Елия Тодорова – да се върнеш обратно към себе си  

Елия Тодорова е от онези млади артисти, при които личната история и музиката вървят ръка за ръка. Днес тя живее и учи в Рим, където е приета в специалността Jazz Vocals and Songwriting в престижния Saint Louis College of Music, една от най-силните академии за джаз музика в Италия. Паралелно с обучението си Елия вече прави и първите си сериозни стъпки на международна сцена, включително със самостоятелен концерт в емблематичния Alexanderplatz Jazz Club в Рим, където представя авторската си музика с международна банда.

Снимки  Bye Bye Blackbird | Nadia Meracheva

Позната и обичана в България, след период на съзнателно отдръпване от публичността, тя се завръща с нова песен. Обучението и работата ѝ в международна среда ѝ дават и различен поглед към създаването на музика – по-свободен, по-личен и по-близък до съвременното европейско звучене. Новият ѝ сингъл „Беше през април“ звучи като емоционален дневник на едно поколение, което търси себе си между шума на света и нуждата да остане истинско.

Срещаме се с Елия в момент, в който изглежда по-смела, по-честна към себе си и много по-близо до артиста, който винаги е искала да бъде. Говорим си за самотата, любовта, музиката, Рим, сцената и онези моменти, които променят живота тихо, но завинаги.

След паузата, която сама избра, коя е най-голямата промяна в теб като човек?

Тишината, която прегърнах, ми позволи да се заслушам във вътрешния си глас. Избрах да остана насаме със себе си – далеч от шаблоните, очакванията и вечната дума „трябва“ и започнах да чувам по-ясно какво всъщност искам и какво вече не ми е нужно. Именно тази пауза се оказа безценна за мен, защото не точно ме промени, а ме върна обратно към самата мен.

Какво ти даде тишината, когато спря да бъдеш постоянно „видима“?

Даде ми глътка въздух. Даде ми местенце, в което мога да се скрия от всичко и всички за малко и да… подишам. Всеки има нужда от тези моменти – особено артистите. Тази тишина не беше нежна и романтична, а сурова – такава, в която оставаш лице в лице със собствените си мисли и няма къде да избягаш от тях. Започнах все по-често да избирам тази тишина и точно в нея чух най-ясно себе си –  какво истински искам, какво вече не ми принадлежи и какво е време да оставя зад гърба си.

Като артист този период ми даде нещо много ценно –  свободата да спра да се побирам в очаквания и просто да оставя гласа си да бъде честен, истински. Да звучи така, както го усещам, без да го променям, за да бъде удобен или разбран.

Не възприемам това като пауза или отсъствие. По-скоро беше тихо презареждане – момент, в който събрах себе си наново. И песента “Беше през април” е точно от това място – не е опит да се върна, а по-скоро да продължа по начин, който съм усетила.

„Беше през април“ звучи като много лична изповед. Имаше ли момент, в който се страхуваше да пуснеш тази песен към света?

Всяка моя песен носи частица от мен – емоция, спомен или момент, оставил следа. Музиката ми е отражение на всичко, което е минало през сърцето и мислите ми. И, честно казано, когато седна с идеята „сега ще напиша песен за…“, обикновено ми е много по-трудно. Музиката при мен се случва по-естествено, когато просто се оставя на дадено чувство и му позволя да ме отведе в текста или мелодията.

Не бих казала, че е трудно да бъда откровена в музиката си, даже обратното. Но може би точно тогава, когато настъпва моментът да пусна своята песен към света, винаги има и малко страх. Защото вече не споделям просто музика, а част от самата мен – моите мисли, спомени и емоции. Но вярвам, че най-силната връзка с хората идва именно чрез тази искреност. Винаги съм искала хората да могат да усещат музиката ми като своя.

Учиш в Италия, как животът там промени начина, по който гледаш на музиката и на себе си?

Всеки може да си представи колко вълнуващо е да живееш на ново място – особено ако това е Рим. За пръв път се докосвам до чужда култура по този начин – ежедневието на италианците, за какво си говорят, как мислят, какво ги вълнува. И едновременно с това, за пръв път съм сама –  далеч от любимите си хора за по-дълъг период от време, което първоначално роди в мен буря от емоции. Разбира се, че всеки един от тези детайли ме е променил – как точно това влияе на музиката и моя мироглед, мисля че е рано да се говори – с времето ще се усети и чуе.

Има моменти, в които, още докато ги живееш, усещаш колко специални са. Някак вътрешно знаеш, че един ден ще погледнеш назад към тях и ще ти липсват. Че точно тези малки неща няма как да се повторят по същия начин. Може би най-странното е, че понякога осъзнаваш колко ценен е един момент още докато се случва. И ти се иска да го задържиш малко по-дълго, защото знаеш, че времето минава, а някои чувства остават само като спомен. Така се чувствам в момента  докато споделям тези неща за Рим. Щастлива съм, че имам възможността да съм тук –  да уча и да творя. Със сигурност мога да споделя, че се чувствам заредена, мотивирана и по-смела.

Какво не знаят хората за цената на това да бъдеш млад артист?

Няма цена – безценно е да си артист. Но със сигурност не е и толкова лесно, колкото изглежда.

Дните ми понякога са пълен хаос – едно постоянно препускане между вдъхновение и съмнение, между това дали да продължа по пътя, който усещам толкова истински, и тихите въпроси дали съм достатъчно добра. Отвън хората често виждат само завършената картина – обвивката, красотата, разцъфналото цвете или короната на дървото. Но рядко се вижда онова, което стои зад тях – прекършените клони, дългите периоди на растеж, компромисите и невидимите битки, през които минаваме по пътя си.

Да бъда независим артист е огромно предизвикателство. Това е мой личен избор и не съжалявам за него, но истината е, че всеки ден носи своята тежест – понякога тиха, понякога задушаваща, такава, която се промъква в мислите ми. Така изглеждат трудните моменти. Може би съм късметлийка, че тези моменти за мен са редки. Музиката ме прави щастлива, особено когато е споделена.

Имала ли си момент, в който си мислела да се откажеш? Какво те върна обратно?

Имало е моменти, в които съм се чувствала несигурна, сама или уязвима. Но никога не съм си помисляла да се откажа.
В трудните дни, когато потъвам и всичко заглъхва, нещото, което винаги ме е връщало обратно на повърхността, са хората. Семейството ми. Приятелите ми. Дори непознатите. Техните истории, техните чувства, болките и надеждите им ми напомнят, че никой от нас не е истински сам.

Какво търси Елия в любовта днес: спокойствие, буря или някой, който просто остава в съзнанието?

Винаги – не само днес, в любовта съм търсила както хармония и разбирателство, така и вдъхновение. Някой, с когото да се чувствам на правилното място, но и някой, който ми дава посока и ме кара да искам още от живота.
Интересен факт за мен е, че не мога да стоя на едно място или да си почивам повече от един ден. Обичам да тичам, да откривам. Обичам движението, новите места, спонтанните решения, дългите разходки и моментите, в които просто тръгваш нанякъде без да знаеш точно защо.
И може би точно затова искам любов, която не тежи и не ограничава, а те кара да чувстваш себе си, повече от всякога.

В песните ти винаги има една тиха емоционалност. По-трудно ли е днес да бъдеш чувствителен човек?

Краткият отговор – не мисля, че е по-трудно човек да бъде чувствителен. Друг е  въпросът дали искаме нашата чувствителност да е „публична“ и какви биха били последствията, ако сме толкова открити. Много млади хора днес като че ли са поставени пред избор – „да се харесвам на другите“ или „да бъда истински“ – неподправен, искрен. Ако едното изключва другото в някои от случаите –  то може да си представим в какъв стрес се превръща ежедневието. Аз го забелязвам, особено в социалните мрежи и какво показваме на външния свят. Винаги съм била откровена и сега ще кажа, че да бъдеш открит много плаши всички ни. Но всъщност аз намирам и красота в това. То е нашата истина  – това сме ние.
Темата е много дълга и вярвам – важна. Бих споделила още много, но все пак не искам и да отнема целия ден на вашите читатели. Благодаря за въпроса!

Ако трябва да опишеш последната година от живота си като филм, как би се казвал той?

“Ready to take off”.

Има ли човек, чието мнение за музиката ти е по-важно от всички останали?

Да, разбира се – и не е един. Щастлива съм, че съм заобиколена от хора, които вярват в мен – вярват в музиката ми. Винаги първите хора, които чуват моя нова песен, са баща ми, мама и брат ми. Те ме познават по-добре от всеки друг и мнението им е много важно за мен. Напоследък дори все по-често ме питат: „Е, няма ли да ни пуснеш нещо ново?“,  което много ме радва. Но най-ценното е, че винаги са били напълно откровени с мен – всичко си казваме. И аз наистина много ценя това.

Същото е и с бандата ми. Не мога да си представя да пусна песен, без първо да я споделя с тях. Те са огромна част от ELIYA – хората, които “чуват” най-надълбоко музиката ми. И когато всички те повярват в една моя песен, някак и аз самата ставам още по-уверена в нея.

Какво искаш да усещат хората след концерт на Елия Тодорова?

Освободени и разбрани.
Искам да усещат музиката ми като своя.

Поп рок сцената изисква различна енергия и смелост. Чувстваш ли се по-свободна в този жанр? 

Определено да! Поп-рок музиката, живите инструменти, енергията на сцената, това е част от мен, откакто се помня. Имам цяла стена, облепена с билети от рок концерти от какви ли не места. Преди три години гледах на живо Måneskin, Avril Lavigne, Bring Me The Horizon, Parkway Drive, Sum 41, Green Day, Avenged Sevenfold и още много любими артисти на един фестивал. И мисля, че точно тогава нещо в мен щракна. Мечтата ми вече не беше просто мечта –  превърна се в цел. Да правя такава музика. Да живея в тази емоция.
Няма да казвам твърде много, но ще подскажа само едно –  задават се само готини неща!

Коя е Елия извън музиката,  когато няма сцена, публика и аплодисменти?

Много ми е трудно да си представя коя съм без музиката. Мисля, че това не е човек, когото познавам. През последните години животът ми е начертан от музиката. А тя далеч не е само сцена, публика и аплодисменти. Да си дълбоко отдаден на изкуството означава, че то те вълнува във всяка една секунда във всеки изминал ден – дори в тишината, когато никой не слуша и гледа.