Тревожный чемодан

Въоръжените нацисти трябва да бъдат унищожени максимално на бойното поле. (…) Виновни са и значителна част от масите, които са пасивни нацисти, съучастници на нацизма. (…) По-нататъшната денацификация на тази маса от населението се състои в превъзпитание, което се постига чрез идеологическа репресия (потискане) на нацистките нагласи и строга цензура: не само в политическата сфера, но и задължително в сферата на културата и образованието.

Срокът на денацификацията не може да е по-малко от едно поколение, което трябва да се роди, израсне и достигне зрелост в условията на денацификация.

Името Украйна очевидно не може да бъде запазено като название на напълно денацифицирано държавно образувание на освободената от нацисткия режим територия.

Манифестът „Какво е длъжна да направи Русия с Украйна“ беше публикуван н началото на април на сайта на официалната руска информационна агенция (РИА) Новости. Малко по-късно текстът беше свален, но в това време хиляди хора вече бяха успели да прочетат плана за заличаване на Украйна и за геноцид над „нацистката маса“. Перфидната дехуманизация на украинците не започва с този манифест. Започва преди 2014, когато „зелените човечета“ на Путин тихомълком нахлуха в Донбас и анексираха Крим.

Снимки: Олена Волошина

За руската пропаганда Лена, Валентина, Олеся, Олга, Маша, Дияна, Лера и децата им трябва да бъдат „превъзпитани“, за да станат част от бълнуването Путин за нова руска империя.

Те бяха сред първите бежанци у нас.

„На 24 февруари приключих с чувствата, със страха.

В 5 сутрина, когато войната започна, знаех какво трябва да направя. Нашият тревожный чемодан беше готов и тръгнахме. Няколко дни преди това седнахме в кухнята и направихме план. Не вярвахме, че ще има война. Но ако започне война? Телефонните връзки може да бъдат блокирани. Къде да се чакаме? Кой ще вземе Лиза от училище и Артьом от детската градина? Няма да търсим бомбоубежища, тръгваме. Накъде? Към най-близката граница с Молдова към България или към Грузия?“, споделя Валентина. Тя, Андрей и децата им Артьом, който е на 4 години и Лиза – на 11 години, потеглят от Одеса към София. В спешния куфар – всъщност чанта или раница с вместимост най-малко 30 литра според официалните инструкции, са копията от документите им, ключове, лекарства, хигиенни средства, храна, дрехи. Всички документи са в приложението на телефоните им, въведено от Украйна още в началото на ковид пандемията.

Валентина

„Живеехме в Киев, Андрей работеше в Одеса, строяхме дом, приключихме през август, вложихме всичките ни спестявания, до нова година успяхме да платим дълговете и вече крояхме планове да спечелим пари, за да отидем с децата на почивка в България и Гърция, после през Северна Македония да продължим към Черна Гора.

На тръгване Артьом се разплака.

Казахме му, че тръгваме на тази почивка. Не знаех как да говоря с него. Но Лиза веднага разбра. Война! Малкият научи в детския център какво е „войната“. От две седмици непрекъснато ме пита „А ако убият татко?“, разказва Валентина.

Андрей се е върнал в Одеса. Там е автосервизът му. В мирните години е внасял коли от Европа и САЩ. Сега поправя и изпраща коли на украинската отбрана. Валя е възпитател в един от детските центрове на фондация „За доброто“, Лиза тръгна на училище, а Артьом хвърчи по коридорите на детския център в Музейко.

По същото време със същите „тревожни чемодани“ от Одеса тръгват сами две 18-годишни приятелки – Диана и Лера (Валерия), бесарабски българки. Родителите им остават на село, близо до града.

Диана

„Не се тревожете за Диана и Лерка, при нас са, грижим се за тях, имат малко жилище“. Това е първият разговор с родителите им, ужасени, че децата им са сами и могат да попаднат на трафиканти на хора. Следват ракетните нападения в Одеса. Двете семейства не искат да напуснат Украйна и момичетата ходят като болни. Успокояват ги доскоро непознати хора.

Валерия

Всяка вечер Валентина и децата говорят с Андрей. Всяка сутрин проверяват дали е имало обстрел на доскоро приятния черноморски курорт. От два дни в Одеса няма сигнал за тревога.

„Вчера бях в метрото и се разплаках заради всички. В киевското метро хората се крият от руските бомби.

На кого е нужна тази война?

Кого притеснявахме? Никого. Колко съдби счупи и колко деца ще растат без бащи? Аз съм от голямо семейство и имам много роднини в Хабаровск и Санкт Петербург, в Русия. Те нито веднъж не се обадиха. Може би знаят, че никога няма да отида в Русия. Обаждат се понякога на мама. Казват, че не искат тази война. Непознати хора тук ни помогнаха. Сега вие сте нашето семейство“, споделя Валентина. Очите й пак се пълнят. Вече се пълнят със сълзи. В първите дни украинките и децата им, пристигнали в България, не плачат. Само са много бледи, много сериозни и лицата на децата са някак сюрреалистично възрастни.

Семейството на Лена

„Войната ни промени. Сега децата стават самостоятелни и зрели много бързо. Тук сме на спокойно и безопасно място, но казваме на децата ни какво се случва на фронта, те трябва да знаят. Големият ми син Тимур, на 10, събираше пари за тенис ракети, но онзи ден помоли баща си да прехвърли цялата сума за нашите войници от Въоръжените сили на Украйна. Гордеем се колко съзнателен е станал“, разказва Лена (Олена). Тя е фотограф и доброволец в Интеграционния център на фондация „За доброто“ в София от няколко месеца.

Лена обича думата благодаря и често я използва. По-благодарни от всякога сме за най-малките моменти на радост… синьото небе над главата, слънчев лъч върху лицето, топло легло.

„Можеш да загубиш всичко за един миг,

затова трябва да си благодарен за всеки миг“.

Във всяка свободна минута тя снима тези мигове на радост, щастие, усмивка, прегръдка на украинките и децата им, намерили убежище в София. Всички снимки, които виждате, са нейни.

„Когато побягнахме от войната, всички най-ценни неща се събраха в дланите ни, моите и на съпруга ми. Хванахме трите деца за ръка и се качихме в колата, за да търсим безопасно място. Нищо друго няма значение, всичко е останало зад гърба ни. Живи сме, здрави сме и благодаря на Бога за това. Ако си жив и си със семейството, което обичаш, значи си щастлив. Войната отне щастието на украинците“, разказва Лена.

Тя говори бързо, не търси думите, не се замисля, когато ги изрича. Не иска да се връща към онзи момент, когато предишният им живот е свършил. От него е останало най-важното: Тимур на 10, Максим на 8 и Антон на 5. Съпругът й Антон довежда семейството си в София и се връща обратно.

В началото на войната Мария изобщо не мисли да тръгва от Киев. „Свикваш със сирените и с взривовете. Но е страшно да видиш, че от съседното магазинче, в което си бил преди малко, не е останало нищо. Много е страшен звукът на прелитащата ракета. След поредната ракета мъжът ѝ просто казал – „тръгвате“. Мария и 18-годишната й дъщеря Вероника напуснали Киев на 19 март, почти месец след началото на войната“.

„Спешните куфари“ стоят. „Само да си тръгнат руснаците!“

Семействата на Лена и Валентина са били двуезични. „Рускоезичните хора никога не са били потискани в Украйна. Имахме правото и свободата да изберем. От началото на АТО (военните операции в източна Украйна през 2014 г., б.а.) съпругът ми Антон реши да говори само на украински, отказа да работи с Русия и спря да купува продукти, произведени в Руската федерация. В нашето семейство вече не стои въпросът на какъв език да общуваме. Децата започват да говорят само на украински. Много от нашите приятели също“, казва Лена. И за мъжа на Валентина руският е бил домашен език. Вече не.

Всички връзки са скъсани необратимо.