Всеки, който някога е виждал себе си като пътешественик, си е мечтал за далечни земи и преходи, изпълнени с изпитания. Малко са останалите недостъпни места, където малцина са стъпвали. Едно от тях е Антарктида.
За българката Иглика Трифонова тези мечти са сбъдната реалност и вече 14 години изпълват голяма част от живота й. Когато едно „градско момиче с високи токчета“ се озовава на най-южния континент, това променя начина, по който гледа на света. Разширява кръгозора, създава апетит за нови пътувания и намира второто си семейство.
Тази година, Иглика за пети път бе част от българската експедиция до Антарктида, където вече се чувства като у дома си. Началото е свързано с човека, превърнал българската антарктическа програма в повод за национална гордост – проф. Христо Пимпирев. Неговите разкази за далечната южна земя заразяват мнозина с
магията на Белия континент.
Това се случва и с Иглика.
„През 1999 г. се запознах с проф. Пимпирев и слушах разказите му за магията на Антарктида. Беше толкова сладкодумен, че дълго не можах да забравя нещата, които ми разказа. Още тогава той ме покани да се включа в експедицията като фотограф, но трябваше да си намеря финансиране, а сумата беше сериозна. Чаках 7 години, за да я събера и да стигна до Антарктида, но попаднах в точната година и на точните хора“, разказва тя.
И добавя: „Тогава работех в ЦСКА. За да ме пуснат от клуба, проф. Пимпирев предложи да изиграят един футболен мач. ЦСКА даде червени тениски и топка, подписани от всички футболисти. Организирахме мач между България и Испания, който завърши с дипломатичното 3:3. Вкарахме си два автогола, за да завърши наравно, защото сърце не ни даде да бием – испанците бяха домакини, а и винаги много са ни помагали на Антарктида.“
Иглика заминава на първата си експедиция през 2006 г., като в началото основната й дейност е да снима природата. Бързо трябва да се адаптира и започва да помага в научните проекти, което включва взимане на
проби от пингвини и тюлени,
за които понякога се изискват бързи действия и бързо оттегляне на безопасно място. По време на последната си експедиция тази година, Иглика започна социологически проект, който изследва отношенията между хората в екстремни условия, за да се установи как се формира това специално общество там.
Ето какво споделя още Иглика:
„През годините участвах в биоложки научни проекти на мои колеги. Трябваше да се взимат кръв от пингвините и кожа от тюлените за ДНК изследване. Трудно беше, защото няма кой да те научи как се прави това, справяш се място. Беше много вълнуващо. Макар че много обичам животните, за мен всъщност
най-интересни са хората на Антарктида.
През всичките години исках да разбера как хората там от съвсем непознати много бързо стават като семейство и изграждат свое общество. Това са устойчиви връзки, които се запазват. Обществото на българската база и на другите бази е различно. Нашата база е по-малка и по-бедна в сравнение с другите, прилича на хижа в планината, но е по-уютна и хората са по-задружни в нея, защото всички сме заедно през цялото време. На чуждите бази, на които съм била, някак е студено, няма задружност, няма общество, има само отделни групи хора.
Събрах много материал, всички участници в експедицията дадоха интервюта и се надявам анализът на резултатите да е много интересен. Радвам се, че Катедра „Социология“ в СУ подкрепи този проект, защото подобно изследване в България не е правено.
За тези специални отношения между хората на Антарктида допринася и фактът, че
там парите нямат значение.
Ако имаш нужда от нещо, молиш за помощ по радиостанцията и веднага някой от другите полярни програми се притичва. Съседната, най-близка база, на острова е испанската, само на 8 км по вода. Другите са по-далечни, на други острови. Този дух на взаимопомощ е вълшебен. Разбира се, там средата предразполага“.
Иглика Трифонова споделя, че се е върнала тотално променена след първото пътуване: „Виждаш половин свят, други култури. Минаваш през лятна фиеста в Южна Америка, хората танцуват по улиците, винаги са усмихнати, въпреки че са много бедни. Преди Антарктида животът ми беше да не кажа скучен, но определено след това стана по-интересен. Срещнах хора, които станаха моето второ семейство.“
Самото пътуване до Антарктида е част от преживяването. Членовете на българската експедиция обикновено минават през Южна Америка и след това с кораб: „Пътят до там е дълъг. Преминаването през Пролива на Дрейк е предизвикателство, особено за хора с морска болест като мен. Три денонощия не знаеш къде се намираш, защото лежиш и ти е зле.
На Антарктида има много рискове,
но животът там не е толкова труден. За повечето полярници откъсването от останалия свят не е проблем, защото са хора, които пътуват много. Със студа се свиква. Първата година, в която стоях месец и половина, в един момент започнах да ходя по тениска, защото вече се бях адаптирала към условията.“
Пребиваването на най-южния континент дава възможност за размисъл и предизвиква нови усещания и емоции: „Там човек започва по-интензивно да усеща нещата, става по-голям оптимист. Умът се пречиства. Липсва ми много Антарктида, сънувам я. Когато я видя по телевизията, обикновено плача, защото предизвиква много силна емоция и желание да се върна при нея. Това е друг, паралелен свят. Там времето няма значение. През астралното лято, когато ходим, няма нощ. Дните се сливат. Никой за никъде не бърза, няма нужда да си гледаш часовника. Непрестанното бързане го няма. Това ти позволява да си вършиш работата спокойно, да се отърсиш от стреса.
Да седиш и да гледаш природата,
която се променя изключително бързо, защото пейзажът непрекъснато сменя цветовете и формите си. Отчупват се айсберги от ледниците, вятърът ги движи из залива, на брега излизат животни. Случвало се е да седя на брега и от водата да се показва глава на тюлен или пингвин, която ме наблюдава. След като реши, че не съм опасна, идва до мен и ляга да спи. Там хората са част от хармонията на природата, без да представляват заплаха за животните.
Това е магическо място. Изострят се сетивата. Възможно е да имаш странни сънища. Или да станеш по-вярващ. Българската база е първата, която има православен параклис на Антарктида, след нас и руснаците построиха църква. Там усещането е, че си малко по-близо до Бог.“
България вече има собствено селище, което постоянно се развива, на остров Ливингстън в Антарктида. То включва три основни къщи и няколко помощни постройки.
Началото е поставено с един фургон,
приютявал полярниците ни от първите експедиции, който се пази и е превърнат в музей. А част от последната експедиция бяха музикантите Теодосий Спасов и Християн Цвятков, за които Иглика споделя: „Те привнесоха арт вълна на базата. Свириха, твориха музика, направиха и филм. Оказа се, че и готвят добре. Вписаха се в обстановката.“
Трифонова има завършени три висши образования и близо 30-годишен опит като фотограф. В началото на 90-те работи като парламентарен фотограф и запечатва някои от моментите, останали в политическата история на България. Нищо обаче не може да се сравни с Антарктида.
Тя намира как да е свързана с любимия си континент, докато не е там. Иглика е в основата на създаването на Асоциацията на младите полярни изследователи в България (АПЕКС България). Организацията обединява младите учени от българските полярни експедиции, които разпространяват знанието за Антарктида чрез лекции, изложби и полярни ателиета в училищата и университетите. Така те искат да подготвят
следващите поколения изследователи.
„Винаги съм искала да работя нещо, свързано с образование, в рода ми има четири поколения учители. Темата „Антарктида“ е много интересна на децата, канят ни непрекъснато в училищата. Когато им разказваме, стоят с отворена уста и отворени очи, запомнят всичко. Вълнуват се да видят пингвините, да слушат за тях. Иска ни се да компенсираме липсата в учебниците като разказваме на децата от личен опит за това, което сме видели, научили, преживели“, казва тя за един от проектите, който е най-близо до сърцето й.
С Антарктида са свързани и следващите й пътешествия: „На Ледения континент се роди и другата ми голяма мечта – да измина 900-те километра пеш по поклонническия път Камино де Сантяго в Испания. Сега вече 9 пъти съм го минавала по различни маршрути, включително и Антарктическото камино, което извървяхме с испански колеги-полярници. Камино е по-близо до България, но ми създава същото прекрасно усещане като Антарктида. То е особено, защото
не знаеш в кое историческо време си.
Има много населени места, които са си запазили оригиналната архитектура от преди стотици години и сутрин, когато няма хора и коли, губиш представа в кой век си. Там виждаш и собствените си граници. Аз не предполагах, че мога да измина хиляди километри пеша, но се оказа, че съм способна. Преди Антарктида бях градско момиче с високи токчета.“
На връщане от Антарктида Иглика гледа да отдели време да се полюбува и на Южна Америка. Така стига до някои от магическите места на този континент като Мачу Пикчу, водопадът Игуасу на границата между Бразилия и Аржентина и пустинята Атакама по крайбрежието на Чили.
Те обаче са само красиво отклонение от основната цел, която си остават ледовете и остров Ливингстън: „Животът ми до голяма степен е посветен на Антарктида. Донесла ми е много радост. Антарктида е магия.“
0 Коментара