Георги Гаврилов е съставител на поетичния сборник „Поезия срешу войната“, който излезе наскоро на книжния пазар у нас. Вижте разговора с него.
Откъде ти дойде идеята за сборника „Поезия срещу войната“? Как се захвана изобщо с това?
Идеята ми дойде много скоро след започването на войната в Украйна и от някакво зверско безсилие, което чувствам в себе си. Като човек, който не се занимава с военни действия, не мога да помогна по този начин, и сметнах, че аз и хората като мен трябва да помагаме по други начини. Идеята ми беше да се възроди силата на литературата, която напоследък се е превърнала в моден аксесоар. В някакъв попкултурен феномен, който хората използват за забавление, а не да им се каже истината. Забелязах всъщност, че
доста от литературните ни хора са ангажирани с тази война
и то по начин, по който съм аз и споделят моята позиция. И всъщност на 21 март, Денят на поезията, 21 души бяхме поканени в Министерство на културата да четем пред работещите в сферата на културата, Министъра на културата и заместника му. Иии… някак съвсем естествено всички прочетоха неща, свързани с войната, без това да е зададено като тема, без предварително да сме се уговаряли. Това допълнително ми показа, че хората честно искат да изразят позицията си по този абсурд.
Цялото ни общество е разделено по темата, но те искаха да изкрещят поезията на Литературна България.
Това ли нави хората да се включат в проекта?
Не беше там, а в следващите няколко дни. Започнах разговори с хората, които присъстваха на събитието, защото знаеха, че ще съгласят, а имат и текстове.
Оттам нататък… аз познавам 99 процента от активно действащите поети и се обърнах към тези, които вярвах, че имат какво да кажат. 99 процента дадоха положителен отговор. След това се случиха няколко радио и телевизионни участия, след което хора, които не бях питал, сами изпратиха текстове и пожелаха да се включат. (Да, включително и аз, б.а.). В началото дори нямаше идея за книга, а просто да е вик срещу войната. Свързах се с Украинското посолство, казаха, че подкрепят проекта. А аз искам да изпратя книги в Украйна, защото в момента имаме поезия на световно ниво.
Тя трябва да бъде чувана в страната и извън страната.
Лека-полека участниците запонаха да ме питат „Ще има ли книга?“. Аз се вдъхнових и наистина тръгнах да правя книга, която дори ще бъде оформена от Теодор Ушев. След като бъде отпечатана, всички приходи ще отидат за пострадалите от войната. Това е книга с кауза.
Струваше ли ти нещо тази смелост? При мен стреляха по украинското знаме на балкона ми, почти се бих на улицата, защото носех значка с украинското знаме…
До този момент получавам само разни обиди и хейт, но на хейта в интернет не обръщам внимание, физическа заплаха още не съм имал. Но го очаквам, особено когато книгата стане факт и се появяваме насам-натам по телевизии и преса, но това не е страшно. Страхът никога не ни е носил бъдеще. Има времена, които са лакмусни. В последните години живеем все в такива времена и те стават по-засилени и си проличават много неща, които са били скрити единствено, защото хората не са попадали в ситуации, в които да ги разкрият. Мисля, че тези времена в момента са за показване на характер и смелост.
Кажи няколко имена на поети, които участват в сборника?
В книгата участват поети от различни поколения, с различна известност и различна стилистика, всички обединени от омразата към войната. Около това да се покаже бруталната жестокост на този най-висш човешки абсурд. Ще цитирам автори от всички касти (смее се) и възрасти.
Цочо Бояджиев, Георги Господинов, Борис Христов… Наталия Иванова, Преслава Виденова… Силвия Чолева ми прочете мислите и предложи да включим стихотворение на покойния Марин Бодаков, с позволението на Зорница. Бог да го прости!
Участват и хора, които сега дебютират в поезията, но имат силни гласове и ми дават надежда за българската поезия.
Освен това – Яна Монева, Радослав Чичев, Екатерина Григорова, ЯRсен Василев…
Да ти кажа, антологии има много, най–различни, но това, което всички ми изпратиха, включително и ти, е на брутално високо ниво.
Изобщо антивоенната тема, независимо дали става дума за тази, някоя минала или някоя бъдеща (защото неминуемо ще има и бъдещи) успява да изкара най–силното от един поет, най–истинския му глас, който най–много се бунтува и желае да промени света.
МАНИФЕСТ
Или предговорът към „Поезия срещу войната“
Има една много известна фотография от разстрела на Федерико Гарсия Лорка. Двама мъже с пушки, двама други, даващи заповеди, и един Лорка, вдигнал юмрук високо в небето, рецитирайки любовна поема, секунди преди сърцето му да бъде пръснато от куршуми. Ако не сте я виждали, потърсете я. Фотографът е неизвестен, хората с пушките също, хората със заповедите – и те. Единственото могъщо на тази снимка е Лорка.
Неговата поезия, неговият начин, неговата любов.
Ако Бог се е възхищавал, без да се намесва, това е един от случаите. Ако Бог е бил на колене, без да смее да обели и дума, това е един от случаите. Поезията срещу абсурда. Поезията срещу войната. Поезията срещу смъртта.
Повече от 100 години по-късно ние се намираме в ситуация на поставяне под съмнение на всички ценности, за които сме загубили достатъчно досега. Ние рестартираме играта, която не е игра.
Забравяме ожуленото и продължаваме.
Забравяме, че киселата топла струя кръв създава новата маркировка на пътищата ни. След 2 години, прекарани в страх и пазене от вирус, който си предаваме чрез най-нужното – дишането – се озоваваме във война, недостойна за смъртта на тези преди нас.
След дълги години летаргия и превръщане на поезията в аксесоар тя трябва да заеме своето място и да заиграе отново своята роля в онова, което ще наричаме история, но което сега се случва пред очите ни, пред сърцата ни и пред децата, родени да живеят в друга ера.
И защото в началото е било словото, а не оръжието, и защото накрая остават думите, а не едносричното пелтечене на картечницата, и защото никой живот не е създаден с идеята за самоунищожение, и защото любовта и изкуството са най-високо във възможностите ни, трябва да се каже едно, и това едно да бъде човекът. Защото всички ще бъдем преработени заедно от земята, по която сега се обичаме и мразим, вдишваме пролетните ухания и уханията на гниещата шума и по която слънцето не избира кого да стопли. Защото
няма криза на света, която да не е измислена
или причинена от нас самите – глад, война, неравностойност, дехуманизация. Защото границите, които сме отбелязали, са като границите на облаци.
Сартр казва, че след края на Втората световна война започва една по-голяма и дълга война – тази на Мира. Нека водим войната на Мира, която е по-трудна и затова – по-смислена. Защото в нея ще се борим със собствените си проблеми и различия, не с техните притежатели. Защото това е достойната война, единствената достойна война, която не унижава, а сближава; която не сее смърт, а възможност за нещо ново; която не разпределя, а споделя. И думите са нейните единствени воини и нейните муниции – думите, с които водим живота си от раждането до последния си дъх.
Думите, с които се молим;
с които се обясняваме в любов; с които разтопяваме и разбиваме сърцата си; с които казваме имената си, адресите си, историята си.
Вижте отново погледа на Лорка – в него се отразяват ликовете на божествата, нямащи смелост да умрат вместо него. Или да кажат това, което казва той.
Има моменти, в които никой не бива да мълчи. Настоящият е такъв. Защото, ако сме вярвали в нещо, то се обезсмисля от случващото се сега, и ако сме се гордеели с нещо, то е застрашено от заличаване, и ако сме били на крачка от онова, към което всеки, раждал се някога, да ни е приближавал, сега разстоянието нараства. И ще продължи да нарства, ако не приемем осъвременените метрики, а те не могат да ни оставят безучастни, не могат да ни оставят да предадем изграденото дотук, не могат да погребат юмрука на Лорка и на всички други, които са се сгромолясали върху собствената си плът, за да защитят онова, към което, ако не разберем сега, че принадлежим, няма да имаме друга възможност.
Причината тази книга да се роди е ужасна.
Причината е абсолютното пристъпване на човешки права и обезобразяването на една страна, бруталното осакатяване на животи, градове и бъдеще, предизвикано от болните и умопомрачени, обездушени амбиции на един неодиктатор, тласкащ и собствената си страна към погром. На 24-и февруари Русия започна война с Украйна, каквато Европа смяташе, че няма да види отново. Тази книга се обявява с всички свои литературни гласове категорично против зверствата на руската армия, извършени на територията на Украйна и заплашващи да се разпространят и в други суверенни страни. Тази книга застава зад украинските граждани, храбрите и непримирими защитници на Украйна, украинските майки, деца и бежанци. Тази книга не се страхува да заяви позицията си, защото поезията трябва да изрича истината и да я брани, а истината – със своето най-жестоко лице – е такава.
0 Коментара