Честно казано, малко ме е страх. После пък ме досрамява от този страх. И според най-добрите препоръки на психолози и терапевти го пиша черно на бяло, белким ми мине. Истината е, че годините история на „Жената днес“ само са лъскали престижа й. И, разбира се, колкото и аз да си лъскам самочувствието, то никога не стига. Затова съм се хванала за една реплика на Мира, написана преди месеци на това място, повтарям я като мантра и не пускам: „Тук съм, за да се изложа!“. Което – трябва да признаете – е чудно верую и те прави безстрашен.
А като се замисля, има един-единствен начин да сгрешим: да изневерим на интуицията си. Ние в списанието, нали сме все видни интуитивни дами, напоследък сме обзети от колективна мисъл – че нещо в този век не вършим както трябва.
Мисълта стана особено натрапчива тези дни при новината за ужасяващо бързата смърт на съвсем млада наша колежка. Последните снимки с малкото й хлапенце в мрежата са отпреди някакви си три месеца. После я няма.
Тъкмо си си нагласила ваканцията, уредила си задълженията по кредита и си намерила приятен старчески дом за баба си и хоп – случва се нещо подобно и разбива идеално подредената ти представа, че животът може да бъде опитомен.
Времето ни се присмива. Толкова е кратко, а ние го консумираме във вид на полуфабрикати в еднократни чинийки. Боим се, пазим се, стерилизираме си емоциите, крием ги зад инфантилни емотикони в скайп-а, отлагаме решенията си, нямаме топки за тях, все не ни стиска и единственото, което правим по въпроса, е да мрънкаме повече. И както изпълнението на собствените ни мечти и амбиции е пластмасово, така и кумирите ни са ерзац. Опаковани в силикон, опънати с лифтинг, клиширани, скучни и еднакви. Желанията ни доволно плуват в плитки мазни видения за по-големи коли и по-широки молове. И не смеят да скочат в дълбокото. Не си позволяват вълнения.
Все повече хора около мен усещат остър дефицит на нормалност. На мен също пластмасата започва леко да ми втръсва. Живее ми се по-калоричен живот, пък ако ще вкусът му да се окаже горчив и тръпчив. Както казва Дъглас Адамс, във вселена с такива размери човек не може да си позволи да има чувство за мярка.
Помислете, кога за последен път чувството за мярка ви е оставило ярък спомен? Такъв – от който да се изчервявате или да се усмихвате многозначително и от който да става качествен сценарий за епична драма. Не са ли опасните връзки, които дръзваме да прокараме, най-истинските изпитатели на нашите предели, катализаторът на талантите ни? Само нашите грешки ни дават великодушието, което после ни лекува. Позволете си 20 секунди безгранична храброст и ще станете по-богати поне с една история. А това никак не е малко. Историите, а нe атомите, са истинският градеж на света ни.
Ние обичаме историите. Превръщаме ги в четива. И имаме едно-единствено изискване – да са умни и смели. Според Марин Кожухаров това е смисълът изобщо.
0 Коментара