– Какъъъв?! Какъв календар?
– Не викай, много добре чу.
– Чух, ама да проверя – календар със стари…
– Не стари, възрастни, да речем, от седемдесет години нагоре.
– Все тая, календар с възрастни жени – и защо? Защото с млади всеки може ли? Все да си оригинален, все различен, все повече от другите – затова ли?
– И затова. Но най-вече защото те имат какво да кажат.
– Какво да кажат? Дали 10 януари е в петък, или в сряда?
– Не. На всяка страница ще има някакви техни думи, нещо, което са разбрали през живота си, или случка, или… не знам, не съм си го изяснил още съвсем.
– Хайде на бас, че всички ще говорят едно и също. Как на млади години животът бил онакъв, пък сега такъв. Кръвното, моите-внуци-най-хубави, пенсията малка… какво друго очакваш? Българската баба е артикул. Тя не е продукт на собствения си живот, а на държавния. Прилича на нещо, произведено по параметрите на БДС, и след това ксерокопирано и размножено. Бръчките, жестовете, облеклото, походката ѝ не са резултат толкова на лични, колкото на държавнически страсти и неволи. Българските баби са нещо като социализма и капитализма в България, уж различни, пък еднакви.
– Ще пробвам, ще видим.
Януари
Търмък знаеш ли какво е? Аз пък не знаех. Градско момиче, даже баба на село нямах. Мъжът ми ме подиграваше, като го попитах, вика: Гребен за земята е. Пак питам, той пак: Нали ти казах – гребен, сресва земята, ела с мен да купим и ще го видиш. На стари година го хвана мерак да се прави на градинар. Комшията замина за чужбина и му каза да ходи да се пробва в една негова градина край града, без наем, ей така, да види, че не е работа за всеки, и да му мине меракът. Вкъщи първо се появи маркуч, после лопата и опряхме до търмъка. Разказвам го, защото търмъкът стана повод да си обясня една фраза, за която спорехме още като студенти, та до днес – какво е имал предвид Достоевски с онова неговото „Красотата ще спаси света“. Те не са и негови тези думи, а на княз Мишкин, но нали пък Достоевски се възприема като прототип на княз Мишкин… Красивите жени ли е имал предвид, детските очи ли, да не би пък изкуството, а защо не природата?
Много варианти съм чувала, но за себе си нямах отговор.
И ето ни в един голям магазин, от онези, четвъртитите, където има безброй неща, някои от които не бях виждала. Търсим търмъците. То наистина прилича на гребен. Първо виждаме един, груб, някак направен през пръсти, но пък какъв трябва да е, за да върши работа. Малко по-встрани – друг, дръжката гладка, боядисана, металната част – и тя боядисана, синя, помня. И двата направени за една и съща работа, а изглеждат различно. Гледах ту единия, ту другия и тогава разбрах. Разбрах! Нали се сещаш как някои неща те поразяват на най-неочаквани места,
в най-непредвиденото време, като светкавица.
Разликата, разликата между тези две сечива, тя ще спаси света. И не точно между двата предмета, а между усилията, вложени в единия и в другия. Това полагане на усилия над минимално достатъчното. Това отличаване от нехайното, от небрежното, от утехата „карай да върви“, от успокоението „по-добре нещо, отколкото нищо“ – тази разлика е спасителната за света. Не самата красота, която е неин продукт.
Защото продуктите идват и си отиват. Но положените усилия, най-простичко казано – старанието, даването на всичко от себе си, тази посветеност да не се спестяваш, да се вложиш целият, за да стане резултатът от твоята работа възможно най-добър – това крепи света. И няма никакво значение дали произвеждаш търмък, строиш магистрала, или правиш филм. Всичко останало, което се усъвършенства във времето – технологиите, инструментите, материалите, – е само в услуга на
старанията за постигане на възможната красота.
А как се надграждат такива усилия? Надграждат се от хора, които пътуват по възможно най-добрите магистрали, четат възможно най-добрите книги, избират нещата, които са направени без спестяване на усилия. Мъжът ми аха да посегне към грозния търмък, щото беше с два лева по-евтин, и тук ще ти припомня онова изречение на княз Мишкин: „О, как ще се срамувате от тази своя постъпка“. Е как няма да го знам, след онзи случай прочетох „Идиот“ пак.
С градинарството ли какво стана? Провали се, разбира се. Мъжът ми призна: Права си, че не трябва да се спестяват усилия, но не е достатъчно само това. Преди да се утрепеш от работа, трябва да знаеш. Щото ако не знаеш как се прави, колкото и да се стараеш, няма да стане.
Аз например се издъних
още в началото на веригата – вместо арпаджик засях балучки. Колкото и да се старах след това, от това не станаха глави лук. Балучки се садят само за зелени пера, казаха ми после хората, ама вече късно. Така приключи неговото градинарство – с това, че научих какво е търмък, арпаджик и балучки. Голямата печалба беше, че разбрах (за себе си, не знам дали за Достоевски е било това) какво значи, че красотата ще спаси света.
Текстът е част от новата книга на един от най-силните гласове на българската литература и журналистика – Веселина Седларска. „Едно налице, две наопаки“ ( издателство Сиела ) е сборник с 16 разказа, които водят душата по тайни пътеки, с тиха и стопляща човечност разкриват светове и провокират въпроси.
Думите могат да се обърнат с хастара навън и да станат обратното на себе си. Истината може да се усуква, както човек пожелае. Но има и такива неща, които не се поддават за усукване. Има истини, които винаги ще важат и които всеки ден спасяват света. Точно до тези истини се докосват героите в шестнайсетте разказа от „Едно налице, две наопаки“.
След „Животът е тълковен речник“, „България за начинаещи“ и „Депресията ме обича“ Веселина Седларска заплита поредната невероятна плетка от сюжети и съдби, зад които се крие мъдрост и много любов към човека.
В разказите човек може: да чете списъци с цифри и да вижда богиня; да стои на едно място и пред него да се извърви целият живот; да открие красота и спасение в дизайна на един търмък. Защото красотата идва от желанието да се направи нещо по-добро от минимално достатъчното.
0 Коментара