Неразделни докрай. Пенчо Славейков и Мара Белчева

Откъс от книгата „Забравени истории на София – първи българки в обществения живот“ от Кирил Божилов.

Познавали са се още като деца, година след Освобождението и двамата са живеели във Велико Търново. Пенчо – осмото „тревненско” дете на поета-възрожденец и държавник Петко Р.Славейков; и Мара Белчева, севлиевка от революционен род. По-късно случайности са ги срещали и в други селища: „поздравите ни бяха бегли”.

Като гимназист – в Пловдив, след уморително пързаляне с кънки – буйният Пенчо тежко боледува. И едва остава жив, с постоянен недъг: вече трудно ще се движи и разговаря, трудно дори ще пише. Всички го запомнят все „приведен, накриво облегнат на бастона”…

През това време Mapa (галено – Молка) – учителства в Русе. И се омъжва за великотърновчанина Христо Белчев, поет и талантлив политик. Както твърди една тяхна съвременничка: четири години са най-изящната – „идеалната” – съпружеска двойка в столицата. Но скоро Хр.Белчев – като министър на финансите, по някакво недоразумение – е убит в софийската Градска градина; тя овдовява – едва 23-годишна. След това заминава за Женева да следва литература – въпреки че княз Фердинанд наполовина намалява вдовишката й пенсия. Завинаги ще запази фамилното име на съпруга си – единственият за нея.

Ще й казват: „овдовялата кралица”.

А Пенчо Славейков следва в Лайпциг, издава няколко стихосбирки. Завръща се в България и един майски следобед – 1903г. – двамата отново се срещат; в нейния дом се срещат…

Внезапно се прекъсват две самоти, Мара Белчева е завладяна от „обаянието на неговата личност”:

„Пътищата ни, дотогаз кръстосвани неволно няколко пъти, сега тръгнаха наедно: по нас, към Париж, за Виена, в Цариград и до Рим, през много градове и тъй докрай.”

Докрай – неразделни.

Тяхната дружба – свободна, „брак на душите” – радва ги близо десет години; и наистина е изключителна, тя дори е невероятна; първа сред интелектуалния ни елит, остава недостижима и неповторена.

Мара Белчева – с „царствената си красота”, сякаш омагьосана от мощния му дух и талант – става неотменна „дивна другарка” на поета. При цялата тежест на неговия недъг, на своенравността и волевата му натура. Наред с непрекъснатите злодумства сред обществеността: не е могла да ги разбере, не е искала да възприеме „физическата неравностойност” между двамата – сплетнически ги е обвинявала.

„Нашата дружба с Пенча беше дружба на мисълта; дружба на подялба на литературни и художествени впечатления или на впечатления от живота, които водят към изкуството…”

Пенчо Славейков – ерген до края на живота си – по момчешки е бил щастлив, удивителната вярност на „душевната аристократка” го е въодушевлявала: за достоен живот, за амбициозна работа. Творческото му вдъхновение – временно то е било прекъснато – с първите години на сближаването им възкръсва, пъстро разцъфва.

Още през 1884г. неговото семейство окончателно се заселва в София – на днешния площад „Славейков”. В скромна къща сред широк двор, с „народна” ограда от ниски дъски /срутена е през 1932г., на същото място – върху фасадата на висока кооперация от източната страна на площада – е поставена паметна плоча/. А Мара Белчева е живеела съвсем наблизо: като се тръгне през площада на северозапад и се излезе на ул. „Солунска”, втората й пряка е с името на нейния съпруг – „Христо Белчев”. В хубавия дом с № 12 – запазен и днес с балкончето на „нейния” втори етаж – поетът често е гостувал: сам и в компания от писатели…

Самата Мара Белчева се е крепяла на неговия стоицизъм, на откровените му чувства. Благотворното му влияние преминава и през литературното й творчество – макар че и трите й стихосбирки са издадени след неговата преждевременна смърт в 1912г.

„Пенчо лелееше в душата си живата необходимост да ми доверява всичките си мисли и впечатления /скриваше старателно само тези, които бяха пропити с горчивина и мъка/. И когато ни делеше разстояние, той ми се доверяваше чрез писмата си със същия тон, със същата живост, същия хумор, както когато ми говореше…”

٭٭٭

В писмата си Пенчо Славейков допълва пропуснатото – или спестеното – през общите им часове; или го повтаря с наслаждение.

По-друго е с пощенските илюстровани картички, тъкмо в началото на века е тяхното „златно време” в целия свят /и у нас – първите български пощенски илюстровани картички са от 1898г./ Изпращал й е много – десетки: цветни, черно-бели. На различни адреси – в страната и чужбина; когато Мара Белчева е оставала някъде сама – на гости или на почивка. Те бързо са я застигали – като кратки негови въздишки…

Малко е мястото върху картичките за текстове, особено за неговия почерк – поривист и нервен, едър. Затова е изписвал кратки поздрави и бързи съобщения, неотложни препоръки; нежна загриженост по точен повод, разни други разяснения. И свои състояния – творчески и здравословни. Някои всекидневнинки – какво е направил или изживял. Описания на „непосредствените си чувства”, впечатленията си дори от изображенията върху картичките. Всичко това е споделено: енергично, обикновено с кратки остроумия; или с находчиви закачки – от говоримата реч.

Илюстрованите картички – при тогавашното им изобилие и разнообразие – Пенчо Славейков е подбирал: да са „хубавички”. Естествено е предпочитанието му: репродукции на художествени картини. Най-вече от български художници, България винаги е била „цялата в душата ми”. Или изгледи от столицата и красиви местностни, от природни забележителности в цялата страна. Мара Белчева ги е запазвала, така те стигат и до наши дни. А събрани и подредени – съставят неповторим албум. Предлагам ви няколко картички от личната ми колекция – същите „заглавия” Пенчо Славейков е изпращал до Мара Белчева…

٭٭٭

Една от тях – „Чифте баня” в град Кюстендил. Живописната картина е нарисувана от Йозеф Обербауер, австриец; в България идва 36-годишен и завинаги остава в нея, завещава й ценна художествена памет за отдавна изчезнали старини. „Чифте баня” е нарисувана през 1908г.,пощенската картичка П. Славейков изпраща от София през април 1911г.

Поетът е обичал да пътува към този югозапад, чак до Кюстендил – градът открай време е известен с лековитите бани, с удивително чистия въздух и примамливото природно разположение /в града е живял, работил и починал единият от братята му – Христо Славейков: съдия и адвокат, журналист и народен представител/. Все в тая посока, след откриването на ж.п. линията през гара Земен, той е летувал през 1910г. в Земенския манастир – заедно с М.Белчева… М.Белчева получава картичката в Рим, пази се в Държавния исторически архив:

„Женче, отсъствието ти расте в душата ми и зема форма на една остра скука, от която само работата ме спасява донякъде. Йенсен си отиде снощи. Да ми пишеш докога горе-долу ще ти стигнат парите, а шом са на свършване, да телеграфираш: че без пари в чужбина не чини…”

А.Йенсен – шведски литератор, превежда поемата му „Кървава песен”; с намерение да бъде предложена за Нобелова премия… Кратко пояснение: през същата 1911г. – като директор на Народната библиотека – П.Славейков е командирован да проучи библиотечното устройство в някои европейски страни. С него – М.Белчева. Но е сменен министърът на Народното просвещение, поетът е повикан преждевременно да се завърне. Връща се сам – с надежда да уреди проблема си и пак да отпътува. Но му се налага месеци да се задържи в София, упорито да работи – над „Кървава песен”, трудът на неговия живот. И през няколко дена – нова пощенска картичка до М.Белчева в Рим.

٭٭٭

Любимо място за разходка на двамата е бил югозападен хълм над София – Лозенец. Хълм с „благоуханни” поляни и дъбове, по-късно безразборно унищожени – поляните, дъбовете. При хубаво време не са пропускали да отидат там – „де мълчанието лей дивната си песен”. Радвали са се на широкия изглед към красивата столица, дълго са се уединявали – със своите разговори, спокойни и никому неизвестни. През юни й изпраща картичка, споделя:

„Ходих вчера на Куру Баглар с Дора и Пенев и Михов: синчец цъфти и ми напомня за теб и букетите…Тук е от два дни студ, който не ми пречи да мисля горещо и горещо да ти желая всичко добро“.

Става дума за поетесата Дора Габе и за нейния съпруг – проф. Боян Пенев. Пък „Куру Баглар” е старото име на Лозенец: лозя в дъбравата; двамата са имали и свой дъб, хората са го наричали „Славейковия дъб“.

„Там на високий хълм, където с тебе, с другари обичах да седя в тих разговор унесен…”

Картичката „Лозенец” й изпраща в Люцерн, навярно през юли; там се е преместила М.Белчева – докато се изясни служебното му положение в София:

„М., рединготът няма да си взема, нито твоята кутия за шапки! Ако ме искаш тъй, бохемец, добре, ако не – здраве! Не идвам в Швейцария да парадирам, а да се нацелувам, и поизтягам на рахат в природата. Друго абсолютно не ме интересува. Чу ли? Разбра ли?”

Рядко е допускал в картичките редове с мрачен тон и студена категоричност, нервност и мнителност. Но и сега е честен, непринудено прям… Просто не му е до европейските официалности, с царски указ вече е уволнен от Народната библиотека; назначен е за уредник на училищния музей и библиотеката на министерството – в малка стаичка чак на четвъртия етаж: с неговото здраве, при неговия авторитет и честолюбие?

А някогашната Народна библиотека се е намирала на ъгъла на улиците „Раковска” и „Славянска” – разрушена през бомбардировките в 1944г. Почти цялата „служба” на П.Славейков е в Народната библиотека, обичал е работата си и й е бил всеотдаен. За него казват: бил е „жива справочна книга за духовната човешка култура”. Не е трудно и да го видим: „как поприведен почуква с бастона” – по тези триста-четиристотин метра – от дома си до библиотеката. Там често привечер е идвала и М.Белчева – за да го „вземе” и двамата да тръгнат на разходка. Сега не открива изход за себе си и му се натрапва мисъл: за него повече няма място в собствената му страна. Всичко вече му изглежда дълго: денонощията от застояването му в София, дори самата поема, най-вече очакването му да се види с Мара Белчева.

٭٭٭

Предпоследната му картичка е от 19 август 1911г.: „Кебапчийница в Стара Загора”. Нали животът му е свързан и с този град – три-четири календарни години: от детството му още в „турско време”; и през Освободителната война. Репродуцираната картина е на старозагореца Антон Митов – от 1906г.; един от създателите на българската битова живопис – тогава професор по история на изкуствата в Рисувалното училище в София.

П.Славейков окончателно е решил – ще бяга от България. Обидата му е голяма, непростима. Приготовлява се за пътуването, с М.Белчева уточнява кога и къде да се срещнат. Картичката изпраща в Люцерн – Швейцария:

„М, остават ми още два дни. И при все това аз не зная какво да мисля и чувствувам се тъй убит от твоето мълчание, като никога. Сега ли намери да мълчиш? В неделя на 10 ч.сутр. съм в Цюрих. Ако има трен – изведнъж при теб…”

Напрегнат е, може би е и смутен от неясното си бъдеще?

٭٭٭

След няколко дни – нова пощенска картичка: „На Русенския пазар”, пак репродукция по Антон Митов. Картината е нарисувана през 1903г.,и двете картини на художника се намират в чужбина; те са „едни от най-значителните му творби” – за българите са останали поне върху пощенските картички.

Това е последната пощенска картичка на П.Р.Славейков до М.Белчева, поетът свързва дунавския град и с друго: в Русе й е изпратил своята първа пощенска картичка – там тя е била на гости при роднини; по-важното: било е наскоро след като внезапно и завинаги се сприятеляват в майския следобед на 1903г. Текстът – кратък и неспокоен:

„М., остава още един ден. И пак ще ти повторя: в неделя, по 10 часа и няколко минути, съм в Цюрих. Ако има него ден трен за Люцерн – няма да се бавя. Недей току телеграфира да тревожиш хората! Всеки ден ти пиша, та знаеш каква е работата.

Здраво П.П.С”

٭٭٭

И се срещат на гарата в Цюрих, от вида на П.Славейков вее „сянката на скръб”. Скръбта на изгнаника; няма да го остави нито ден… През последните му месеци М.Белчева е все с него, в „съюз на душите”. Отначало в Швейцария, после и в Италия. Щастливи са, въпреки оскъдицата. Но здравето на гордия поет се влошава, зареждат се мъчителните му часове:

„Колкото повече отпадаше физически, силата на неговия ум ставаше по-упорита и работата по-интезивна”.

Работи над третата част на „Кървава песен”, не успява да я довърши. Умира в хотела на курортния италиански градец Брунате, пак е май. До леглото му е М.Белчева – неговата „едничка радост”, „свидното мое дете” – към нея отправя и прощалния си поглед в чуждата страна.

Последната му промълвена дума: светлина! Днес има ли достатъчно „светлина” над творчеството му, пък и – над образа на този изтъкнат българин…? Живее едва 46 години, родината му няма да го изостави – прибира костите му, това става през 1921г. Както е и пожелал за „своя гроб” – изстрадано откровение „преди края”: да бъде там, дето се чува българска реч! …”

Мара Белчева – две години по-млада от него – отново остава сама, ще живее още 25 години, дълги години на постоянен траур, наричали са я „дамата в черно”… Къщата, казват, отдавна си е продала – за да го погребе в чуждата държава. Накрая самотно живее в таванска стая – дадена й от сестрата на Христо Белчев; погребана е в гробницата на съпруга си – неразделни завинаги…