Петата книга на обичаната авторка Юлияна Антонова-Мурата, „Сате сате, Япония“ вече може да бъде намерена в книжарниците в цялата страна. Новата книга, с логото на издателство „Книгомания“, отново е посветена на Япония и на онези малки човешки жестове, които превръщат добротата в начин на живот.
След успеха на обичаните от хиляди читатели „Моши моши, Япония“, „Уки уки, Япония“, „Сан сан, Япония“ и „Хай хай, Япония“, авторката се завръща с нови 223 страници, събиращи над 60 кратки и истински истории – срещи, наблюдения и човешки мигове, чрез които читателят се докосва до един свят на уважение, смирение, отзивчивост и внимание към другия.
Официалното представяне на книгата ще се състои на 1 октомври (четвъртък) от 18:30 ч. в Литературен клуб „Перото“ (НДК), където всички гости и почитатели на японската култура ще имат възможността да се срещнат лично с авторката и да получат автограф. Тази среща е само началото, тъй като през целия месец октомври Юлияна Антонова-Мурата ще пътува из страната за национално турне и топли срещи със своите читатели.
„Сате сате“ е японски израз, който носи усещането за кратка пауза – „и такааа… хммм, а сега накъде?“. Именно тази пауза е в основата на книгата. Покана да забавим крачка, да се вгледаме в случващото се около нас и да открием смисъл в детайлите, които иначе остават незабелязани.
Истории за малките чудеса на ежедневието
Героите на Юлияна Антонова-Мурата са преди всичко обикновени хора – деца, възрастни, семейства, случайни минувачи, служители, приятели и непознати, зад чиито срещи авторката открива необикновени прояви на човечност.
Това са истории за жест, направен без очакване за благодарност. За уважение, което не се демонстрира, а просто се живее. За възпитание, превърнало се в естествена част от общуването. За хора, които умеят да бъдат внимателни към другия дори в забързания ритъм на огромния Токио.
В книгата има и тишина – онази тишина, в която авторката сяда на стълбите на храм, с лист и молив, и записва поредната история. Има детски смях, дъжд, пробило през асфалта дърво, лъч светлина след буря и много малки човешки жестове, които остават дълго след последната страница.
Отделна част е посветена на кратките изповеди на столетници, с които Юлияна Антонова-Мурата се среща на най-необичайни места. Техните думи допълват книгата с мъдростта на хора, натрупали цял век житейски опит.
Книга за Япония, но и за човека
„Заглавията на книгите ми не се превеждат с речник, а с отношение.“, споделя авторката.
„Сате сате, Япония“ не се стреми да сравнява култури. Тя наблюдава и разказва. Фините текстове на Юлияна Антонова-Мурата предлагат друг поглед към ежедневието – такъв, в който малките жестове имат голямо значение, а уважението към другия е основа на общуването.
Книгата е и визуално преживяване. Тя включва оригинални авторски фотографии, които допълват разказите и придават още един пласт към атмосферата на историите.
Тъкмо в способността да забелязва малкото и привидно незабележимото се крие един от най-силните почерци на авторката. Защото житейските уроци по доброта, които тя открива в Япония, не остават само там. Те са универсални и говорят на всеки, който вярва, че светът може да бъде променян с внимание, уважение и човечност.
Както гласи мисълта на Ралф Уолдо Емерсън: „Да обичаш красотата е вкус. Да създадеш красота е изкуство.“
„Сате сате, Япония“ е книга за това изкуство – изкуството да бъдеш добър, внимателен и истински човек.
За авторката
Юлияна Антонова-Мурата е български дипломат с дългогодишен професионален опит, пълномощен-министър и автор на пет книги, посветени на Япония. Тя е с три мандата в посолството на Република България в Токио и повече от две десетилетия живее със семейството си в Япония.
Чрез своите книги, срещи с читатели и международни инициативи тя последователно изгражда културен мост между България и Япония и се превръща в един от най-разпознаваемите български разказвачи на японската култура и ежедневие.
През декември 2023 г. тя бе избрана от слушателите на българските радиа за Посланик на културата. Нейните книги намират читатели не само в България – сръбското издателство „Вулкан“ издаде нейно заглавие през декември 2025 г.
А ето и кратък откъс от интервюто на Елица Пенова с авторката, което може да прочетете в октомврийския брой на списание „Жената днес“:
Вашите книги показват една Япония на уважението, тишината, дисциплината и малките жестове. Но има ли опасност от тази красива картина да остане извън кадър другата Япония – на самотата, огромния социален натиск, конформизма и трудността човек да бъде различен? Какво не сте разказвали досега?
Аз знам за сенките. Черната боя на самотата, болката зад плътно затворените врати и суровият натиск на битието съществуват във всяко кътче на земята, не само в Япония. Но моят избор като автор е свещен и съзнателен: аз отказвам да пиша за затвори, за кръв, война и смърт. Светът вече е претъпкан с думи, които нараняват и отчайват. Хората са парализирани от страх, безпокойство и недоверие. Моята мисия е друга – да бъда пътеводител на надеждата. Човекът няма нужда от книга, която да му припомня колко е тъмно в бездната; той има нужда от светлина, която да му посочи изхода. Когато пиша за доверието, за любовта и за нежните жестове, всъщност разказвам
как японската душа лекува сама своите невидими рани, как и у мен има нови сили, надежда и упование да продължа дните си с усмивка и радост.
Всяко споделено „омотенаши“, всяка усмивка или премерен поклон в претъпканото метро не са просто етикет. Те са вик без думи: „Виждам те. Знам, че ти е трудно. Не си сам“. Това е изкуството да запазиш мира в сърцето на другия, дори когато твоето собствено боли. Затова избирам да пиша само за красотата, защото вярвам, че тя е единствената сила, която има властта да ни спаси. Избирам да пиша с любов за любовта, защото в живота тя е Истината и Пътят.
Вие казвате, че не можете да свикнете с „грозотата„ – с лошите думи и лошите обноски. Но възможно ли е човек да стане прекалено нетърпим към грубостта? Понякога грубият човек не е ли просто човек, който носи собствената си болка по много несъвършен начин?
Точно така е, да! Грубостта почти винаги е просто вик на ранената душа. Зад острия тон или лицемерните думи най-често стои не злоба, а умора, уплаха или непонесена болка. Моето нетърпение към „грозотата“ не е осъждане и присъда на човек, който не я забелязва. Странно е, колкото повече месеци и години трупам, толкова по-малко се сърдя на грубия и безпардонен човек и лицемер, и толкова повече ми става мъчно за него.
Научих се не да отвръщам, а просто да отминавам с тиха молитва да му олекне,
да намери сили да се пребори. Границата е в това да съхраниш мира в сърцето си, без да станеш съучастник в нечия чужда ненавист. Да поставиш здравословна дистанция, означава, че имаш пълното право и е дълг към самия себе си да не позволиш нейната или неговата „грозота“ да разрушава твоя мир.
0 Коментара