Майка й умеела да предсказва бъдещето. Толкова добра била, че пред вратата им се виели дълги опашки, излизали от кооперацията, продължавали по улицата и опирали чак в булеварда. Дори в милицията започнали да я викат, за да помага в разплитането на криминални загадки. „Действаше като психоаналитик, казва ти хубави думи, като с магическа пръчица ти маха тъгата, обяснява ти спокойно нещата, след това просто летиш.“
Един от пробните й фотоси за ролята на Рени Комачева в “Оркестър без име”
От дете Катето Евро знае, че ще бъде актриса. Не си губи времето с кроежи, болни амбиции и опити да направлява съдбата, не се мъчи да блесне, нито трупа точки в състезания. Радва се на света такъв, какъвто е в очакване на неизбежната развръзка.
Израснала в сплотено патриархално семейство, възпитана в най-добрите традиции на градската среда, заредена с безкрайни запаси от любов и оптимизъм, актрисата описва своя изпъстрен с куриози и обрати живот в биографичната книга „Катерина Евро …И още нещо“. Откровена, забавна и цветна изповед, вдъхваща усещане за интимност и споделена обич, все едно бъбриш с приятелка. Без да се прикрива и да спестява грешките или слабостите си, дори на корицата е такава, каквато е в реалността – с димяща цигара в ръка. В нейните спомени дори социализмът има забавно лице.
Като малка била мъжкарана, главатарка на банда.
Чувствала се превъзходно, но един ден забелязала, че другите момичета вече имат гърди и се ухажват с момчета, а тя още е плоска отпред. Тъга обзела мислите й. Надълго и широко Катето описва трепетното си нетърпение да се превърне в жена и неистовото щастие, когато най-сетне станала обект на момчешките блянове.
„Интересно, спомням си първата истинска целувка, но момчето не го помня. Валеше дъжд и бе хладно, скрихме се под една от арките на “Св. Седмочисленици”. Ужасно се притеснявах, защото имах херпес на устната, мислех си: “Как може да ми излезе херпес точн когато ще се целувам за първи път, бе? Каква е тая моя съдба?” Но пък толкова ми хареса да се целувам, боже, обожавах. Целувай се, целувай се, като луда.“
Баща й е албанец. През 1961 г., когато Енвер Ходжа прекратява дипломатическите отношения със соцлагера и затваря държавните граници, семейство Евро остава разделено. По същото време Катето, майка й Йорданка и по-малкият й брат Петър са в София на гости на бабата и дядото, повече никога не виждат Илия. Въпреки ужасната загуба обаче тя има щастливо детство, майка й е изцяло посветена на своите деца. С много хумор описва летата им в Несебър, как отсядали в къщата на един спасител, с когото случайно се запознали на плажа.
„Златан беше спасител, а навремето, ако спасиш човек от удавяне, ти се полагаше парична награда, която съвсем не беше за пренебрегване. Може и сега да е така, не знам, нямам толкова детайлен опит с днешните спасители. Та, едно лято взехме с нас в Несебър приятелка на майка ми, Зина, и ни споходи гениалната идея да инсценираме инцидент в морето – тя уж започва да се дави и Златан да се метне и да я извади от дълбините.
Предварително се наговориха как да го изиграят, за да бъде максимално достоверно. Мама и Зина влязоха в морето, той си седеше на поста и се правеше, че нищо не подозира. Изневиделица майка ми започна да натиска приятелката си под водата, за да стане по-истинско. Горката женица! Нагълта се с вода, започна да маха с ръце, мама крещеше с пълно гърло: “Помощ! Помощ! Човек се дави!” Но тя беше якичка и по-едричка от Зина, бая силничко я потапяше и онази жена започна действително да се дави, силици не й достигнаха да се бори. Майка ми пък в тоя критичен момент си помислила тъкмо обратното: че много хубаво Зина играе удавник, даже с гордост се изпълнила. Златан се хвърли и я спаси, естествено, точно както се бяха уговорили, обаче като я извади, тя беше съвсем примряла, милата. Майка ми бе на косъм да й види сметката.“
Не само че става актриса точно както й било предсказано,
но и е завихрена в една от най-плодовитите епохи на българското кино. Нейният разказ за снимачния процес и за общуването й с титани на седмото изкуство като режисьорите Людмил Кирков и Рангел Вълчанов е балсам за душата. С особена обич си спомня за село Ковачевица, филма „За къде пътувате?“ и обаятелния драматург Георги Данаилов, който тогава живеел в родопското село.
„Една нощ му бях на гости и направо забравих къде се намирам, слушах го. Часовете неусетно се изнизаха, преди да се усетя, започна да се съмва, а аз трябваше да ходя на снимки. Страхотно се притесних, скочих, затичах се към нашата хижа, отворих вратата и… там седеше Рангел Вълчанов. В моята стая. Чакаше ме, както татко Жоро навремето, излъчвайки напрежение и потискащо разочарование. Попита ме:
– Колко е часът?
Идеше ми в земята да потъна:
– Шест.
Че като започна:
– Как може такова нещо? От осем си на снимки, а се прибираш в шест? Ти знаеш ли, че сега мога да те сменя тебе, мога да ти отрежа ролята, бе!
Леле, как ме стресира! Ученичка да бях, нямаше да се смачкам толкова.
Рангел беше ревнив. Всички големи режисьори и творци са такива. Според мен, за него не беше чак толкова страшно, че се прибирам призори, не можеше да преглътне, че нещо друго е изместило филма. Вместо да си легна прилежно и да си мисля за ролята, да се вживявам, аз най-нехайно съм отишла някъде да пълня съзнанието си с излишна информация. Не искаше да си говоря с никого, освен с него, докато не завършим снимките, такъв беше. Ревнуваше ме от Жожо Данаилов, защото винаги искаше той да е център на вниманието. И успяваше! Но нямаше начин един от двамата да доминира, бяха жестоки ерудити, адски интересни мъже, как се избира между два съвършени диаманта?“
Кадър от манекенския й период с големия й приятел Чавдар-Пачата
За разлика от повечето хора днес,
Катето е благодарна на съдбата.
След активните й години в киното, ненадейно попада в театъра, където отново работи с най-добрите в бранша. Първата й роля е на графиня Оливия в „Дванадесета нощ“ по Шекспир. Казва, че режисьорът Мариус Куркински бил нейният НАТФИЗ, за няколко седмици я научил как се играе на сцената, издигнал я на съвсем ново професионално ниво.
„Настръхвам, докато си припомням тези вълнуващи моменти. Как ние с Мариус стоим зад завесата разтреперани, чуваме как хората се връщат в салона след антракта, сядат на местата си и от това жужене на публиката те обзема ужасен страх. И него го е страх, и мен. Мислех, че той вече е обръгнал, не се страхува, обаче и двамата треперим като есенни листа. Държим се за ръце и се кръстим… Големи емоции, големи вълнения бяха.“
16-годишна започва да се снима за модни списания, работи като манекенка близо дванадесет години. През това време се снима в няколко филма, включително „Оркестър без име“ и „Равновесие“. Непрестанно пътува за снимки и ревюта, излиза в чужбина, чак до Карибите стига, опознавайки изключителни хора. Един от тях е цигуларят Минчо Минчев, с когото участва в концерт под наслова „1300 години България“ в Куба.
„Ние, манекенките, неспирно се закачахме с него и цигулката му. На нея той й трепереше като на писано яйце, беше Страдивари 1716 Барон Витгенщайн, държавата му я купила през 1977 г., страхотна ценност. Косъм не даваше да падне отгоре й. А на нас, естествено, толкова ни трябваше, какво друго да очакваш от група млади момичета. Щом го видехме, започвахме:
- Минчо, може ли да ти го пипнем? Моля ти се, дай малко да го подържим.
- Кое, бе? – питаше той.
- Страдивариусът! Защо, ти за кое си помисли?
Не даваше обаче да се издума:
- Скъп ми е, момичета, не може.
А вечер пък го молехме да посвири само за нас, на ушенце.
- Минчо, айде посвири на клетите манекенки!
И той вземаше лъка и започваше да свири омайната си музика, която никой никога не забравя. Помня я, както помня и него – млад, красив, изящно талантлив, застанал под огромните звезди над Хавана.“
Такива истории и много други пази книгата на Катето Евро. За да бъде още по-колоритен образът на тази шеметна актриса, във втората част думата е дадена на нейните близки и приятели. Албанската й братовчедка Аида, малкият й брат Александър Спиридонов, братовчедка й Елена Дионисиева, изкуствоведът Камен Балкански, артистите Виктор Калев, Мариус Куркински, Камен Воденичаров, Георги Мамалев, журналистът Георги Милков, поетът Добри Банев и Азис. Всички разказват за Катето такава, каквато те я познават. Най-доброто четене предстои.
Кадър от манекенския й период с големия й приятел Чавдар-Пачата.
0 Коментара