„Опа, сега вече ще стане на нейното! – казах на баща си, намигайки му. – Много добре се подреди. Сега ще направиш точно това, което тя искаше!“ Баща ми ме погледна напълно неразбиращо. Струва ми се, че се усъмни, че съм запазила разума си.

Тъкмо се бяхме върнали от голямото пазаруване в края на седмицата и бяхме доста уморени. Щеше ни се веднага да се изтегнем на дивана, но за съжаление, бяхме забравили да вземем масло за тортата. Предстоеше ни голямо празнуване на рожден ден и майка ми вече беше в кухнята, заета с приготвянето на тестото. Маслото ѝ трябваше спешно, налагаше се някой веднага да излезе. „Не можеш ли сама да си го купиш? – обърна се моят баща към майка ми.

– Аз имам нужда от малко почивка, останах без силица.“

„Мога, да. Но още съм заета с готвенето. Бих предпочела ти да излезеш. Моля те!“ С пъшкане баща ми отново се обу. Мърмореше тихичко в брадата си, че този път ще вземе колата, защото не му се изминава пак пеш цялото това разстояние. „Ама как за пакетче масло ще ходиш с колата? – извика майка ми учудено от кухнята. – Освен това колата е паркирана на толкова добро място точно пред вратата. Утре ще ни е удобно, когато товарим нещата за празненството в багажника. Добре е колата да остане възможно най-близо.“ „Така е – съгласи се баща ми. – Това ми беше изхвърчало от главата.“ „Би могъл да отидеш до магазинчето на ъгъла. Там е малко по-скъпо, но пък няма да се разкарваш надалече. После ще си легнеш на диванчето, обещавам.

А пък аз ще имам всичко, което ми трябва.“

Баща ми се замисли за кратко дали да приеме предложението и реши: „Добре, така ще направя. До скоро!“. Аз отново се обух, за да придружа баща ми. Докато излизахме, му казах: „Видя ли, тя се наложи! Пак те подхлъзна. Успя да те накара да стане на нейното!“. А той ме погледна видимо объркан. „Защо? Просто се разбрахме кое и за двама ни е окей. Избрахме компромисното решение. Така се прави, когато човек е обвързан!“

Вероятно се питате каква е връзката между този епизод и бебешкия пубертет. Може би, докато четяхте, хвърлихте отново око върху корицата и заглавието, за да видите дали държите правилната книга? Да, да, нея държите! Съобщавам ви за този разговор, защото много ми напомня диалога, който неотдавна водих с двегодишния си син, макар че той все още не можеше така красноречиво да изложи аргументите си.

След дълъг ден в детската градина се намирахме още на детската площадка. Баща ми беше дошъл да ни види. Той е невероятен, много ангажиран и любвеобилен дядо и внукът му го обожава. Исках да използвам възможността и да отърча до отдалечения на пет минути магазин, за да купя кисело мляко. Но синът ми не беше съгласен.

Синът, малко превъзбудено: „Искам с теб! Искам с теб!“.

Майката: „Искаш да дойдеш до магазина ли?“.

Синът, почти разреван: „Дааа!“.

Майката: „Ох, неее, аз просто набързо ще взема едно кисело мляко. Раз и готово. В това време ти ще си играеш на пясъчника с дядо“.

Синът, все още превъзбуден: „Неее. Искам с теб!“.

Майката, с въздишка: „Добре, но тогава ще седнеш в количката. Така ще стане по-бързо, отколкото ако вървим“.

Синът, със силен рев: „Неее, носи меее!“.

Майката, леко изнервена: „Ох, моля те, тормозиш ме. Как да нося и теб, и покупката?“.

Синът, със силен рев: „Аз! Щеее…“.

Майката, надвиквайки го: „Ти ли ще носиш покупките?“.

Синът, малко по-тихо: „Дааа!“

Майката, предала се, с въздишка: „Добре, хайде да тръгваме“.

Взимам сина ми на ръце, а баща ми казва с намигане: „Е, победи те! Успя да те накара да стане на неговото…“.

Това е приказката за тираничното дете и за възрастните, които не са в състояние да се наложат

Всъщност няма голяма разлика между двата разговора освен може би тази, че малкият ми син не владее добре вербалното общуване и не можеше ясно да ми обясни защо му е толкова важно да дойде с мен. Той все още не беше в състояние да подплати желанието си с аргументи, както го направи майка ми в разговора с баща ми. Но по принцип аргументацията му доста приличаше на тази на възрастния човек. Както баща ми, така и аз направихме компромис, за да уважим желанията на всички.

Същинската разлика между двата разговора се състои в нашата гледна точка: при разговор между възрастни хора ние възприемаме като нещо напълно нормално и естествено да се уважат желанията и на двете страни. Съвсем друго е при разговори между родители и техните малки деца. Тук в обществото ни е широко разпространено схващането, че малките деца, които

съобщават желанията си с хленчене или крещене,

се държат като малки царе и искат да манипулират останалите, за да се наложат. Затова възрастните никога не трябва да се поддават на тази манипулация, а твърдо и
последователно да ѝ се противопоставят.

Но колкото по-яростно децата ни правят напук и дори започнат да удрят, хапят или плюят, защото думите им още не са им достатъчни, толкова по-несигурни ставаме ние. Правилно ли ги възпитаваме? Какво ще стане, ако детето ни се превърне в малък тиранин, както ни предсказват от всички страни? Не трябва ли все пак да поставим някаква граница? Защото децата ни трябва да се докажат не само вътре в семейството, но и навън в обществото. Трябва да съумеят да се включат в групите в детската градина или в училище.

А и по-късно в професията си трябва да общуват с колегите си. По рафтовете в книжарниците има различни книги наръчници, които по отношение на това инатливо поведение на децата предлагат доброто старо консервативно възпитание. Анете Каст-Цан например съветва несигурните родители всеки път, когато детето се инати, да го изпращат в неговата стая, за да „си помисли“. Михаел Винтерхоф и Бернхард Бюб също подчертават в книгите си колко важно е на децата отрано да им стане ясно, че трябва да се подчиняват на възрастните; подчертават и че своенравното им поведение

в никакъв случай не бива да бъде толерирано.

Необходимо ли е следователно, подготвяйки децата за предизвикателствата на бъдещето, да ги научим да се отказват от нуждите си? Ние казваме: не! В тази книга бихме желали да разнищим и отстраним мита за разглезените тирани и да подкрепим родителите, както бабите и дядовците, тъй като в бебешката фаза трябва да бъде продължено онова заложено още в първия ден на раждането и ориентирано към нуждите на съответния човек възпитание. Бихме искали също така да ви покажем един по-спокоен начин за

преминаване през т.нар. бебешки пубертет.

Защото е напълно излишно непрекъснато и за всяка дреболия да се спори с малкото дете. Да, дори не е необходимо да му се караме! Обещаваме ви, че когато прочетете книгата, щом следващия път детето ви се разкрещи пред рафта със сладките неща до касата в супермаркета, вие ще съумеете да реагирате с любов и разбиране, вместо да му се ядосате. Ще стоите и ще си кажете: „Няма нужда да му се карам!“. Когато метне полупълната чиния с ядене на пода, когато отказва сутрин да се облича за училище, когато хапе, а всъщност иска да се гушка, когато непрекъснато посяга към контакта или на пясъчника засипва всичко около себе си с пясък, ще разберете защо го прави и какво да направите вие, за да го спрете.

Откъс от книгата „Най-желаното дете ме докарва до лудост“ на Даниеле Граф  и Катя Зайде – едновременно полезно и разтоварващо четиво за родителите, които се опитват да намерят необходимия баланс в отношенията с децата си. Авторите не дават рецепти, само ценни съвети и главно обяснения, при това с чудесно чувство за хумор и самоирония. Защото е важно да разбираме правилно причините за детското поведение и да се научим да предвиждаме реакциите на детето си.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара