Беше утринно, лятно тихо. Петелът точно си поема­ше дъх да се обади и от гаража се разнесе такъв шум, че всички твари на двора се разхвърчаха в хаотично пърхане, препускане през опашки и навиране под кой каквото намери. В облак от прах и сено, с раз­диращия рев на събудило се митично чудовище, от гаража изпълзя старовремски сив мотор с прикачен солиден кош от дясната страна. Възкачен на вехта­та седалка, здраво стиснал кормилото с омаслените си ръце, дядо Дамян грееше с доволната усмивка на човек, съживил двигател, притихнал преди няколко десетилетия. Мотоциклетът беше „Урал“, произведен през 1963 година, четиритактов, с два цилиндъра. В големия му кош навремето се пъхаше най-важният пътник, споделял твърдото препускане по прашните друмища с дядо Дамян.

Тя и сега беше излязла на двора, с мокра престилка и оцапани от белене на лук длани. Гледаше невярва­що как старецът ѝ върти щастливи кръгчета с трудно маневриращия мотор, чудно възкръснал след почти вечния си сън в гаража. Дядо Дамян спря точно пред жена си и обви стреснатото ѝ лице в пушилка от масло и нафта. Аромат, обръщащ хода на времето.

Наричаха го Вятър, нищо че трудно вдигаше ско­рост. Кошът създаваше измамно усещане за стабил­ност, а всъщност внушаваше на мотоциклета едно порочно привличане към канавката на всеки криво­личещ селски път. Друсането вървеше в комбинация с непоносимо вдъхновяващия шум на грубия съветски двигател и превръщаше всяко пътуване в приключе­ние с неизвестен край.

Дядо Дамян не посмя да изгаси мотора, защото из­общо не беше убеден, че ще го придума втори път да запали. Както си беше отгоре му, със стария оцапан панталон и избледняла ватенка, свали от оплешивя­лата си глава старата кожена каска. Беше я изровил от мазето, а сега я протегна към жена си. Очите му све­теха приканващо, като наивни слънца,

нарисувани с тебешир в бръчките на асфалта.

Тя инстинктивно се дръпна, притисна кокалестите си ръце към престилка­та си, готова да му се развика, че е луд и да се прибира, да не се излага пред комшиите. Не го направи. Вместо това просто свали престилката, пусна я в краката си, а после като момиче надипли полата си, прескочи пре­градата на коша и се напъха в него. Сякаш го беше пра­вила вчера, а не преди няколко десетилетия. Нахлузи кожената каска върху побелелите си коси и се хвана за дръжката отпред.

Дядо Дамян даде газ и Вятър изръмжа превъзбу­дено, а ауспухът отбеляза с дива заря напускането на двора. След секунди старецът и неговото вечно мо­миче полетяха по селската улица, вдигайки прах до небето. Моторът зави тежко надясно, дядо Дамян се нахили от задоволство, че още има сили да го команд­ва, а кошът подскочи на сантиметри и тупна обратно, но бабата не се стресна хич. Пътят се изправи пред тях – черен, грапав език, изплезен сред прежълте­лите летни полета.

Вятър препускаше като изпусна­то добиче,

косите на бабата се вееха изпод кожената каска, а усмивката на дядо Дамян подпали очите му. Стадо гъски пресичаше шосето, когато моторът лако­мо се вряза в тях. С ужасени писъци гъските се разле­тяха на всички посоки, разделяйки се с част от перу­шината и с цялото си достойнство. Дядо Дамян даде още газ и Вятър натисна с ръждясало чело въздуха пред себе си. Настигнаха камион, от който гърмеше жива музика – в отворената каросерия се беше настанил цигански духов оркестър. Музикантите надуваха бузи, за да надвикат двигателя на камиона, но Вя­тър засвири в дует с него и мургавите таланти се из­потиха още повече. Моторът се изравни с масивната машина. От шофьорското място се показа

смугъл на­хилен младеж,

извика нещо, от което се разбра само „… чуваш ли ме?“, а после даде знак на дядо Дамян да го задмине. Вятър изпревари камиона, който се на­пъна да го следва, а духовият оркестър изду бузи в още по-див ритъм. Над мотора с кош и ескортираща­та го платформа с музиканти се появиха онези същи­те гъски, които сега мятаха криле с лекотата на пристрастени към скоростта гълъби. Дядо Дамян стисна още по-здраво кормилото на мотора, а в коша до него жена му вдигна поглед нагоре, запленена от белите заголени коремчета на летящите ниско птици.

Встра­ни от шосето хлапета въртяха педали

в прашен опит да влязат в скоростта на Вятър. Изведнъж около пътя се появи шпалир от хора, усмихнати, махащи с ръце. Дядо Дамян пусна само за миг едната дръжка на кор­милото, за да поздрави хората като победител на пи­стов финал. Гъските над главата му натиснаха с криле и изпревариха мотора, а после бавно тръгнаха нагоре, към синьото нищо с бели пухчета. Дядо Дамян ги про­следи с поглед, който после бавно отмести към жена си в коша. Тя съвсем леко кимна. В очите ѝ се четеше едно странно, неподходящо за скоростта и шумотеви­цата, спряло спокойствие. Дядо Дамян стисна с кока­лестите си пръсти кормилото, врътна газта и

мото­рът нададе нечуван рев,

а после предното му колело започна да се отлепва от асфалта все повече и повече. Вятър бавно се изправи на задна гума, кошът също тежко погледна нагоре. Моторът изръмжа и кротко се издигна. Отдели се от пътя, гумите се въртяха напраз­но във въздуха, докато Вятър политаше нагоре, след гъските. Вдигна се над камиона, а музикантите пус­наха инструментите си и зяпнаха с отпуснати бузи в небето. Дядо Дамян стискаше кормилото, моторът се издигаше все по-високо, всичко отдолу ставаше мал­ко и отминало.

Вятър избумтя за последно,

въздъхна и притихна, отпуснат в небесна безтегловност. Тиши­ната обгърна мотора и двамата старци и ги вкара в белия пух на един облак. Дядо Дамян усети как Вятър омекна в ръцете му, разтопи се и се сля с облака. Ста­рецът се отпусна в лекотата на нищото, спря да усеща дори себе си. Съвършено бялата, прекрасно празна лекота изпълваше това, което преди беше тялото му.

Тежестта на времето изчезна, а последното плътско, което усети, беше докосването на ръката на люби­мата му жена, носеща се до него в облака. Тя понечи да му каже нещо, но само се усмихна и поклати глава, преди да се отпусне на рамото му, разтапяйки се заед­но с него и Вятър в бялото нищо.

Разказът е част от сборника „Млък“ на Радослав Бимбалов

Facebook Twitter Google+

0 Коментара