Теодора Сукарева е родена през 1996 година в Пловдив. През 2010 година създава сайта TeahTalks.com, където в ролята си на автор и редактор публикува собствени текстове – разкази, поезия, есета и блог статии. Платформата става място за вдъхновение, творчество и събития с кауза.
През 2023 година издава своята дебютна стихосбирка „Изповед в метафори“.
През 2024 година организира инициативата „Книга с кауза“ – благотворителна кампания в подкрепа на дете, нуждаещо се от животоспасяваща операция. Проектът събира десетки съмишленици и поставя на фокус силата на литературата като обществена движеща сила.
Същата година, нейният разказ „Сила / Strength“ получава международно признание, след като е публикуван в индийското литературно списание Phenomenal Literature, издание с научен и творчески фокус, базирано в Ню Делхи.
През 2025 година става член на Дружеството на пловдивските писатели, а през месец май Теодора е поканена да участва в Международния фестивал на поезията „Орфей“ в Пловдив. Сред дванадесет участници от общо осем държави, тя е удостоена с наградата „По следите на Орфей“ за най-добро есе, посветено на фигурата на митичния певец между мита и съвремието.
Месец по-късно печели първа награда в литературния конкурс #до40 с ръкописа си „Тя беше там“. Получава първа награда и издаване на електронен вариант на стихосбирката. Самият ръкопис е фрагмент, който загатва за цялото съдържание на книгата.
Печатно издание на „Тя беше там“ излезе през януари тази година. Редактор на книгата е Елин Рахнев, а художник на корицата – Борис Стоицов. „Тя беше там“ продължава поетичната линия на Сукарева с фокус върху паметта, отсъствието и женската чувствителност, превърнати в силно въздействащи поетични образи. Поетичната книга следва темата за жаждата, заради която или загиваш, или се завръщаш по-цял.
През август 2025 година стихотворения на Сукарева, в превод на английски език, са публикувани в есенния брой на международното литературно списание The High Window, както и в „Небет тепе / Nöbettepe“, което е първото по рода си двуезично българо-турско литературно списание.
Теодора вярва, че думите притежават огромна сила: „Навярно един човешки живот не стига, за да се опитомят, но какво му остава на един пишещ човек, освен да опита“?
Иска ми се да започнем разговора с анонса за новата ти книга: „Тя беше там“ е стихосбирка за тихите присъствия – за онова, което не говори високо, но остава. Коя е тя?
Тя е жена, която искаше да докаже на себе си, че е смела. Тя е заклещена в меланхолията на сезоните, докато светът отива в друга посока. Попада на места и в състояния, които са неизбежна част от човешкия живот, но по-важното е дали ще успее да излезе от тях.
И ще успее ли?
Пътят е дълъг. От една страна стои един плътно затворен прозорец, а от другата – широко отворен. Предполагам, че всеки читател би интерпретирал различно края на стихосбирката и не мога да му отнема това право. Красотата се крие именно в това.
„Тя“ ще остане там точно толкова дълго, колкото е необходимо, за да оцелее.
Как би описала себе си чрез стих?
***
Един прозорец се счупи
след падането на черна дупка
в полусъзнание.
И тя беше там,
вече пропукана от първия удар,
пое бездната в ръце
и я прегърна.
Какво е за теб поезията? И кога разбра, че ще е част от твоя живот?
През по-голямата част от моя живот съм писала проза, но настъпи момент, в който думите ми спряха да се нижат в дълги редици и улових, че отварям нова врата. През 2023 година завърших първия си ръкопис и предприех крачката с издаването на „Изповед в метафори“.
Две години по-късно държа в ръцете си втората си стихосбирка – „Тя беше там“. Поезията е начин да съществуваш, да бъдеш тих и чут едновременно. Можеш да кажеш хиляди неща с няколко стиха, а всеки прочит добавя още и още. Поезията е зависимост, а белият лист на абстиненцията води до смърт.
Какъв ти се иска да е образът на твоя читател?
Може би човек с отворено съзнание, критичен, но чувствителен и проникновен. Всеки читател, който дарява частичка от времето си на писател е негов приятел. Няма по-важно от споделения миг, особено когато разлистваш в ръцете си нечия душа.
В един твой стих казваш: „Другите спят, а светът си отива бързо, страшно, гръмко…“. Кои са другите и как светът да не си отива?
Всички ние сме „другите“, докато лирическият герой се затваря между своите четири стени.
Светът неизбежно върви в своята посока, но когато човек държи твърде дълго прозореца затворен, спира да резонира с това движение. В това стихотворение метафорите говорят за истината, за търсенето ѝ и за съмнението дали тя е само една.
И какъв е твоят отговор за истината?
Според мен тя е една. Но ако човек се вглъби прекалено в търсенето ѝ, рискува да си изгуби ума. Вярвам, че тя идва когато реши, без значение дали сме готови. Помита всичко след себе си, а това е достойно за възхищение.
Ако направим препратка към част от друг твой стих – на теб случвало ли ти се е да си заклещена хем някъде там, хем никъде истински?
Вярвам, че човек остава заклещен, докато не усети, че върви по своя път. Средата също е решаваща – дали принадлежиш или си изключение. Второто носи самота.
Аз преминах много бавно от едно неопределено „някъде“ до момента, в който осъзнах, че съм на правилното място, за да науча урока, който ще ме отведе към онова, което търся.
Пишеш, че „животът мухлясва изяден от плесента на омразата…“ Как минаваш през този живот? Какви са твоите лични ключета за спасение?
Всеки ден животът ни показва колко жесток може да бъде, често и с наша намеса. Истинската сила се появява в мига, когато сме на ръба: секунда преди скандала, преди клаксона, преди гневът да проговори вместо нас. Гневът има право да съществува, но не и да ни води. Ако по-често обуваме обувките на другия, оставяме егото да изостане и приемем, че някои сблъсъци са просто недоразумения, може би ще заздравим тъканта помежду си.
Опитвам се да живея така, дори ако бъркат моята учтивост със слабост, не се нуждая да опровергавам никого. Това е моят бунт срещу омразата.
0 Коментара