Не е ли изкусителна тази идея? Живот без болка, непресъхващо блаженство, позитивизъм в розови одежди в една фантастична приказка. Дали щом още ни боли, това означава, че не сме достатъчно израстнали, духовни, зрели, развили личността, духа и и съзнанието си? Все някога трябва да идва етап в живота, в който да не боли, нали? Предателството, загубата, раздялата и още сто неща от тези, които ни се случва да преживеем в живота?
“Би било хубаво” се изкушавам да напиша, и се сепвам в същия миг. Дали наистина би било хубаво? Всъщност как ще разберем, че е хубаво, като няма да има с какво друго да го сравним?
Всъщност е много наивно – по детински незряло, да очакваме, че животът може да бъде еднополюсен. Ако някога стигнем дотам да се обезчувствим така, че да не изпитваме болка, то това обезчувствяване ще се приложи и към останалите осезания в емоционално-чувствения спектър.
Нямаме филтър спиращ болката,
и пропускащ избирателно само “хубавите” чувства. Или чувстваш, или не.
А втората опция е по-опасна и от най-силната болка. Велики световно доказани новатори в науката и психотерапията го казват, но важното за мен е, че идва през силата на личния и на терапевтичния ми опит:
Там където се е активирало обезчувствяването, царува апатията, липсата на радост, липсата на искрица живот, липсата на вълнение.
Болката също липсва. Но не защото е изцелена, а защото е потъпкана, низвергната, забранена, заглушена.
Толкова силно е боляло без болката да бъде чута
и излекувана, че се е превърнала в невъзможна за облекчаване рана, и единственото достъпно решение за нас е било обезчувствяването.
А травмата продължава да стои отдолу, затрупана и задушена под пластове саботажи, изкривени вярвания и компенсаторни поведения. И само чака сгоден момент за да изригне под формата на заболяване, или невротизъм. Явно дори и да спреш да чувстваш болка, това не лекува раната. Тя продължава да тлее под задушаващите болката пластове.
Тогава какво да правим?
Да започнем да уважаваме болката. Да притихнем уважително, когато тя дойде, да я изслушаме и като слушаме – да чуем. Да ѝ отдадем онова уважително пространство за преживяване, също както го даваме и на радостта, и на блаженството ни. Да ѝ дадем правото да се разгърне във всичките си пластове – мисли, емоционални нюанси и физически (психосоматични) усещания. Да постоим в нея и да намерим дара и висшия смисъл в самата болка и в ситуацията, заради която тя е дошла. Да попием цялата мъдрост, която идва с нея.
И после да я освободим от полето си – от тялото, ума, сърцето, физическите ни клетки и цялото енергийно пространство на съществото ни. За да освободиш нещо, първо имаш да го опознаеш, приемеш, разбереш. Методите от енергийната психология – ТЕС, Божествената Матрица, Пренареждане на Матрицата, са брилянтни в бързината и ефективността си в това. Но каквито и други способи да ползвате – ако работят за вас – ползвайте ги!
Но
оставете уважително пространство за болката.
Тя е част от палитрата преживявания на живота.
Болката е част от живота. Неизменна част.
И ако в нашата детинска незрялост сме се надявали някога болката да изчезне изцяло от живота ни, то в нашата зрялост трябва да сме готови да водим диалог с нея. Не да бягаме и да гледаме на нея като на грешка или аномалия. Колелото на живота се върти и предлага различни опитности и преживявания. Включително болка. И това е ОК. Когато дойде такъв житейски епизод, е здравословно да имаме тази вътрешна цялост и стабилност, с която да посрещнем, чуем, обработим и изпратим болката. За да дойде
следващият житейски епизод.
Способността да водим диалог с болката, е признак на емоционална и духовна зрялост.
А ако подтиснатата болка прозира в нелогични реакции и поведения, то имаме да се впуснем в дълбокото – през пластовете с които сме я заглушили. Как ли? Отново с ТЕС, Пренареждане на Матрицата и Божествената Матрица. През усещанията на тялото, през спонтанните мисли, асоциации, спомени и убеждения прозиращи в думите и действията ни. Бавно, уважително, отгръщайки пласт по пласт. За да стигнем до травмата за да можем да я изцелим и освободим.
И с това ще бъдем още по-центрирани, стабилни и със зряло отношение към следващата порция болка, която житейското колело ни поднесе. Също както и към радостите, и насладите.
Ето това е едно от лицата на осъзнатия живот.
От Свой избор
0 Коментара