Не съм като теб и това е добре!

„При своята самооценка човек сам си създава комплекси”

Зигмунд Фройд

Още по-добре би било да изгубим усещането и желанието си за сравнение със… Ако другите пораждат в теб съревнователен дух – бъди нащрек! Може би си на прага на обсебването. Поставянето на везни, претеглянето изисква много прецизни мерки. Дори и тогава е малко вероятно резултатът да е верен, защото като правило сме склонни да измерваме, когато „мерилото” ни се е счупило. Пружинката в нас се е отпуснала и стрелката безволево се насочва към неудовлетворението и разочарованието. Тогава, вместо да мотивира, сравнението оголва болезнени места.

Много ми хареса определението на една авторка: ”Сравняването е като бъркане в чужд джоб.” Това, което си мисля, е, че сравнението носи неудовлетворение и на двете страни, а оттам и до разминаването им, тоест до нашето взаимно разминаване. За мен то е коренчето на много, ако не и на повечето, житейски злини.

Тези ми размисли бяха провокирани от една прозаична ситуация и от една още по-обикновена реплика. Но знаете, че една реплика, повторена два пъти, вече не е просто изречена фраза.

Провокацията

В различни, но последователни дни, две мои приятелки, живеещи в не много, но достатъчно отдалечени държави, непознаващи се помежду си, в съвсем конвенционален „женски” разговор ме „шамаросаха” с една и съща душевна тревога: „Постоянно се сравнявам с другите.”

Ден първи. Седяхме в детски увеселителен парк на дървени пейки върху доста измъчена поляна, а около нас веселите ни деца подскачаха върху надуваеми гъсеници, замъци, влакове и кораби. Подскачаха с дечицата на средностатистическите австрийски родители и бяха щастливи. Ние скептично оглеждахме околните и брояхме татуировките им. Сравнявахме, вместо да сме щастливи като децата си.

Ден втори. Разположени уютно в градината на другата ми приятелка, бъбрехме за живота. Децата ни се замеряха с огромен плюшен заек и смехът им разпъваше стените на виенската къща.Тя ми разказваше къде и колко недвижимост има неин познат, каква модерна кола кара и колко много лети по света. Пак сравнения… вместо да се смеем.

Защо, питам се! Кому е необходимо?

Не мисля, че светът около мен е подиум. Не сравнявам, а търся. Търся интересното и това, което ми харесва.Само по себе си сравнението може би не е лошо. В някаква степен е стимул да разберем способностите и ограниченията си. Може би! Но също така може да бъде и нескончаем извор на страдание и саморазрушение. Къде е тънката граница, която би могла да те изправи пред прага на самобичуването и душевния дискомфорт или пък да те предпази от тях? Животът бил това, което изискваме от него. Дали? Животът е това, което е нито повече, нито по-малко. Просто е твоят пробег през пистата или разходка по тучна ливада. Решенията са може би твои, но задачите се поставят от „учителя”. Тогава защо са сравненията, че някой се състезавал така, а друг иначе? Състезавай се най-добре със себе си! Сравни твоето вчера с твоето днес. Какъв е смисълът от другото и какъв е критерият за по-добро!

Попитах и двете си приятелки какво точно искат. Нямаха отговор, а аз знам защо. Защото не искаха да приемат, че имат всичко. Всичко, което прави човека щастлив. Все пак те искат да се сравняват. Не попитах с кого. Няма смисъл. Достатъчно е съпътстващото изтезание в сравнението.

Различни сме и точно това е хубавото!

По тази причина правим различни неща, имаме различни цели и постижения, различни усещания и предпочитания. Или може би сме покрити с общ покров и бълбукаме, и ритаме отдолу с едничката идея – да избягаме от еднаквостта на стремежите си! Въпреки различието на съдбите ни, еднаквостта ни е в това, че сме хора тленни, и времето, колкото и да е в нас, е повече извън. Затова ли се сравняваме, за да разберем, че сме еднакви и в ужаса си да се гърчим под покривалото, отнемащо ни глътка разнообразие? Например Модата (независимо в какво) е измислена от нас. Тя трябва да е нова и различна, но е масов бит. Обгръща ни в еднакви тонове, дължини и кройки. Подава ни общи теми, общи страхове и радости. Вкарва ни в едни „чепици” и „шапки даже ни крои”. Оразмерени и определени сме, защото го допускаме сами. Сравнени сме, а от това боли. Не влизайте, момичета, в мерки!

Животът не е спортно състезание

Хубаво е да искаш, но да знаеш докъде и защо. Гениите са единици, иначе нямаше да са такива. Всяко състезание има нужда и от публика, всеки концерт от слушатели, всяка картина от почитатели, но творците са малцина. А и на тях сигурно им липсва нещичко. Това за пълното щастие го знаем. Лошо е пълното нещастие.

Имаме един живот и изкуството в него според мен е да бъдеш не просто различен, а да бъдеш себе си. Ти и аз не си приличаме и когато си подадем ръце, ще направим нещо друго, нещо ново.

Сигурно е хубаво да имаш личен самолет, но той няма да промени интересите ти и гледната ти точка,

няма да въздигне душата ти. Ще те издигне над земята, но все някога трябва да кацне. Душевният полет, полетът на мисълта са само твои и горивото за тях си самият ти. Това е, което те прави различен с индивидуалното ти, определено във времето, присъствие на тази земя. Хвани го за крилете и дерзай, а не се погубвай в сравнението, защото точно то е уравнивиловка.

Където и да се намираме на тази планета – всички сме хомо сапиенс, но някои повече. И така е добре. Ако се стремим да даваме най-доброто от себе си, несъмнено по-рядко ще се сравняваме с другите. Освободим ли душите си от сравнението – ще построим духовния си рай.

Мечтая си за времето, в което няма да се сравняваме, а просто ще живеем заедно, защото другото БОЛИ.