Бедността ѝ отиваше, защото винаги бе живяла скромно, да не кажа мизерно. Сякаш се беше родила с нея, затова ѝ отиваше. Като някой, който се е родил с белег. Ето защо, ако приятелка ѝ дадеше някоя по-скъпа дреха, макар и носена вече, тя се чувстваше като в чужда кожа. Обличаше я, но се чувстваше така, сякаш целият град знаеше, че не ѝ отива, че не е по нейния вкус. Вера беше разведена и работеше на касата в квартален супермаркет.
София Стойнева
Движенията ѝ бяха роботизирани – взима продукта, маркира го, изрича калкулираната сума, взима парите, връща ресто и накрая приключва касата. Цял ден работеше с пари, накрая… с 50 лева до края на месеца, а винаги имаше още много дни да изтекат, докато дойдеше неговият край. Изпушваше две цигари отстрани на магазина и се прибираше вкъщи.
Имаше ли мечти Вера, очакваше ли нещо от живота,
кроеше ли планове за нещо по-различно от работа, каса, пари, цигари и вкъщи, може би знаеше само 15-годишната ѝ дъщеря, а можеше и тя да не знае. Все пак ставаше дума за жена, която работеше като касиер в магазин, трудно можеше да се открият в съзнанието ѝ планове за почивки и екскурзии. Освен ако някой богат клиент не се загледаше в чевръстите ѝ ръце, името на баджа „Вера Найденова – касиер“ и после в кафявите ѝ очи под редкия бретон и евентуално да ѝ кажеше: „Искаш ли да те водя с мен на Бали?“. Но тъй като тази комбинация беше неочаквано фантастична, Вера никога не прекрачваше границата на мечтите си, които се простираха до това да са здрави с детето ѝ, за да не дава пари поне за лекарства.
И тази вечер тя изпуши две цигари преди старта за вкъщи, сложи си качулката и тръгна към блока си, който бе на около един километър разстояние. Въпреки вятъра и шума от автомобили обаче, Вера като че усещаше зад гърба си някакви стъпки, които увеличаваха или намаляваха темпото спрямо нейния ход. Стотици пъти бе изминавала този маршрут и не изпитваше особени страхове, защото това бе нейният квартал от детинство – и дърветата, и светофарите я познаваха. Но
тези стъпки породиха тревожност,
която я накара да се обърне. Преследвачът беше на десетина метра от нея. Носеше бутилка ракия в едната ръка, а в другата святкаше цигара. Белите маратонки ярко открояваха стъпките му, а широкото черно кожено яке го превръщаше в хищен прилеп. Бейзболната шапка допълваше този образ. Ракията хем му даваше смелост, хем разкоординираше движенията му и той правеше по някоя несигурна крачка встрани, но после пак оправяше центровката. Вера поне беше трезва и можеше да го надбяга, ако се стигнеше до спринт по тъмните улици. Мъжът с бутилката усети, че е забелязан и това някак засили амбицията му да настигне жертвата си. Какво искаше от нея? Да я обере, да я сплаши, да я изнасили, убие или… да ѝ предложи екскурзия до Бали? Вера се затича.
Едва ли силите ѝ щяха да стигнат за 900-метров спринт,
но страхът ѝ предложи само тичането като изход. Повечето входове се заключваха, нямаше къде да се шмугне, а и да имаше, пияният щеше да я последва и там, което не беше добра идея. Вера, тичайки, извади телефона от джоба си, но всеки опит за набиране на номер щеше да скъси дистанцията с пияницата. Тя се обърна втори път и видя, че ръцете му вече бяха празни, крачките по-широки, а погледът като на звяр. Вера търсеше решение, друг път имаше повече минувачи, но сега студът и вятърът бяха прибрали хората по домовете им. Страх я бе да стигне до своя блок, защото, докато се опитваше да отключи, той щеше да я настигне. Тогава ѝ хрумна да свие леко вдясно и да се шмугне в тотопункта, стига още да работеше. „Господи, дано работи, дано работи, дано работи…!“. Умът ѝ повтаряше само това. Спря да се обръща, целта ѝ бе тотопунктът. Онзи дори можеше и да не я гони вече, да се е уморил, да е паднал на тротоара или просто вече
да не му е интересно да си играе на хищник.
Или може би и неговата цел е била да натика жената в тотопункта…
Вера се добра до спасителната вратичка. „Благодаря ти, Господи, отворено е!“ – каза си тя и уморена, повече от страх, отколкото от бяг, влезе в малкото помещение.
– Ще пускате ли фиш, госпожо? ‘Щото затварям след малко – обади се служителката зад гишето.
Вера още не можеше да се опомни. Лицето ѝ беше потно, шалът се държеше за единия си край на врата ѝ, като ръка на човек, който всеки момент ще падне от скала.
– Госпожо? А… Верче, ти ли си? – жената я позна, защото и тя като всички от квартала пазаруваше от магазина и минаваше през касата на Вера Найденова. – Лошо ли ти е? Искаш ли вода? Седни!
– Един пиян ме преследваше. Моля те, виж дали не е някъде отвън – едва отвори сухите си устни Вера и седна на единия от столовете.
– Не виждам никого. Отишъл си е. Или може само така да ти е се е сторило, че те е гонил – отвърна жената след щателно оглеждане във всички посоки на тъмното.
Вера започна да възвръща човешкия цвят на лицето си,
да успокоява дишането си и да оправя краищата на шала, които се уравновесиха така, че оня човек, дето щеше да падне от скалата, вече се държеше с две ръце и мислеше да се изкачи на повърхността. „Какво беше това, откъде се извади този пиян мъж и защо му се вързах на преследването, защо спря да ме гони, можеше да ме настигне, ако искаше…?“. Като тирове, натоварени, с въпроси я връхлитаха тези размисли. А ако я е видял, че е влязла тук и чакаше да излезе отново? „Не, няма да си тръгна веднага, ще излезем двете с Буба“.
– Искаш ли да ти налея вода? – отново предложи жената.
Вера Найденова се загледа във фишовете, старателно подредени на гишето.
– Не, искам да пусна фиш.
– Тука има един, дето някакъв мъж го попълни, но се оказа, че си е забравил портфейла, и го остави. Искаш ли направо него да ти пусна?
– Давай го. Аз нямам късмет, може пък чуждият късмет да е моят.
…
Неочаквано фантастична комбинация, но…
Вера спечели. Когато разбра, постоянно си повтаряше: „Станала е някаква грешка. Не е възможно! Аз тогава на майтап, ей така, да ми мине страхът, а пък то, гледай, моля ти се. Да не е някаква шега?“. После отиде при Буба: „Ама, Бубе, ти си като ангел. Ако си Богдана, има и защо. Какъв беше тоя непуснат фиш, какво беше това чудо! Леле, не е за вярване. Какво ще ги правя толкова пари, сама жена с дете? Ама и тоя човек, така да си изпусне късмета…“. „Като са ти много, дай малко насам“ – шегуваше се Богдана.
Сега Вера живее с дъщеря си в красива крайморска къща в Гърция. Въпросите обаче, на които нямаше да намери отговор, колкото и пъти да ги задаваше на солените вълни, е кой я вкара в тотопункта? Кой беше предрешен като пияния преследвач? Имаше ли въобще гонитба? Кой беше онзи мъж, който си изпусна късмета, защото си е забравил парите? Не спираше да гадае. И какъвто беше обичаят в повечето гръцки дворове, и в нейния имаше малко параклисче. Всеки ден Вера влизаше там и палеше свещ, защото, който и да бе пияният и който и да бе непусналият фиша, тя вярваше, че тяхната поява в живота ѝ беше дело на Бог. Затова неговият асистент, Богдана, всяко лято пиеше узо на синьо-бялата веранда на Вера Найденова.

Разказът е част от сборника „Качи се по-нагоре“, издаден „Библиотека България, в който човешките избори и съвестта застават в центъра на съвременния живот. Истории за морал, устойчивост и вътрешно израстване, разказани с яснота и искреност.
Ето какво казва за книгата проф. Петър Стоянови: С първия си сборник разкази „Нещо за подарък“ София Стойнева даде сериозна заявка да намери място сред плеядата от млади и съвременни български белетристи; с втория, „Качи се по-нагоре“, който вече държим в ръцете си, това място вече е намерено. От всички достойнства на историите ѝ читателят може да избере такива и по съвест, и по мелодика, че дори по чист мерак. Позволявам си да подчертая колко е важно да гледаме на проблемите в модерния свят с ясното съзнание, че привидно големите теми вече са минало, а уж „малките“ проблеми са иззели делника, мечтите и сънищата ни. За много от тях София е намерила чудесен творчески начин да ги превърне във водещи, защото в края на краищата всичко искрено започва от сърцето и свършва там. Затова да речем „благодаря“ на София Стойнева за новия ѝ сборник ще е малко, но тя би го приела, защото е искрено“.


0 Коментара