Георги Милков е журналист – международен репортер и военен кореспондент в „24 часа“ от вече четвърт век, главен редактор на сп. GEO, бил е и телевизионен водещ (Плюс това по БНТ 1 2015-2018 г.). Той е и първият победител в телевизионното риалити шоу „Африка: Звездите сигурно са полудели“.
Живеем в безпрецедентна ситуация – пандемия от коронавирус, която спря света и затвори всички ни. Кое е чувството, което най-силно изпитваш?
Любопитство. В какъв свят ще живеем след това, ще ни промени ли кризата и как – към по-добро или към по-лошо? Това, което ни споходи, стана бързо и изненадващо. Като всяко бедствие, впрочем. В карантината и наложените ограничения (не само в България, но и по целия свят) мнозина загубиха комфорта си – въображаем или реален – и се замислиха, че е възможно животът повече никога да не е същият, както преди. И че също така е възможно да сме свидетели не просто на глобална криза, а на своеобразен вододел в битието ни. Все по-осъзнатото
чувство, че имаме по-малко контрол върху бъдещето, отколкото сме си представяли.
Любопитен съм и за друго. Дали след толкова трогателни примери на пожертвования, доброволчество и добротворчество, ще станем трайно по-състрадателни, по-загрижени за ближния, по-благодарни и помагащи? Или всичко ще бъде бързо забравено и още по-бързо ще се върнем в познатите коловози, за да продължим по старому, наваксвайки с още по-яростни дози егоцентричната си абстиненция.
Обедини ли ни кризата? Или ни раздели с още по-голяма сила?
Страхувайки се от безработица, не заработихме ли повече, превръщайки домовете си в офиси, в които винаги сме „на линия”? Как домашният ни интернет се превърна в „хляб насъщен”, защото същият този интернет сега е едновременно и училище, и църква, и ресторант, и магазин, и концертна зала… Дали окончателно виртуалното не стана вирулентно? Ей такива разни неща се чудя.
Физически сме затворници с маски, но те не пазят душата. Къде търсиш спасение, какво ти дава утеха и кураж?
Не съм загубил и за секунда нито кураж, нито утеха. А спасение намерих в това, от което винаги съм странял. Домашният уют. Прибрах се в България на 15 март, когато извънредното положение бе вече в сила и на летището трябваше да подпиша декларация, че ще остана под двуседмична карантина. Наложих си сам не 14, а 40-дневна изолация, защото думата „карантина” идва от иналианската quarantena, което значи четиридесет. И изненадващо, дано не прозвучи темерутски, това по някакъв странен начин ми се хареса.
Останах си вкъщи повече, отколкото предполагах, че мога.
То нямаше и къде да ходя толкова, а и времето навън беше странно. В началото на април в София валя сняг, какъвто не е имало и през декември. Приятелите ми знаят, аз от години упорито бягам от зимата. Вземам си годишната отуска през студените месеци, а не през лятото, и се запилявам някъде по тропиците. И тази година направих така, но зимата и пандемията ме изненадаха. Затворих се вкъщи, запалих си камината. Имам чудесна библиотека, за която винаги съм страдал, че не ми остава толкова време, колкото ми се иска.
Сега се намерих в цялото време на света.
Позачетох се, дори се върнах към някои любими стари книги, които не бях отварял от ученическите години. Захванах се с кулинарни изкушения. Изгледах с удоволствие филми, които не бях успял досега или пък такива, които уж бях „минал”, дремейки в някой самолет нанякъде… Беше ми приятно, топло, уютно. Междувременно навън изгря слънце, раззелени се и всичко живна.
Тази изолация може и да ни отне много излишни разточителства, но пък ни даде други.
Например лукса да търсим и намираме самовглъбение. Или просто да седим и да гледаме зареяно през прозореца. Да се любуваме на цъфтежа на дърветата, да наблюдаваме гнезденето на сойките и играта на ухажване на дворните котараци. Всевъзможни подобни малки очарования на мирозданието, за които преди не сме имали нито време, нито очи.
Какво най-вече отнема от теб тази социална и физическа изолация? А какво ти дава?
Липсва ми свободата, която ми даваше дори самото чувство, че мога да замина когато и където поискам. Живях прекалено дълго с това приятно опиянение и явно съм се привързал към него. Да мога да се кача на първия самолет за някъде, където ми скимне, бе през годините мой спасителен бряг, а
тази криза го превърна в томителен блян.
Липсва ми дори възможността да мога да седна в някое кафене на оживена улица, без значение дали в София, Маракеш или Рим, и да гледам шарените тумби хора. Но предполагам, че това не е останало безвъзвратно в миналото. Странно е, но ми липсва да виждам много хора. Всякакви хора. Близки, далечни, без значение… Аз всъщност цял живот работя с хора. И това няма как да не ми липсва. Срещите, запознанствата, обмяната на думи, впечатления, идеи, знания, споделянето на красиви моменти, на хумор, на храна, на енергия, флуиди, вибрации, че даже и на банални вируси…
Всичко това е част от магията на човешкото общуване.
Това, което ни прави живи хора, отличавайки ни от роботите, социопатите и отшелниците. Отчуждението винаги е реална заплаха, дори и без пандемия. Но си давам сметка и за друго. В условията на социална и физическа изолация чуваме роднините и близките си по-често от преди, защото се притесняваме повече за здравето им. Или пък съседите. Никога преди не съм си общувал толкова със съседите, макар и от разстояние. Чувството, че споделяме обща съдба на съкилийници, вероятно ни кара да се погледнем с други очи.
Или пък да вземем всички тези видеочатове и конферентни връзки в платформите за видеосподеляне. Никога преди не бях „ходил” в мазето на Орлин Павлов или в спалнята на Лейди Гага. Катето Евро, която иначе познавам от десетилетия, ме научи дистанционно да правя козунак. Открих няколко прекрасни, непознати за мен художници чрез една група за споделяне на изкуство във фейсбук. Като се замисля, всичко това е изумително! По един парадоксален начин дистанцията ни направи по-свързани.
Има ли урок, който научи – лично за себе си и за света, в който живеем?
Надявам се всички заедно да научим уроците си като общество. А иначе за себе си разбрах, че мога да живея кротко и спокойно в усамотение и размишление, без това да ме доведе до депресивни и суицидни състояния.
Може ли битката с коронавируса, начинът, по който се води и последствията от нея, да разбъркат моралната и ценностна координатна система, да променят представите ни за добро, лошо, смело, достойно…
Светът отдавна е изправен пред фундаментални въпроси за бъдещето си. Нашата координатна система, морална и ценностна, се променя непрекъснато, както от развитието на науката и технологиите, така и от начина, по който живее и функционира този наш милиарден човешки мравуняк върху планетата Земя. Това изпитание, пред което светът се изправи сега, не е първото, нито ще е последното, но точно то може да бъде катализатор на процеси, които текат отдавна. Да ускори намирането на отговори, които не сме спрели да търсим за себе си, но рутината на консуматорското ни ежедневие леко ни е позабавила.
А ще ценим ли повече свободата и свободите си?
Аз лично никога не съм спирал да ценя свободата си. Всеки ден.
Ювал Ноа Харари казва: „Да, бурята ще отмине, човечеството ще оцелее, повечето от нас ще са живи – но ще населяваме един различен свят.“ Как си представяш този различен свят?
Не искам да си представям свят, преграден с нови стени, след толкова години усилия да съборим и преодолеем старите барикади, натоварен с безброй абсурдни регулации. Свят, който е разпарчатосан на ограничителни зони, в който хората не се прегръщат, не се целуват, нито се здрависват дори. Където всеки физически допир или мигновено докосване предизвикват панически пристъп на хипохондрия… Свят, скован от отчуждение и страх. Това не е мястото, където искам да живея. Даже не бих искал да умирам в такъв свят.
Предпочитам да си мисля, че както всеки път в човешката история, след гибелни погроми и безнадежност, следва промяна, която ще тласне нашата цивилизация към откривателства и изобретателност,
ще я вдъхнови за безсмъртни творчески пориви.
Има една стара поучителна история отпреди два века за мор, който тръгва пак от Азия, а хората са безсилни да му се противопоставят. Става дума за избухването на един вулкан, но всъщност в съврмеменната история на човечеството няма по-голямо вулканично изригване. Все едно 170 хиляди бомби като тази от Хирошима са се взривили. Било е ад, апокалипсис. Огромни количества серен двуокис се свързват с водната пара, получава се сярна киселина и този отровен аерозолен воал покрива целия свят. Слънцето не се е виждало. Затова следващата година – 1816-а, остава в историята с названието
„Годината без лято”.
Студ и отровен дъжд съсипват реколтите, а Наполеоновите войни преди това са омаломощили и обезкръвили Европа. Заразата от холера покосява всичко от Индия до Русия. Целият добитък е или измрял от глад, или е изклан от бедстващото население. И една каруца не може да се впрегне. Затова няма превоз, всъчки вървят пеша. На един германец на име Карл Драйс му хрумва идеята за създаването на индивидуално средство за придвижване на две колела. Така се появява прототипът на първия велосипед в света. По същото време крал Вилхелм I организира трапезарии за бедните, строи болници, създадена е селскостопанска спомагателна каса. Почват различни социално-политически реформи,
въвеждат се мерки, невиждани до този момент.
Именно тогава, в това време на мор, в Европа се ражда разбирането, че правителствата трябва да се борят с последствията от световни катастрофи с държавни средства и програми. Друг германец, преживял тия гладни години, после изучава храненето на растенията и въвежда минералните торове в селското стопанство. Има още много подобни примери. Точно в онази мрачна година без лято Мери Шели написва „Франкенщайн”, а холерната епидемия в Русия ще се окаже най-продуктивният период в творчеството на Пушкин… Можем да се опитаме да си представим какви изобретения, научни открития и невероятни произведения могат да се родят вследствие на пандемната 2020 година.
Ако трябва да нарисуваш, напишеш или изпееш утрешния ден – коя картина, песен, книга щеше да е?
Ако можех, бих изпял Panis Angelicus, бих нарисувал „Закуска на тревата” и бих написал „Сто години самота”.
0 Коментара