пътувам. И като отбор много обичахме. Да сме си заедно по състезания, по летищата, в нови градове, на нови места. Обичахме да се срещаме с другите отбори, с италианките бяхме много близки. Сега, разбира се, е съвсем различно. Много по-спокойно, няма го това напрежение. Защото колкото и да обичахме да пътуваме, си беше много напрегнато. Никога не сме имали време да се разхождаме. Сега не се задържам много в София. Сега ми е моментът да пътувам“, споделя Симона.