За скуката и хората

Най-обичам, когато 11-годишният ми син ми каже: „Скучно ми е!“. Аз като типичен работохолик мога да му измисля на мига поне три полезни занимания и още две за забава. Той вероятно, само вероятно, ще приеме само една от идеята. Но аз обичам да му е скучно. Да му е скучно без телефон, телевизор, просто да е с празни ръце или мисли, защото съм убедена, че скуката е полезна, особено за децата.

Спомени за моята скука

Аз бях затворено дете с малко приятели, но никога не съм скучала, както моят наследник описва това състояние. Беше ми досадно вероятно, ако трябваше да пазя тишина следобед, В останалото време винаги намирах нещо да правя. Игра, четене, рисуване, ровене из гардероба за съкровища, малко музика, неизбежните задължения вкъщи от малки, …кой ще ти скучае.

След това пораснахме, заредиха се изпити, работа, данъци и задължения и май само си пожелавахме да ни е скучно без тези стожери на социалното битие. Спомням си, че последно скучах осезаемо като възрастен, като ми се наложи да излежа почти 2 месеца преди да родя. Но поне почетох.

Разбира се, това се промени с времето и сега усещам скука, ако ме чака миене на прозорци, тежка административна задача или нещо подобно. Но това вероятно e отегчение.

Опитах се да обясня на детето ми, че скучае, защото не вижда колко неща може да направи сам или с приятели, без помощни средства или технологии, но разбрах, че това е скука от нова порода. Това е състояние на духа и ума, в което той не вижда готово решение на проблем или предизвикателство.

Технологична и придобита скука

„Мозъчно гниене“, нисък праг на концентрация, бърз интернет на възприятието. Всички сме жертви, не, доброволно се предадохме на малките и пристрастяващи наркотични ефекти на технологиите. Дори и аз, докато пиша този текст на лаптопа, поглеждам често към телефона, за да си взема дозата вероятно ненужна информация. И все пак се изключвам понякога за дни от поне едно устройство. Дигиталният детокс чисти пренасищането с истинска скука, която пожелавам на всеки.

Но децата, освен ако не сме ги поставили от малки в ситуацията да търсят сами решения на своите предизвикателства или грижи и да са свободни по дух, бързо стават жертва на скуката, от липсата на готови рецепти за живеене, за игра. И щом излязат от конзолата, екранът на телефона угасне или филмът свърши, настъпва паника „какво още“ бързо и веднага. Това наричат те скука, защото са забравили как с часове са се въртели в леглото по обяд в детската градина, в опит да не шумят, докато им се е играело свободно и на воля.

За това, което им се случва, няма виновни, а само отговорни. Ние, родителите, разбира се, но не само, защото вероятно рано сме дали достъп до различни устройства. Другата, не по-малко важна причина е, че поне моето поколение родители се опитваме да контролираме

всеки аспект на живота на децата си, а също така и всяка минута.

Рождени дни с аниматор, училище и уроци, тренировки, организирана занималня през по-голямата част от ваканцията – всичко в името на това детето ни да се реализира в обществото, да е в безопасност, да не мисли за глупости, да е в подходяща компания и т.н. Помислете, ако вашият график със задачи и занимания е пълен без възможност за бягство, то как няма да изпаднете в паника, ако останете известно време без команда и план? За порасналите деца това време, в което умът и възприятията им остават без заявка за нова задача, е скука. Още по-зле – предизвиква паника, че светът им се срутва.

Няма виновни!

Да, няма виновни! Ако имате опит с психолози, с които сте говорили за възпитанието или поведението на детето си, знаете какво е обичайното заключение: всичко започва от родителя, тоест лесно можете да преглътнете и тази горчива чаша вина. Не сме виновни. Отчасти.

Жертви сме на високите изисквания за родителство и успех, които сами си поставяме, лесно се губим в усилието да опазим децата си от непостоянния и сложен свят, и още по-зле – уморени сме да сме възрастни. Ако самите ние не осъзнаем, че стремежът да бъдем перфектните родители на децата си е отрова, няма как да си върнем радостта от живота и сладкия вкус на истинската скука, когато наистина си с „вързани“ ръце. Нека поскучаем истински, да покажем какво е!

Лек срещу скуката

Лечението не е иновативно, няма нужда от сложни описания. И то е – свобода! Да, свобода – да останат сами със себе си. Да чувстват, мислят, говорят свободно, дори и на ум. Да не им „висим“ на главата. Да ги оставим да дълбаят навътре в себе си и после да се изразят. Забелязали ли сте, че малките деца могат да си играят с една количка, кукла, с кутия или дори с една капачка от напитка с часове, без да потърсят възрастен за компания? Те са си самодостатъчни, защото са богати на въображение, което с годините и с натрупването на формули за действие, забавление – губим. Аз, например, съм готова да купувам конструктори, докато синът ми иска, защото те му служат да играе и учи без формули, щом всички части се смесят безредно в кутията с елементи.

Свободната игра е сигурен, безвреден и въздействащ лек срещу технологичната и придобитата скука. За 11 години от живота ми на родител съм организирала с аниматор 2 рождени дни и те бяха футболен мач с треньор и детска олимпиада с двама бивши учители по физическо. И двете събития бяха в парка. След 30 минути по план, настана истинска игра! А празникът, който Митко помни най-добре, е събиране вкъщи с 6 хлапета и няколко часа щастлив хаос за тях и главоболие за мен.

Разбира се, това не е панацея. Светът е опасен и няма как да му се доверим за свободна игра както ние си я спомняме. Но, ако малко се доверим да децата си, оставим ги да опознават сами света, те сами ще намерят безопасните граници на своето поведение и хабитат. Повярвайте ми, няма как да развият усещане за самосъхранение или да изпитат нашите рецепти за живот, ако не ги пуснем да го изпитат.

Да, моят син скучае. И се тръшка. Но поради друга причина – няма достатъчно деца, които да обичат или да или им позволяват да играят дълги часове навън, без телефон в ръка, или заедно да вършеят из къщите си, без родител, който да ги следи с поглед. И това го прави самотен, но това е друга тема.

Четенето – то винаги печели в борбата със скуката и самотата. Ако ние четем, и децата ще четат. Понякога е трудно, особено със задължителните четива, но това лекарство винаги действа. Наскоро четох разкошни есета за удоволствието от четенето на Иван Владимиров-Нав. Дощя ми се да беше още жив и да беше адаптирал книгата за деца. Защото тя би увлякла истински малките и тийнейджърите да четат. Но, както ми каза един психолог, дори и да препрочита едни и същи томчета, нека. Това е терапия с натрупване.

Да скучаем заедно!

Ако мога да си пожелая нещо от сърце, е с детето ми да скучаем заедно. Да гледаме облаците, да си говорим за незначителни неща, да броим колко червени тухлички лего има и т.н. Но това е фантазия, защото нямам време за истинска скука. А той се бори своята технологична или придобита скука с експлозия от гняв и тихо съзидание на собствени проекти. Но някъде по средата ще се срещнем и просто ще скучаем. Ще чакаме да минат 2 часа тишина следобед и после ще удължим, защото ни харесва.