Йорданка Белева – книга с нарастващ брой страници, които спасяват

Йорданка Белева е един от най-светлите и деликатни, но също така и категорични гласове на съвременната българска литература. Тя е изключително талантлив творец, чиято поезия и проза привлича като магнит. Родена е през 1977 г.  Завършва българска филология, а след това и библиотечен мениджмънт. Носител е на множество награди за поезията и прозата си. Автор е на книгите с поезия „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“ и „Пропуснатият момент“, „Централна емисия“, както и на сборниците с разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“, „Кедер“, „Таралежите излизат през нощта“, както и на излязлата в края на 2025 година – „Божията милост“. През 2021 г. излиза книгата ѝ за деца „Баба Дрямка“.

Снимка: Яна Лозева

Нейните прекрасни текстове са преведени на английски, немски, френски, хърватски, арабски, италиански, испански и македонски език. Нейни разкази са адаптирани в късометражни филми – „Внукът на човекоядката“, „Да“ (във филма „Двама“), „Семеен портрет на Чернозема“, а разказът „Денят, в който тя ще се роди“ под режисурата на Емил Спахийски е избран да представлява България в състезанието за късометражен „Оскар“ тази година.

Американското списание Words without Borders нарича Йорданка Белева „един от най-интересните гласове в съвременната българска литература“, а сайтът electricliterature.com определя книгата ѝ с кратки разкази „Кедер“ (Жанет 45, 2018) като „едни от най-красивите, сърцераздирателни и почти магически страници, излезли от България през последните няколко години“.

Художник на всичките й книги е нейният партньор в живота – Иво Рафаилов. Двамата имат прекрасна дъщеря – Мери.

Йорданка, Иво и Мери

Иска ми се да започнем разговора с част от анонса и читателските коментари за новата ти книга „Божията милост“, които я описват като живо същество, като дневник на порастването на едно момиче. Така ли е? Разкажи ни за това същество? А как би „нарисувала“ момичето?

Да, „Божията милост“ би могла да се чете и като дневник на порастването. Радвам се, че читателите я усещат така, защото това резонира и с идеята ми да направя трибют към детството, да отдам нужната почит към неговата творческа и съзидателна сила, към всички онези години, които колкото повече отминават, толкова повече не си тръгват. Винаги ми е била изключително скъпа перспективата да разказвам истории през детските очи и с детския (си) поглед, разчитайки силно на читателя да ги тълкува през опита и зрелостта си. Това предполага да продължавам да пазя и съхранявам невинния свят непокътнат, независимо от външни въздействия и обстоятелства – като възраст например. И едновременно с това да знам, че го пазя и съхранявам заедно с читателите, че сме заедно. Мисля, че само чрез литературата и четенето е възможно такова красиво съучастие.

Надявам се книгата да има съдбата на момичето: да пораства и да върви през годините с памет за началата и с обич след всички краищата. Съответно бих нарисувала момичето като книга с нарастващ брой страници – първоначално празни, но с внезапно връхлитащи думи, които да спасяват, надявам се.

Йорданка и  Темз Арабаджиева

Какво е Божията милост?

Пощадата и утехата всеки път, когато си мислим, че не може да е по-зле. Силата и уроците, за които не подозираме че ни се дават. Мъдростта да виждаш времето и мястото като част от теб. Благодарността за всичко получено, и за неполученото също.

В разказите и поезията ти има и болка, и тъга, и самота, и радост, и обич, и прошка, и пречистване, и завръщане към корените, и противоотрова… Кои са твоите „ключета“ за спасение?

Тези ключета не отключват врати. Те са като кратка бележка за припомняне: всеки път в ситуация на провокация да не забравям кои са моите хора и моите неща, защо са мои и защо съм тяхна.  Моите ключета имат човешки имена.

Според теб какво най-вече има нужда от спасение днес? И коя е противоотровата?

Опитвам се да си представя книгата със застрашените видове и в нея до изчезващите животни, растения и места, да сложа разговорите – струва ми се, че има огромна нужда разговорите да бъдат спасени. Да бъдат спасени от щита на дигиталното, от вторачването в незначителното, от нездравословното изместването на погледа към личния живот на другите, от клюката. Да бъдат спасени от езиковата оскъдица: разговорите все повече заприличват на безразборното скролване по екрана – едносрично, кимване, звукоподражание. Липсва ми  говоренето като културен акт, липсва ми диалогичният принцип, целенасоченото вървене към истината – в синхрон или разногласие.

Снимка: Яна Лозева

Другото, което според мен се нуждае от спасение, е човешката естественост. За съжаление – особено видимо при жените. Давам си сметка колко ретро звуча, но естетически не мога да приема обезличаването на женското лице и тяло, унифицирането и изравняването до един натрапващо повтарящ се образ, размножен във варианти от често не особено изправна копирна машина. Какво би накарало една жена да се превърне от човешки индивид в продукт за потребление? Къде е физиономията на съвременната жена, къде е спецификата ѝ, къде е онази само нейна и разпознаваема чрез нея топла, мека, кадифена женственост, вдъхновила за шедьоври човешкото изкуство и самата тя шедьовър.

Иска ми се да вярвам, че противоотровата и за изгубените разговори, и за потъпканата естественост, е автентичността. Въпросът ти ме връща към детството, когато си мислех, че думите са като гъбите: имат двойници – такива,  които могат да те отровят, но и такива, които могат да спрат отровата. Никак не е случайна тази работа, че „в началото бе Словото…“

Прави впечатление, че те привличат онези невидими хора, за които сякаш не е имало кой да разкаже. Защо това са твоите хора?

Винаги съм усещала магнита на невидимите хора – тези, които минават незабелязано покрай човешката история, но именно с невидимото си присъствие „обезпечават“ събитията. Баба ми, например, би могла да бъде голям писател, ако се беше родила в семейство, което не изключва дъщерите от образователния процес. И докато за целия свят моята баба е от онези невидими хора, които минават безшумно през годините, за мен тя е онази вдъхновяваща голяма обич, която ме формира. Но тя е и словесната памет и наследство на моя род, някакъв предписмен период на обичта, на който сега търся и давам думи. Може би всяка невидимост е оправдание за невъзможността на сетивата ни да бъдат едновременно навсякъде.

Невидимите хора са плътни и категорични, заслужават говоренето и писането за тях.

Когато писател обръща погледа си към тях, той им дава име и съдба. Често това не са техните реални имена и съдби, но когато читателят ги среща, чрез четенето извиква спомена за определени хора и невидимото става видимо. Такъв е и божествения замисъл за нас – да не забравяме, че бог ни обича поименно и поединично.

Какво ти се иска да си „вземат“ читателите от твоите истории?

Искам читателите да си „вземат“ душата на разказа. Няма по-голяма награда от това докато някой чете книгата ти, да изпита същото чувство, което те е накарало да избереш конкретна дума и конкретна история.

Казвала си, че някои от сюжетите и героите ти са плод изцяло на твоята фантазия, други – съвсем истински. На теб за кои ти е по-лесно да пишеш?

В литературата всичко е лично, независимо дали е измислено или е художествена форма на свидетелски показания. Още повече когато разказваш история в първо лице, единствено число, дори да си я измислил, читателят винаги ще я свързва с теб. Случвало ми се да изпадам в обяснения пред читатели, според чието разбиране въпреки че е имало турско робство, Иван Вазов все пак го е измислил.

Смяташ ли, че писателят трябва да пише за това, което познава добре? Че историите трябва да са лична тревожност на автора?

Смятам, че винаги си личи, когато някой пише за неща, които не са му близки. Личната тревожност на автора е много важна – тя е началото на верижната реакция.

Здравка Евтимова казва по повод „Кедер“, че разказите ти превръщат кръвта в криле, че преобразяват отчаянието в пътека към доброто. Впрочем, това правят и стиховете ти. Как би описала пътя си до тук?

Бих описала пътя си с една дума и тя е благодарност. Към Бог – за чувствителността, с която ме е създал. Към родителите ми и баба ми Данка, че са я отглеждали търпеливо. Към скъпите ми Иво и Мери, които са ахилесовата пета на моята чувствителност.

Филмът на Емил Спахийски „Денят, в който тя ще се роди“ по изключителния твой разказ вече има много награди и е българската номинация за късометражен „Оскар“. Ти самата имаш награди за творчеството си. Какво са за теб те и какво променят?

По един начин усещаш наградите когато си млад и търсиш потвърждения за посоката си, за стила си, за езика си. С годините се научаваш, че литературата не трябва да бъде състезание, независимо, че някои автори се усещат като картотекирани състезатели. Мисля, че ако има входна врата в литературата, на нея пише „Бъди и остани!“. Как и доколко оставаш често не е въпрос само на избор, но и на сила и безсилие. Изключително ценя   получените признания от големи български поети и писатели, но най-голямата ми литературна награда е домашна и тя се случва  всеки път когато дъщеря ни решава, че нещо е достойно да бъде инвентар за корица на книга,   или за написване на история.

Ще използвам накрая няколко думи от разказа ти „Гробна сестра“: „Това, което умира, и това, което остава, за всеки от нас имат различна стойност. Няма еднопосочни сълзи…“ Ти за какво плачеш? А какво те кара да се усмихваш?

Ох, аз съм голяма ревла. Плача всеки път, когато звучи химна на България, когато виждам успехите и порастванията на детето си. Плача, когато регистрирам несправедливост и непочтено отношение. Плача на песни и филми, на ретроспективни изложби и възстановки на исторически събития. През всичкото останало време гледам да се усмихвам, но не минавам за особено усмихнат човек.