Към средата на далечния XI век, царският двор на Багратидите преместил столицата си в прекрасния град Ани, разположен на Пътя на коприната. Сега останките от този античен град се намират в днешна източна Турция, окръг Карс – в непосредствена близост до границата с Армения.
Близо 100 000 души живеели в града по онова време и това го правело съизмерим с Кайро и Багдад. Пътници от близо и далеч пристигали всеки ден, дивейки се на „Града с 1001 църкви“. Но скоро напористите селджуки помели буквално тези земи и, макар да построили собствени храмове и палати, градът никога не върнал предишната си слава. Днес виждаме едва частици от средновековната столица, но и те са били достатъчно основание за ЮНЕСКО да включи обекта в своя Списък на световното културно наследство.
Влизаме в древния Ани през Лъвската порта, кръстена така заради каменния барелеф на лъв, олицетворяващ славата на Селджукската империя. Следваме пътека, която днес може да не изглежда кой знае колко впечатляваща, но навремето е била оживена главна улица, пълна с хора, влизащи и излизащи от Ани, тръгнали по Пътя на коприната, говорещи езици от целия Средновековен свят. Този търговски маршрут е бил източник на най-разнообразни стоки и наслади от Изтока и Запада: тъкани и подправки, ценни камъни и екзотични храни.
Можем да си представим как градските крепостни стени, днес все още импозантни, но далеч от някогашното си величие, са били накачулени със стражи – даващи наряд, дрънчащи с брони и оръжие, подаващи си заповеди, а понякога и шеги едни на други.
Първите укрепления са били построени през 964 г.,
когато Великият крал Ашот III преместил столицата си тук, в Ани. 14 години по-късно защитният пръстен бил удвоен. Седем величествени порти били разположени по периметъра и посрещали всеки гост на славния град, оставяйки го често без дъх от удивление.
Ако се отклоним вляво от основния път, ще попаднем на половинка от църква, която е била само на 10 години в последните дни преди инвазията на селджуките. Името й е Църквата на светия спасител. Построена е от Крал Смбат III, наричан също Хованес. Архитектурата е пример за типичната кръгла форма с 12 тесни прозореца, 19 многоъгълника по фасадата и 2 малки параклиса до олтара. Преди стотина години все още щяхте да сте в състояние да добиете пълна представа за геометрията на църквата, но за съжаление източната й половина се е срутила през 1930 г. по време на буря.
Още по-нататък вляво виждаме структура, която може да ви се стори позната, въпреки че са останали само основите на стените. Прилича на хамам и всъщност е точно така – една от
двете обществени бани, останали от времето на Селджукското царство
и проучени от археолозите към днешна дата. В сградата е имало съблекални, басейни с вода с различна температура и всичко друго, необходимо за пречистване на тялото и отмора на душата. Този е Малкият хамам; другият е Големият, но от него е останало още по-малко.
Пътеката ни отвежда до стената на красивия каньон, в дъното на който проблясва река Арпачай. Погледът от ръба разкрива живописните меандри и онова, което е останало от Моста по Пътя на коприната. В най-добрите дни на Ани, мостът е бил вече на 200 години. Величествена структура на два ката – един етаж за керваните и друг за пешеходците. Представете си богатствата, пренасяни по него в двете посоки. На по-ниска тераса над реката, виждаме добре запазена църква с изненадваща датировка от 1215 г. Това ни дава представа за превратностите в съдбата на Ани след пристигането на селджуките. Църквата на ръба на каньона Арпачай е била построена от заможен търговец на име Тигран Хонентс и днес е известна с неговото име.
От църквата на Тигран Хонентс обръщаме гръб на Арпачай и се отправяме към следващата голяма сграда, оцеляла до XXI век –
Катедралата на Ани.
Строителството й започва през X век, а приключва през XI в. по времето на Царица Катерина. Тя била умна жена и възложила завършването на храма на един от най-големите майстори по онова време – майстор Трдат, известен с работата си по реконструкцията на „Света София“ в днешен Истанбул. С идването си в Ани селджукските владетели превърнали катедралата в мюсюлмански храм под името Джамия на победата.
Връщаме са обратно на основната пътека от Лъвската порта и се озоваваме пред причудлива постройка. Издържана е в основните цветове на Ани: оранжево, есенно кафяво и почти черно, но има странна осмоъгълна кула, залепена за единия ъгъл. Това всъщност е минаре, а сградата е Джамията на Минучир.
Първият селджукски владетел на Ани – Минучир – построил храма през 70-те години на XI век, превръщайки го в най-старата по вида си джамия в цяла Анадола. Можем да си починем за малко вътре, тъй като въздухът е прохладен и свеж, а гледките към меандрите на Арпачай са фантастични.
На излизане ще видим вдясно
Базара, или главната търговска улица
на Ани. В миналото център на различни лакомства и необичайни придобивки от далечни земи, днес той може да се различи само като стенни очертания – това е всичко, останало от някогашните магазини.
Наляво от нас се простира пътят към Цитаделата. Разбира се, тя заема най-високия хълм в рамките на града. Проучванията са показали, че тук е имало укрепителни съоръжения още от VII век след Новата ера. В началото на XI век на хълма се намирал и Царският дворец на Багратидите. Това, което ще видим днес, са руините на най-старата християнска църква в града – Дворцовата църква. Надписът на стената показва годината на построяване – 622. Има и останки от самия Царски дворец. Благороднически мавзолей, построен малко преди завладяването на столицата. Руини от още няколко църкви. И прекрасна 360-градусова панорама от върха.
Връщайки се от Цитаделата, можем да завием наляво и да хвърлим едно око на символа на съвременния Ани – т. нар. Църква Абугамрентс, а всъщност „Свети Григорий“. Построена е като частен параклис на рода Пахлавуни, а семейната гробница е била прилепена към северната стена на светилището. Параклисът е най-добре запазената сграда в Ани – кръгъл, красиво оформен в 12 секции, в типичния оранжево-кафяв колорит. Оттук се открива чудесна гледка към другия каньон, обикалящ града – долината Бостанлар.
Крачките ни обратно към Лъвската порта ни превеждат покрай бившата Църква на Апостолите, превърната в кервансарай от селджуките. Сградата е необикновена не само защото е в правоъгълна вместо кръгла форма, а и защото съдържа четири куполни параклиса в ъглите. Ако надникнем вътре, ще видим още нехарактерни особености. Наблюдаваме особена красота, родена от смесването на старата църковна архитектура с художественото каменоделство на селджуките.
Още по-нататък по пътя ще попаднем на четирите колони, които са служели като основа на
Огнения храм – древен религиозен обект,
датиращ отпреди Новата ера и „рециклиран“ в параклис по времето на средновековната столица.
Правим кратка отбивка вляво, за да видим още две специални места. Първото е Църквата на Цар Гагик, също дело на талантливия майстор Трдат. Смята се, че е направена по подобие на прочута катедрала в друг средновековен град – Звартнотс. Виждаме познатите кръгли форми, на самата църква и на външния коридор. До неотдавна, вътре е стояла и голяма статуя на самия цар, държаща в ръце модел на църквата.
Още по-нататък, пред очите ни се открива Селджукският замък, построен скоро след завладяването на града. Зад главната порта се намира широк вътрешен двор, обграден от множество стаи. Замъкът разполага и с подземия за складиране на стоки и продукти. А във височина е имало поне още един етаж, за което можем да съдим по дупките за поддържане на греди в стените.
Селджукският замък също гледа към долината на Бостанлар, така че в този момент се намираме практически
върху втория град Ани, този под земята.
Не сме сигурни точно колко пещери са издълбани в меките скали на речните каньони, знаем само, че са многобройни. Хората са живеели тук от незапомнени времена, и все още са го правели през XI век. Под столицата е имало цял невидим град с домове, улици-тунели, църкви и гробници. Плюс някои странни помещения с множество малки ниши, издълбани в стените, които всъщност са били градските пощенски станции. Гълъбарници. Времето е оставило своя отпечатък върху мястото, тъй като много от пещерите са срутени, а скалите са станали жертва на природните елементи. И вече никой не живее тук.
Напускаме Ани така, както пристигнахме – през Лъвската порта. Може и да се върнем някой ден, тъй като мястото има различно излъчване в различните годишни сезони. Разкопките на обекта продължават и се надяваме да можем да видим още от неговите тайни, които ще се разкрият в бъдеще.
0 Коментара