„Ако не може да си позволите терапевт, поне намерете някого, с който да говорите“, написах преди време. Осъзнавам, че това е щекотлив въпрос, но няма как да не признаем, че много хора в момента, по една или друга причина няма да могат да ползват психотерапевтични услуги. Някои заради срам и/или предразсъдъци, други защото няма да могат да си го позволят. Това обаче няма и да отмени нуждата от специалисти по психично здраве, но пък знам колко загрижени за приятелите си хора има, които се чудят какво да правят с психичните им агонии, преди да се стигне до момента на истинската терапия.

Сетих се, че бих могла да предам тук нещо, което бях прочела. В ценната книга на Джулия Бъкройд Войната с храната тя дава някои насоки как да човек може да е слушащ, без да е терапевт“, които ще преформулирам така.

Единственото правило – не давайте съвети, слушайте!

Целта е не да се съветвате, а да се слушате.

Първо трябва да започнете с това кой/я не сте – не сте специалист от психологическа гледна точка. Необходимо е да си давате сметка за границите на вашата компетентност и, ако усетите, че сте ги преминали, да се обърнете към други хора. Трябва също така да се споразумеете с вашия „клиент“, когото ще наричам за по-лесно „Поли“, че ако усетите, че това, което ви споделя, ви притеснява сериозно или се безпокоите за емоционалното и физическото й благосъстояние, тя ще се съгласи да потърси алтернативна допълнителна помощ.

Трябва ли да давате съвети?

Не. Вашата работа е да помогнете на Поли сама да намери най-добрия съвет за себе си.

Трябва ли да говорите за себе си?

По-скоро не. Това е пространство, което давате е на Поли и въпреки че тя може да ви задава въпроси, това може да е заради притеснението й, че говори твърде много за себе си, но целта на срещите ви е тя да показва докъде е стигнала с размислите.

Трябва ли да задавате въпроси?

В повечето случаи не, но понякога помага да използвате изречения като: „Какво се случи тогава?“; „Как се почувства, когато той каза това? Какво мислеше, че тя има предвид?“. Вашите въпроси трябва да позволят на Поли да разшири това, което казва и да помисли върху него още. Бъдете внимателни да не отваряте нови теми или да питате за твърде детайлна информация. Оставете Поли да прецени накъде ще отиде разговора.

Трябва ли да се срещаме редовно?

Редовните срещи са добра идея. Вероятно не по-често от веднъж седмично, но не и на много дълги интервали, защото ще изгубите момента. Но винаги е добра идея да обсъдите тези неща в самото начало, така че и двете да знаете колко време ще ви отнеме. Ще трябва да се разберете и колко дълго да продължават тези срещи. Няма нищо лошо те да са кратки (да кажем 15 минути), ако това е единственото време, което имате, но няма да ви даде време да изследвате нищо в детайли. Трудните теми и спомени имат нужда от повече, но е полезно споразумение да се разберете за един час, който е достатъчно дълъг за този тип разговори. Също така има нужда да се уговорите за какво ще говорите на следващата си среща.

Къде трябва да се срещаме?

Срещите могат да се случват за предпочитане някъде, където е уединено и е по-скоро неутрално, място, където няма да бъдете прекъсвани, място където и двете се чувствате на сигурно и спокойно място.

Книгата „Войната с храната“ може да поръчате онлайн тук.

От сайта на Детелина Стаменова. 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара