Италианският журналист Якопо Сторни пристигна в София, за да представи книгата на своя духовен учител, журналистът, пътешественик, мистик и рицар на духа – Тициано Терцани, които напусна този свят през 2004 година, но остави като завещание за хората на перото и словото свои безценни съвети в няколко книги, които са задължителни за журналистите днес.
Последната от тях „Кръгът е моето начало“, издателство „Кръгозор“, е във формата на разговор между Терцани и неговият син Фолко.
Дълбоко и емоционално общуване в любимия формат на Тициано Терцани, който през цялото си житейско приключение е търсил, при това съвсем съзнателно, най-близката форма за общуване с хората – разговор и непринудени срещи.
„Ала междувременно ти си дошъл да ми държиш ръката и това ни дава възможност да поговорим за пътешествието на онова момченце, родено на улица „Пизана“ в работническия квартал на Флоренция, което попада сред големите исторически събития на своето време – войната във Виетнам, в Китай, падането на Съветския съюз – след това отива в Хималаите и сега е тук, в малката си Хималая в очакване на този според мен приятен час. Та значи, това е краят, но и началото на една история, която е моят живот, и за който ще ми бъде все още приятно да си поговоря с теб и да видим заедно, в крайна сметка, дали има смисъл. Ако ме попиташ какво оставям накрая, оставям една книга, която може би ще помогне на някого да види по-добре света, както аз го чувствам така силно.“, пише Терцани в една от най-интимните си и силни книги.
Винаги откровен, силен и дълбок, италианският журналист, чието име е символ на безкрайна честност, рицарска доблест и сила на словото, се превърна във вдъхновение за много от журналистите сред по-младото поколение в италианските медии. Сред тях е и роденият във Флоренция Якопо Сторни, които не е имал възможността да познава Терцани лично, но попива всяка дума от книгите му и ги превръща в своя отговорна мисия и професионална позиция.
Като намигане от съдбата е и фактът, че Тициано Терцани, Якопо Сторни и големият противник на Терцани в своеобразния медиен дуел след атентатите от 11-и септември – Ориана Фалачи, са родени във Флоренция.
„Толкова много се говори за сблъсъка на Терцани с Ориана Фалачи по този въпрос, че някак се измести дори центъра на задочния им разговор. Почти веднага след драматичните събития на 11-и септември, по време на които цялото човечество става мълчалив свидетел на една варварска атака, Ориана Фалачи получава покана от водещ италианския всекидневник да напише нещо по темата, да изрази своята позиция. В този момент Фалачи живее в Ню Йорк и е болна от рак. Изисква се много търпение и воля от страна на издателя на този вестник да я убеди да сподели с читателите своето мнение, но аз си мисля, че от екипа на вестника, съвсем естествено, са очаквали тя да добави характерната за нея свръхемоционалност, към която в този случай се прибавя и много гняв и ярост. И така на бял свят се появява едно кърваво писмо срещу исляма, с което Терцани не е съгласен. Той открито призовава Ориана Фалачи на разговор, на диалог, убеден във всичко онова, което е съществено за него и го е оформяло през годините – мъдростта, толерантността и способността да разбираш другия, различния на теб. Тициано Терцани притежаваше дарбата да предизвиква самия себе си, егото си и да преминава отвъд него, за да вижда истината – а това е нещо безценно за журналиста!“
Докато си говорим с Якопо Сторни, той ми напомня на онези смели журналисти, за които са написани книги, заснети филми и разказани истории. Истински герои, които имат и шанса, и силата, и способността да са качат на раменете на гиганти и да видят отвъд онова, което остава забулено в капаните на егото, на времето, на политическите страсти, защото „няма абсолютна истина.
„Истината сме ти и аз, истината е историята, разказана през нашата гледна точка. Тициано е обичал да казва, че абсолютна истини няма – има факти, които журналистиката трябва да разказва. И за мое огромно разочарование, все по-често тези факти губят плътността и силата си, защото им липсва душа, липсва човешкия дух. А, това според Терцани, е смисълът на тази професия, смисълът на хуманността в нея. Случва ми се и до днес, когато предам някакъв текст, да ми кажат :“Якопо, има твърде много прилагателни. Почисти тях и всичко ще си дойде на мястото!“. Но моят духовен учител Терцани казваше, че именно прилагателни пазят нашата човещина, те показват отношение, ангажираност, в тях се крие смисъла. Същата критика са имали и част от издателите на Терцани към неговите книги, пък и към текстовете му генерално. Искали са да съкращават, да премахват цели абзаци. Той посрещал това кротко и тихо, само на финала казвал: „Каквото махнете от моите текстове сега, ще оставя за моите книги утре!“ Така се ражда концентрираната духовност в текстовете му – отрязани плодове на една споделена хуманност, която сякаш не интересува медиите днес и тогава, но интересува хората. Защото истината е, че на човек можеш да отнемеш храната, добрия начин на живот, донякъде мечтите, но никога, никога – доброто сърце и хуманността. Те са винаги някъде там и трябва да бъда пробудени. Ето това умееше Терцани – да пробужда хуманността в хората, да им напомня, че са хора!“
Процесът на пробуждането продължава, защото Сторни е категоричен, че и днес голяма част от медиите са просто мегафони на властта. Те не коментират, не обсъждат, не критикуват, не търсят истината и смисъла, а препредават онова, което властта иска хората да чуят.
„Вярата ми е в младите хора, онези, които един арогантен политик в Италия нарича „седящите хора“, защото прекарвали живота си пред телевизора или компютъра. Но вижте, вижте какво направиха младите хора, вижте какво направи една Грета Тунберг и децата като нея – те изразяват мнение, свободно и неудържимо. В тях ми е надеждата, защото не се подвластни на инерцията и на характерната способност на улегналите хора да кажат: „Това е далеч от мен, това не ме интересува!“ В тях усещам и последователите на Терцани и неговата идея за по-добрия свят, в който човек подхожда към човека до себе си с разбиране, с добрина, с любопитство, защото те са показателни и за неговия живот и ценностите в него. Терцани вярваше, че, както казват старите и мъдри книги, добро е онова нещо, което събира хората, е на това, което ги разединява!“
Якопо Сторни пише за Corriere.it, „Флорентински куриер“ и „Социален редактор“. Ангажира се със социални теми, като особено внимание отделя на имиграцията, на която е посветил две книги: „Засреляйте ги! Нови роби в Италия“ (2011) и „Италия – това сме ние. Истории за успели имигранти“ (Кастелвеки, 2016). През 2015 печели наградата за изследователска журналистика „Роберто Гинети“, наградата „Лучано Де Майо“, и получава специално споменаване на наградата „Енио Макони“. В 2016 г. печели първото издание на „Социален журналист на годината“, организирано от Cesvot (център за доброволни услуги в Тоскана), Voltonet (мрежа на тосканските доброволци), и Compagnia delle opere (дружество на делата).
0 Коментара