Тотка Налока е родена и израснала в България, където дядо й вдъхва любов към математиката. Благодарение на него развива любопитство и специфичен подход към ученето и решаването на проблеми.
Снимки Костадин Кръстев-Коко
Завършва бакалавърска степен по математика и информационни технологии в България, а през 2010 г. заминава за Лондон, където започва от нулата. Работи като чистачка, учи английски език. Решена да промени бъдещето си, тя инвестира в семинари, книги и менторство от някои от водещите световни експерти по бизнес и личностно развитие. Тези преживявания трансформират начина ѝ на мислене от просто изкарване на прехраната до създаване на стойност, служба на другите и живот с цел.
Животът й се преобръща през 2016 г., когато посещава събитие на Тони Робинс. Там се запознава с Вероника Тан – собственик на компанията Success Resources, базирана в Сингапур. Тя става неин ментор и изиграва решаваща роля за професионалното й израстване. Вероника й предава фундаменталните принципи на партньорството и растежа в бизнеса, а по-късно й поверява ръководството на един от седемте офиса на фирмата – този във Великобритания, от 2017 до 2019 г.
През годините Тотка се занимава със събития и партньорства в цяла Европа и Азия и работи с водещи лидери като Тони Робинс, Гари Вайнерчук и Робърт Кийосаки. Междувременно среща съпруга си – Моузес Налока, и двамата заедно се сдобиват с ексклузивното право да промотират събитието „Освободи вътрешната си сила“ на Тони Робинс в България.
Днес Тотка Налока обучава говорители и предприемачи и им помага да повишат видимостта си и да развиват бизнеса си предимно чрез стратегически партньорства и изграждане на правилна инфраструктура.
Скоро издателство „Кибеа“ ще публикува книгата на Тотка Налока „Методът на умножението: практическа рамка за изграждане на смислени партньорства и мащабиране на бизнеса.“ Тя е плод както на професионалния й път, така и на дълбокото убеждение, че зад всеки бизнес стои лична история.
Тотка, днес работите с известни международни лидери, създавате партньорства и развивате бизнеси, но през 2010 г. пристигате в Лондон, без да знаете добре английски и започвате работа като чистачка. Помните ли жената, която бяхте тогава? Какво бихте ѝ казали днес?
Да, помня. Бях едно момиче, пълно със страхове и с постоянно усещане, че не съм достатъчна. Още от ранното си детство носех травмата от изоставянето. Бях поела роля, която не беше за дете, и често се чувствах различна от децата около мен. Може би затова още от малка се научих да бъда силна, да се грижа за другите и да давам повече отколкото се очаква от мен.
Следвах модел, който бях видяла от баща ми: да работиш много, да учиш много, да не се оплакваш и да даваш всичко от себе си. Затова започнах първата си работа на 16 г. Този модел ме доведе и до Англия.
Още през 2006-2007 г., след като завърших първи курс като студентка заминах за Англия на бригада. Берях салати и беше изпитание. Работех в калта, валеше дъжд непрестанно, събуждах се в 5 сутринта, за да хвана автобуса към полето. Животът ми тогава изглеждаше като постоянно бутане на камък нагоре по скала.
През 2010 г., след като завърших университета във Велико Търново, отново заминах за Лондон, без да знам добре английски и да имам някакъв голям план. Първата ми работа беше като чистачка в Barclays Data Hall Center, място, в което не трябваше да има абсолютно никакъв прах. Чистехме дори с мокри кърпички, за да бъде всичко безупречно. Работех и учех езика. На следващата ми работа моят ръководител Лий Колинс ме повиши на супервайзор – управлявах екип от 30 човека. Работех много. Седем дни в седмицата, с извънредни часове. Мислех, че ако работя достатъчно, ако уча достатъчно и ако давам достатъчно от себе си, един ден ще докажа, че съм достатъчна. Днес разбирам, че коренът на това е бил страхът. Опитвах се да стигна някъде, за да се почувствам достатъчна. Да постигна нещо, за да докажа стойността си. Да работя повече, да уча повече, да давам повече, за да мога накрая да кажа: „Ето, вече съм достатъчна.“ Но този начин на мислене е като яма без дъно. Ако тръгнеш от усещането, че не си достатъчен, няма резултат, който завинаги да те убеди в обратното. Винаги ще има още какво да докажеш, още едно стъпало, още една цел. С времето разбрах, че трябва да обърна посоката. Да не правя нещата, за да стана достатъчна, а да ги правя, защото знам, че съм достатъчна. Коренът да не е страхът, а вярата. Когато вярвам, че съм достатъчна, мога да действам. Мога да уча. Мога да работя. Мога да поема отговорност. Мога да се проваля и отново да стана. Но вече не правя всичко това, за да заслужа стойността си. Аз съм достатъчна. И точно затова съм способна да създавам. Това е огромна разлика.
Днес не вярвам, че да дадеш най-доброто от себе си означава просто да работиш повече. Означава да знаеш къде да вложиш времето, енергията и талантите си. Да създаваш стойност, да решаваш проблеми и да знаеш кога да работиш и кога да спреш, за да се възстановиш. Почивката също е част от живота.
Има една история, която ми напомня за целия този път. Един познат англичанин ме нае да управлявам компанията му за година и половина. Той беше изградил студио в дома на родителите си извън Лондон. Спомням си първия път, когато дойде да ме вземе за първото събитие, видях познати места и изведнъж осъзнах: това беше същото място, където бях брала салати в калта. Замълчах и си помислих: „Боже, колко си добър.“ Преди години бях там като момичето, което бере салати в калта. А сега един англичанин ме беше наел да управлявам компанията му и отново се намирах тук. За мен това беше специален момент. Дадох си дадох сметка колко много неща в живота разбираме едва когато погледнем назад.
Вярвам, че Бог има план за всеки от нас. Не вярвам, че сме тук просто за да плащаме сметки и да живеем един обикновен живот. Всеки от нас има смисъл да бъде тук. И докато сме тук, Бог има план за нас.
За мен изобилният живот не означава просто да имаш повече. Означава да живееш живота, за който си създаден, да използваш това, което е вложено в теб, да даваш, да служиш и да оставяш нещо след себе си.
Ако днес можех да седна до онова момиче, бих ѝ казала: „Не се страхувай. Ти не си недостатъчна. Не е нужно постоянно да доказваш стойността си. Бог те обича. Бог е добър. Бог е верен. Бог е в контрол. Животът се случва за теб, а не на теб. Дори когато не разбираш защо си там, дори когато виждаш само калта пред себе си, има неща, които още не можеш да видиш. Остани близо до своя Създател. Остани близо до Бога. Движи се от вяра, а не от страх. Не чакай да постигнеш нещо, за да се почувстваш достатъчна. Ти си достатъчна. И точно затова си способна да правиш. Продължавай да учиш. Продължавай да работиш. Давай най-доброто от себе си, но не се опитвай да заслужиш любовта, която вече ти е дадена. Не се сравнявай с другите. Твоят път е твой. Не е нужно да разбираш всичко още в началото. Понякога смисълът се разкрива едва когато погледнеш назад. И помни: най-доброто не е зад теб. То е пред теб.“
През 2016 г. отивате на събитие на Тони Робинс, а срещата ви с Вероника Тан впоследствие променя живота ви. Кое според вас разпозна тя във вас, преди вие самата да го осъзнавате?
Не знам със сигурност. Но днес вярвам, че Бог използва определени хора в точния момент.
Бях купила билет за събитие на Тони Робинс за хиляда паунда. Няколко дни преди събитието екипът в Лондон ми звънна и ме попита дали бих могла да бъда доброволец. Първо си казах: „Но аз имам билет за хиляда паунда. Защо да не седя и да слушам?“ Попитах дали имат достатъчно хора. Отговориха ми: „Да. Но ще се радваме да видиш какво е от другата страна.“ И аз реших да направя тази малка жертва, да посея, вместо само да получавам. Точно там срещнах Вероника. Тя имаше невероятна работоспособност, дисциплина, любопитство и, най-вече, вярваше в хората. Може би е видяла същото в мен, глад за развитие, готовност да се уча, да поема отговорност и да бъда полезна.
Има и нещо много лично. Майка и татко се разделиха когато бях съвсем малка. Аз останах с татко ми, а майка създаде ново семейство. Може би във Вероника открих една добра версия на майчината фигура, жена, която иска да предава знания, да развива и да издига хора. Може би Бог по този начин ми даде и един нов старт.
Само седмица след като започнах работа с нея, тя ме взе под крилото си и ме заведе в Сингапур. Там в продължение на месец участвах с нея в срещи и реални бизнес сделки. И днес вярвам, че Божията благодат ме срещна с нея.
Само шест месеца след началото на работата ви с нея тя ви поверява британския офис. Как се поема такава огромна отговорност?
За мен това изобщо не беше страх. Беше огромна привилегия. Когато в компанията възникваха проблеми и хората не искаха да поемат отговорност, Вероника ме питаше: „Можеш ли да поемеш това?“. И аз казвах „да“. Така започнах да организирам много събития, да създавам екипи, да решавам проблеми, да оставам до късно и да уча в движение. След събитието на Тони Робинс започнах да гледам на трудността по различен начин. Вместо: „Защо това се случва?“, започнах да питам: „Какво мога да направя аз?“
Имахме и един момент в Сингапур, когато Вероника ме помоли да представя резултатите на британския офис пред представители на седемте глобални офиса. Никога не бях правила подобна презентация пред толкова хора. Но за мен това беше привилегия. Представих резултатите. След това Вероника излезе и каза: „Това е новият мениджър на британския офис.“ Аз никога не бях кандидатствала за позицията. Тогава разбрах един принцип, в който и до днес много вярвам: първо бъди, после получаваш титлата. Не ставаме лидери в момента, в който получим позицията. Ставаме лидери в моментите, в които вече живеем като този човек, поемаме отговорност, търсим решения, служим и даваме резултат. Следващата година британският офис стана №1 по печалби в компанията и запази тази позиция и през последващата. Разбира се, работих много. Учих. Прилагах всичко, на което Вероника ме беше научила. Но вярвам и в Божията благодат. Съгласувах решенията си с Бога и вярвам, че Той ми даваше мъдрост да вземам правилните решения.
Работили сте с много успешни, влиятелни и богати хора. Какво научихте за успеха?
Успехът за всеки човек означава различно нещо. За един това е прекрасно семейство, за друг – определен бизнес резултат, финансова свобода или влияние. Но през годините, в които имах привилегията да работя с такива хора, видях нещо общо: най-трайният успех има смисъл.
Робърт Кийосаки например има ясна мисия за финансовото образование. След като решава собствен проблем и намира ментори, той не задържа знанието за себе си, а го предава.
И аз написах моята книга по същата причина. Получила съм достъп до Вероника, Тони Робинс, Робърт Кийосаки и много други хора. Не искам това знание да спре до мен. Същото съм виждала при Тони. Той има огромен график и много внимателно избира къде да инвестира времето си. Въпросът не е само „Какво ще получа?“, а „Какво влияние мога да имам?“. Това ме научи и на нещо много важно: лидерството е служене. Ако си лидер, имаш възможност да предадеш благословенията, които си получил. Виждала съм това и много близо до себе си, в живота на Моузес, който години наред е подкрепял църквата на майка си и е давал огромна част от ресурсите си към нещо по-голямо от него. Над 20 години и повече.
Затова за мен успехът не е само това, което успяваш да натрупаш. Успехът е и това, което успяваш да предадеш.
А какво ви разочарова в света на големия бизнес и личностното развитие? Има ли нещо, в което някога сте вярвали, а днес вече не вярвате?
Първо, всеки човек е в различен сезон и има нужда от различни неща. Не вярвам, че има една универсална формула за всеки.
Вярвам в закони. Например в закона на посяването и жъненето. Ако посееш в неправилния сезон, не можеш да очакваш реколта само защото си вложил усилия. Но вярвам и в благодатта. Не винаги получаваме това, което заслужаваме. За мен това е една от най-дълбоките истини на християнската ми вяра, че има благодат там, където човешката логика би казала, че трябва да има само последици.
В света на личностното развитие ме разочарова, когато се продава магическа пръчка. Не вярвам, че можеш просто да кажеш няколко правилни думи и животът ти да се промени. Истинското развитие е трудно. Аз самата години наред съм „забутвала проблеми под килима“. В един момент разбираш, че те не са изчезнали, просто са чакали да се върнеш и да ги адресираш. Трябва да видиш грешката. Да я признаеш. Да намериш решение. Да промениш поведението си. Да адресираш „слона в стаята“. И тук идва менторът. Менторът може да види онези слепи петна, които ти самият не можеш. Но трябва да го избереш мъдро. Ако някой е добър във финансите, учи се от него на финанси. Ако няма добри взаимоотношения, не го избирай за модел на семейни отношения. Не вземай за модел целия човек, а това, в което той има добър плод. И тук идва законът на почитта. Много хора мислят, че когато почитат ментора си, стават по-слаби. Аз вярвам в обратното: когато почиташ човека за това, което носи, се отваряш да получиш от неговите дарби, знания и опит.
Разбира се, има разочарования. Но въпросът е: ще позволиш ли разочарованието да огорчи сърцето ти? Аз не искам. И вярвам, че трябва да се научим да прощаваме, и на другите, и на себе си.
Завършили сте математика и информационни технологии. Какво от математическото мислене вградихте в работата си?
Дълго време приемах математиката за даденост. Никога не съм била най-добрата по математика, но дядо ми ми даде любов към нея и благодарение на него завърших математика и информационни технологии. Полагах много усилия да уча, в чест на дядо ми и на това, което той беше вложил в мен.
При Вероника за първи път разбрах, че виждам числата по различен начин от колегите си. Мога да погледна един отчет и да видя историята на бизнеса: какво работи, какво не работи, кое води до резултат и къде трябва да се направи промяна.
За мен числата не са просто финансов отчет. Те са езикът, който ти разказва историята на бизнеса.
Затова финансовият директор и лидерът на една компания трябва да комуникират постоянно. Ако лидерът не разбира отчета, той не може да вземе най-доброто решение за компанията.
Но математиката има и една страна, която понякога ми е пречила. Тя ме е научила да търся логика и доказателства. А в живота има моменти, в които трябва да имаш и вяра.
Днес съм благодарна за математиката, защото вярвам, че Бог може да използва всичко, което развиваме в себе си.
В професионалния ви свят думата „networking“ се използва непрекъснато. Как разбирате кога някой истински иска връзка с вас?
За мен изграждането на контакти никога не е било просто „колко контакта имаш“. Въпросът е: каква стойност създаваме един за друг? Има хора, от които се учим. Там ние получаваме повече. Има хора, с които сме приятели, споделяме време, ценности и преживявания. Има и хора, на които ние даваме. Понякога съзнателно посяваме в някого. Няма нужда всички отношения да бъдат 50/50.
Когато съм решила съзнателно да посея, аз не очаквам тайно после човекът да ми върне същото. Научила съм се от Вероника дори в лични отношения. Ако приятел има нужда от помощ и мога да дам, понякога казвам: „Не искам да ми връщаш. Аз просто посаждам.“ Това е личен избор. Но изборът трябва да е ясен.
Но когато говорим за бизнес, е различно. Там търся стойност и в трите посоки: аз печеля, партньорът печели, клиентът печели. Това е една от основите на „Метода на умножението“. Повече разказвам в книгата.
Вие сте човек, който очевидно умее да отваря врати. Коя врата сте се опитвали да отворите, а днес сте благодарна, че е останала затворена?
Докато учех в университета, работех в едно заведение. Един от охранителите постоянно ми казваше: „Скъпо девойче, какво правиш тук? Ти трябва да работиш в библиотека, не в дискотека.“ И той всъщност беше прав. Това просто не беше моето място. После ме уволниха. И точно човекът, който ме наричаше „библиотекарката“, ми помогна да намеря следваща работа. Така в един и същи момент една врата се затвори и друга се отвори. Има един английски израз: People’s rejection is God’s redirection. Понякога човешкото „не“ е Божието „не натам“.
По-късно, когато работех в строителството, имах и друга подобна ситуация. Този път си бях научила урока. Бях обвинена в нарушение, което знаех, че не съм извършила. Свързаха ме с финансовия директор, той провери камерите и истината излезе наяве. Шефът ми, който ме обвини, беше уволнен още същия ден от главната компания на строителният обект. И си казах: „Хей, Бог е в контрол.“ Затова днес благодаря не само за отворените врати. Благодаря и за затворените.
Има една особена цена на израстването: човек надраства средата, приятелствата и дори предишната версия на себе си. Вие с какво се разделихте?
Може би най-голямото нещо, с което се разделих, е животът, управляван от травмата ми от отхвърляне. Дълго време компенсирах чрез работа, постижения и нуждата да доказвам, че съм достатъчна. Това ме доведе до изтощение. Тогава разбрах: Моята стойност не идва от работата ми. Не сме ценни, защото сме продуктивни. Ние сме ценни и затова можем да даваме.
Разделих се и с отношения, които не бяха реципрочни. С нуждата да задържам хора на всяка цена.
Разделих се и с илюзията, че животът трябва да бъде като филм, красив, лесен и подреден.
Не обичам страданието. Но вече не вярвам, че всяко страдание е безсмислено. Понякога то ни принуждава да видим това, което в комфорта не бихме видели. И днес, когато има криза, се питам: „Господи, какво искаш да ме научиш чрез това?“
Аз съм губила. Била съм отхвърляна. Губила съм приятели. Правила съм грешки. Плакала съм. Но вярвам, че Бог може да използва всичко това. Когато падам, искам да падам към Него. Защото вярвам, че Той ще ми даде мъдростта да се изправя и да премина на следващото ниво.
След девет години извън България се връщате и започвате почти от нулата. Защо се върнахте? И имаше ли момент, в който си казахте: „Какво направих?“
Абсолютно. Аз не напуснах Великобритания, защото бях спряла да обичам работата си. Това беше мечтаната ми работа. Но Бог позволи да стигна до прегаряне и разбрах, че коренът не е само в работата. Беше в травмата ми от недостатъчност и отхвърляне, в постоянната нужда да компенсирам. Една вечер в офиса имах усещане, че нещо не е наред с главата ми усетих нещо като парализиране. Моузес, Вероника и още една дама от офиса, вярваща, се молиха за мен и аз просто започнах да плача. Днес вярвам, че Бог се намеси. Преди да напусна Success Resources UK имахме разговор с Вероника, в който тя ме попита: „Защо не вземеш правата за Тони Робинс в България?“. Аз се съгласих. Моузес реши да напусне заедно с мен. Взехме правата за Тони Робинс за България, инвестирахме личните си средства и започнахме да правим събития в България. Но вътре в мен започна нещо по-дълбоко, смъртта на една идентичност на позицията ми, която посрещаше всичките ми човешки нужди: сигурност, несигурност, значимост, любов, растеж и принос. Бях построила част от успеха си върху вярвания, родени от страх и недостатъчност. И когато тази конструкция започна да пада, имах чувството, че целият ми живот се разпада. Днес знам, че Бог ме отдели, за да изгради нещо по-здраво. Намерихме нови ментори. Открихме нова духовна среда. И аз започнах да виждам живота като „Пътуването на героя“. И вярвам, че това се случва отново и отново.
Какво ви даде животът извън България? Какво никога не успя да ви даде, защото може да бъде намерено само у дома?
Животът извън България ми даде нови ментори, английския език, достъп до нови нива, възможност да пътувам и да се срещна с лидери в Америка, Австралия, Сингапур, Арабските Емирства и Европа. Срещнах се със съпруга ми. Даде мисията ми. Аз никога няма да бъда същата, ако не бях заминала. Но животът у дома ми връща семейството, корените и принадлежността.
Може би Бог ме е изпратил навън, за да натрупам инструменти, които да посея у дома. Затова днес съм благодарна, че съм в България и че имам възможност да оставя следа.
Със съпруга ви Моузес сте работили и заедно. В посвещението на книгата казвате, че той не позволява „комфортът да измести прогреса“. Как се обича човек, който не винаги ти казва това, което искаш да чуеш?
Любовта не означава винаги да казваш това, което другият иска да чуе. Понякога означава да имаш смелостта да кажеш истината и да останеш до човека, докато той я чуе.
Най-големият ми пробив във взаимоотношенията е да разбера, че човекът до теб понякога те вижда много по-добре, отколкото ти виждаш себе си. Моузес „изгори“ много от илюзиите ми и много модели на поведение, които идваха от страх. Понякога се чувствах така, сякаш той ме наранява. Днес разбирам, че той не нараняваше мен – нараняваше това, което ме нараняваше. Толкова хора плащат много, за да работят с него. А аз имам привилегията да живея до него и да черпя от него.
Когато забременях, за първи път имах пространство да чуя неговата визия за семейството ни. И осъзнах колко лесно можем да подценим човека, който е точно до нас. Той има визия за поколения напред за нашето семейство. Аз мислих за моя живот а той мисли за пра-пра внуците ни.
Моузес беше до мен и в периода, когато старата ми идентичност умираше. И затова днес мога да кажа от сърце: „Благодаря ти, Моузес. Почитам те. Почитам те като мой съпруг, като баща на нашия син и за това, което Бог е вложил в теб.“ И се моля да имам мъдростта да бъда правилният партньор и помощник за твоята мисия.
Майчинството също присъства много лично в началото на книгата. Какво промени Джонатан в амбициите ви? Направи ли я по-голяма или я постави на правилното ѝ място?
Може би Джонатан не направи амбицията ми по-голяма. Направи я по-правилна. Даде ми също нов смисъл. Със самото забременяване, а после и с неговото раждане, в живота ни влезе нещо, от което и аз, и баща му имахме нужда. Никога не съм виждала Моузес по-щастлив.
За мен майчинството беше и страх, и огромен пробив заради историята ми с изоставянето. За да стана майка трябваше да обработя и излекувам моите рани и страхове, като не исках да се срещам с тях. Но Моузес не ме остави във страха!
Аз не гледам на Джонатан като на моя собственост. Гледам на него като на дете на Бога, поверено ми за отглеждане. Той ме научи да поставям граници. Когато се появи, прекъснах много контакти, които постоянно взимаха от мен и нямаше достатъчна реципрочност. Започнах да имам по-малко взаимоотношения, но по-качествени. Научи ме да ценя времето си. Научи ме да избирам действието пред перфектността. И дълго отлаганата ми книга започна да оживява. Започнах да записвам мислите, опита и идеите си, които по-късно се превърнаха в „Метода на умножението“. Преди мислех повече за това колко мога да постигна. Днес мисля и за това: „Какво мога да изградя, което да продължи и след мен?“ И това за мен е наследството.
Джонатан, благодаря ти за привилегията да бъда твоя майка. Благодаря ти, че ме вдъхновяваш. Благодаря ти, че ми даде нов смисъл.
Когато това интервю излезе, ти ще бъдеш на една година. Толкова малък, а вече си променил толкова много в нас.
Да поговорим и за новата книга. Кога разбрахте, че това вече не е просто ваш начин на работа, а метод, който можете да предадете на други?
„Методът на умножението“ не се роди в един момент, а се натрупваше с години. Имам огромна любов към хората с мисия и към хората, които все още я търсят. През последните години имах привилегията да помагам на десетки лектори – предприемачи в различни държави. И виждах един и същ проблем: хората имат стойност, знания и кауза, но не винаги имат правилния начин да достигнат до повече хора. Тогава разбрах, че това, което правя интуитивно от години, всъщност е метод. Но разбрах и още нещо: Времето ми е ограничено. С появата на Джонатан исках да му дам вниманието, което заслужава. Но не исках мисията ми да умре. Книгата ми даде възможност да умножа „времето“ си. Да помогна и на човек, когото никога няма да срещна. Да му дам достъп до начин на мислене, който може да му помогне да намери партньори, да достигне нови пазари, да достигне до нова аудитория и да не носи целия товар сам. Точно затова „Методът на умножението“ е практическа рамка за стратегически партньорства и устойчив растеж. И съм много благодарна на „Кибеа“ и на Марияна за партньорството, чрез което тази книга може да стигне до повече хора. Най-голямата ми награда няма да бъде броят продадени книги. Ще бъде някой един ден да ми каже: „Помогна ми да завърша нова сделка.“ „Помогна ми да вляза на нов пазар.“ „Помогна ми да намеря партньор.“ „Помогна ми да спра да не нося всичко сам.“ Дори да помогне на един човек, за мен има смисъл.
Един от най-силните ви принципи е, че стойността трябва да се движи във всички посоки, „аз печеля, ти печелиш, те печелят“. Не е ли това радикална бизнес философия?
Може би е радикално. Но аз вярвам, че има добър успех и недобър успех. Можеш да спечелиш много пари, влияние и признание и въпреки това да си загубил нещо много по-ценно. Затова в доброто партньорство трябва да печелят всички, аз, партньорът и клиентът. Ако едната страна печели, а другата губи, взаимоотношението рано или късно се разпада.
Вярвам в закона на посяването и жътвата.
За мен бизнесът е възможност за служене. Бизнесът е служене. Лидерството е служене. Хубаво е да имаш хубава кола, хубав дом, да се радваш на плодовете от труда си. Но нека това бъде резултатът, а не богът.
Книгата оспорва мита за самодостатъчния човек, идеята „ще се справя сама“. Кога независимостта престава да бъде сила и започва да се превръща в ограничение?
До около 25–26 години мислех, че трябва да се справям сама. Днес разбирам, че самодостатъчността е до голяма степен илюзия. Когато искаш да направиш нещо по-голямо от себе си, няма как да го направиш сам. Всеки човек има различни дарби и таланти. Ако си добър лидер, не е нужно сам да правиш маркетинга, обслужването на клиенти, финансите и всичко останало.
Силата е да кажеш: „Аз съм добър в това. Ти си добър в онова. Хайде да създадем нещо заедно.“ Точно това е в сърцето на „Метода на умножението“.
Използвам и една метафора с конете: един кон може да тегли огромен товар, но два коня заедно могат да изтеглят близо три пъти повече. Тоест 1 + 1 не е равно на 2. Това е синергията. Партньорството не отнема половината от теб. То ти дава достъп до знания, репутация, аудитория, доверие и опит, които сам нямаш. И най-важното, позволява ти да стъпиш върху години, понякога десетилетия, опит на друг човек. Затова в книгата казвам: ако искаш да стигнеш бързо, можеш да вървиш сам. Ако искаш да стигнеш далече, вървете заедно.
Ако решим да приложим само едно нещо от книгата веднага, кое бихте искали да бъде то?
Всъщност „Методът на умножението“ е система. Има стъпка 1, 2, 3 и така нататък. Ако вземеш само една, ще получиш част от резултата, но няма да получиш максимума. Все едно да строиш къща и да сложиш само едно стъпало към втория етаж. Но ако трябва да поставя нещо преди първата стъпка, бих казала: молитвата.
Преди бизнес, партньорство или ново начинание аз искам да попитам Създателя: „Господи, това Твоето ли е? Ако е Твое, утвърди стъпките ми. Ако не е, затвори вратата.“ Защото можеш да бъдеш много дисциплиниран и да стигнеш много далеч в грешната посока. След молитвата идват действието, процесът, измерването и корекцията. Но първо е посоката.
След всичко, което сте умножили, бизнес, контакти, възможности, влияние, кое е онова нещо в живота, което не искате да умножавате, а просто да опазите?
Много хора вероятно биха казали бизнеса, финансите, контактите или влиянието. Но за мен това е връзката ми със Създателя. Защото всичко останало е преходно. Бизнесът може да се промени. Хора могат да дойдат и да си отидат. Възможности могат да се отворят и да се затворят. Но има една връзка, която е в основата на всичко: връзката ми с Бога. Вярвам, че без Него мога да постигна много неща, но с Него мога да бъда човекът, за когото съм създадена. И ако един ден всичко останало изчезне, но тази връзка остане, няма да съм изгубила най-важното. Защото всичко, което съм умножила досега, е започнало от нея. И всичко, което тепърва ще умножавам, искам да бъде в партньорство с Него.
0 Коментара